Из документалния филм „Гьоч – да прекрачиш границата“

Тази вечер телевизия BIT ще излъчи отново от 18,30 ч документалния филм - "Гьоч - да прекрачиш границата". Негови автори са сценаристът Даниела Горчева, режисьорите Ирина Недева и Андрей Гетов и операторът Любен Бързаков.

НЕЛЕГИТИМНОСТ

Комунистическите властници бяха нелегитимни. Те дойдоха на власт с насилие, благодарение на чужда окупационна армия, дойдоха на власт незаконно и властваха незаконно, престъпно.
Те никога, никога не са били избирани със законни избори и никога българският народ не им е давал мандат да управляват. Никога. И именно, защото бяха нелегитимни, те можеха да управляват само по два начина: с репресии и привилегии.

И това се отнася до всички части на българската нация, до всички елементи, които я изграждат. Защото няма и никога не е имало етнически чисти нации. А българската нация се състои от българи, турци, цигани, евреи, арменци, гърци, руснаци и т.н.

А за да могат да задържат незаконната си власт, комунистическите престъпници действаха по добре известния принцип: разделяй и владей.

РАЗДЕЛЯЙ И ВЛАДЕЙ

Днес има много спекулации и манипулации с историята, вкл. с т.нар. Възродителен процес, именно с цел да бъдат разделяни и настройвани турците срещу българите и българите срещу турците…

Както казва Сабри Искендер: "комунистите си измисляха врагове, за да делят и смразяват хората". Аз бях с него в Камено поле, където е бил изселен, видяхме как му се зарадваха българите, как го посрещнаха. Ходихме в дома на хазайката му българката Бисерка Илиева, която не му е вземала стотинка наем, защото е гледала на него не като на враг, както комунистическият режим го описва, а като жертва на общия враг – на тези, които поробиха България.

Светла й памет на Бисерка, тя почина през есента на 2014 година. Аз даже не знаех, когато на 9 октомври бе премиерата на филма ни „Гьоч – да прекрачиш границата“ в Амстердам, не знаех, че малко преди това тя си е отишла от нашия свят.

Тя беше един от най-невероятните хора, които съм срещала - открита душа, невероятен образ, смел и жизнен човек.

ПРЕТОПЯВАНЕ НА ВСЕКИ ЧОВЕК

Всъщност, т.нар. Възродителен процес не е точно асимилация, въпреки че по своите характеристики той изглежда като асимилация.

В своята същност това е процес на създаване на безлична "социалистическа " маса, който от 1944 до 1958 се отнася предимно към българите – унищожавайки българския национален елит, лидерите на българското общество, българския "шовинизъм", Българската църква и политическата опозиция. А от 1958 той засяга и българите мюсюлмани, циганите, каракачаните и турците…

И ако се търси някаква връзка с Москва, то тя не е в някакво конкретно нареждане на Кремъл да се побългаряват турците, а в необходимостта на една тоталитарна власт да се обезличават хората и да се създаде една послушна безропотна маса от хора, лишени от политическа, национална, религиозна и пр. идентичност. Идентичност, която винаги ще представлява заплаха за властта на Москва. И това се прави най-напред с БЪЛГАРИТЕ, после с българите мюсюлмани и накрая с турците.

Целият комунистически режим бе една насилствена асимилация спрямо ВСИЧКИ хора - претопяване, заличаване на всякаква идентичност у човека, докато се създаде един безропотен, послушен, безмозъчен "социалистически човек" .

ИМА ОРЪЖИЕ ПО-СИЛНО ОТ ЛЪЖАТА И ТОВА Е ИСТИНАТА, казва Дянко Марков и тези му думи винаги се потвърждават, когато изследователи и историци публикуват фактите. Тогава цялата комунистическа лъжа и пропаганда рухва, затова на днешните комунистически наследници – и в пряк, и в преносен смисъл наследници, им остава само едно престъпление: клеветата. Като не могат да опровергаят вестите, дай им да калят вестоносците. За жалост между полезните идиоти (по Ленин) има и маса т.нар. интелектуалци.

За псевдо-патриотите, платени с руски пари да не говорим.
Какъв националист си ти, ако разделяш българската нация? Ти не си националист, а анти-националист.

И докато едните служат пряко на варварска Русия, която не е мръднала от 18 век насам с нейните безумни имперски ламтежи, другите – „отличници“, назубрили и с кориците комунистическите учебници с все лъжите, повтарят и разпространяват пропагандните лозунги, клишета и клевети, вкл. за жертвите на този престъпен режим и за борците срещу него, за хората с кураж като Илия Минев, който - докато те са правили кариерите си, се бореше за правата на човека!

Из „Гьоч – да прекрачиш границата“:

Метин Сеит:

– Гьоч, гьочмен знаете ли какво е?

– Какво е?

– Насила изселен. Нещо, което не зависи от теб. „Гьочмен” значи изселник, прокуден. Нас така ни наричат.

*

Кезим Тюрксьоз, архитект. Бурса, 2009

Роден в Пловдив, живял в Кърджали. Експулсиран от България заедно с двете си по-малки братчета и родителите си на 22 юни 1989 след връчена от Държавна сигурност заповед семейството да замине в рамките на 24 часа. Майка му Мюневер е учителка по българска литература и естетика. Баща му – инж. Сюлейман Тюрксьоз, който е роден в семейството на имам от Якоруда, е арестуван на работното си място на 29 декември 1984 и изпратен в лагера на остров Белене до октомври 1985 по обвинение, че е инициатор на протестите в завода за инструментална електроника, Кърджали. Бил е 10-11 годишен, когато един ден баща му не си идва след работа и с месеци семейството не знае къде е и дали е жив.

Разказва ни за натиска, който му е оказван в училище, за да си смени името.

„Кезим, искаш ли да ти казваме Христо?” – Не, не искам!

„Тогава да ти казваме Георги?” – Не, не искам, аз съм Кезим.

„Не, ти вече не можеш да бъдеш Кезим, защото виждаш ли, Хасан стана Христо, Умар стана Ивайло.... Виждаш ли? Виж, твоите приятели са станали българи. Ние на тебе вече не можем да ти викаме Кезим.” – Но аз съм Кезим, защо ще ми викате Христо или Георги, аз не искам такова име.

Това беше много трудно за мен в училище.
И ме питаха: ”Къде е баща ти?”

Баща ми къде е, аз не знаех. Жив ли е, не знаех. Умрял ли е, не знаех. Какво става и това не можех да разбера. Защо ни се сменят имената? Защо става такова нещо?

Защото като деца ние нищо не разбирахме, нямахме проблеми с българите, нямахме проблеми в училището. Една година дойде, аз останах без баща, без майка, без име...

Севнур Йозтюрк, Истанбул, 2009

Родена в Шумен. Напуска България със семейството си по време на т.нар. „голяма екскурзия.” Собственичка на ресторант в Истанбул.

– Тогава бях малка и имах приятелки, които бяха българки и ние не се разделяхме - българи и турци. И даже на мене ми викаха галено Сузи...

И през 1985... баща ми два дена не отиде на работа, за да не му сменят името. Но те го принудиха и него. На третия ден дойдоха вкъщи и казаха: ”С МВР трябва да дойдеш на работа и да се подпишеш.” И той пита:”За какво?” „Ами ние ти сложихме име...”

И беше така, около Атанасовден... И той вика: „ Аз не приемам това име.” „Щеш или не щеш приемаш!” и даже отвориха кутия шоколадови бонбони и викат; „Айде, ние черпим за твоето име!” И той така удари върху бонбониерата и каза: „Аз няма да си взема от тая бонбониера, защото аз се казвам Алейдин, не се казвам Атанас!”

А аз, детенце: ”Добре бе, тате, ти недей да си сменяш името, ама аз искам да съм Сузана!” Но като ни заведоха в съвета, една от служителките ми каза:” Не можеш да се казваш Сузана, защото Сузана не е българско име, а италианско име.”

Зейнеп Ибрахимова Зафер,

Родена в с. Корница, Гоцеделчевско. Изселена в Северна България по време на съпротивата срещу насилственото преименуване на помаците в с. Корница през 1972. Тогава Зейнеп е едва 15 –годишна, не знае къде ги водят войниците и мисли, че ги водят на разстрел.

През 1988 създава структурите на основаното от Илия Минев „Независимо дружество за защита правата на човека” в Североизточна България. Нейни са думите, които малцина етнически българи (и днес още!) имат достойнството да кажат по адрес на безспорния демократ Илия Минев, за когото папагалски повтарят комунистическите клевети:

"Илия Минев за всички нас беше символ на непримиримост и готовност за саможертва с цел събарянето на комунистическия режим в България, смятан за непоклатим години наред. Много ни се радваше, в очите му четяхме щастието от това, че макар и много късно той стана свидетел на пробуждането на част от българското общество. Никога не мога да забравя Димитър Томов, Катя Маркова, отец Благой Топузлиев, Сабри Хамдиев, Петър Манолов, Орхан Пандуров, отец Амбарев и много други смелчаци, дръзнали да работят за защита на правата на всички български граждани без значение на техния произход, вероизповедание, пол и социален статут. В никакъв случай не бива да забравяме председателя на крилото от Варненска област (включваща Шуменски, Толбухински и Варненски окръзи) и Разградски окръг Аляйдин Садъков Мехмедов, както, говорителя Зикри Зикриев и другите активисти на Независимото дружество от с. Климент, Пристое и Дуловско, чиято роля за дейността на Дружеството е огромна. Достатъчно е да се припомни тяхната заслугата за разгласяването (благодарение пак на Петър Бояджиев) по радио Дойче Веле на новината за обявяването и протичането на първия масов протест в община Каолиново на 20 май, който се превърна в искра за последвалите масови вълнения в района и страната."

През януари 1989 Държавна сигурност я арестува, за да осуети срещата й с френския президент Франсоа Митеран. На 03.02.1989 е експулсирана от България. Доктор на филологическите науки, Университет „Гази”, Анкара:

„ – …Едно раздвижване, едно възхищение, че ето дори от Държавна сигурност не могат да се справят с нас, а по принцип село Климент нас ни знаеше, защото ние оттам влязохме в затвора, оттам бяхме изселени, от там дойдохме и пак не се страхуваме и пак продължаваме. Най-напред беше страхът, но след това започнаха просто да ни гледат с голямо, уважение, защото ние сме хора, които не сме се пречупили и сме продължили това, което те не са успели. За тях ние станахме някакси като някакъв символ може би.

Майските събития са подготвени от хората, които останаха в Дружеството, и които продължиха дейността. Ние бяхме пет човека и непрекъснато ни арестуваха и задържаха, с труд създавахме връзки. Как може Ахмед Доган да ги е ръководил от затвора? Дали началникът му е предоставил кабинета си и телефоните, за да може тия неща да ги регулира? Аз съм била в затвора, от един отряд в друг не съм можела да говоря и да направя връзка. Не знам как един човек в затвора може да координира Майските събития?

Още повече, че аз никога не съм чувала за неговата организация там. Не съм чувала. Възможно е, ама те така правеха, че още преди да си вдигнеш главата, веднага те задържат и нищо не може да направиш.

А Румяна Узунова има ли записан разговор с кои хора е говорил, кои са били неговата връзка и те дали от името на организацията на Ахмед Доган са говорили? Има ли записи с Румяна Узунова или с Петър Бояджиев? “

Сабри Искендер

Роден в с. Жълти бряг, Сливенско. Секретар на „Демократичната лига за защита правата на човека” още от създаването й на 13 ноември 1988. Ден преди началото на акцията по смяна на имената е задържан в Сливен и четири месеца е изтезаван в следствения арест. Лежи една година в Белене и две години в Старозагорския затвор. Два пъти изселван в с. Камено поле през 1988 и 1988. На 16 май 1898. е принудително експулсиран от България. Живее в Анкара.

„Това ми беше третата квартира и Бисерка и мъжът й не ми взеха никакви пари за квартира и казваха :”Живей тук, ти си принудително изселен от комунистите и може да живееш тук колкото искаш, но ние пари няма да ти вземаме! Колкото и да съм настоявал, не и не. Много добри хора бяха и аз ходих там през 1992 и оттогава, вече 17 години не съм я виждал и сега нямам търпение да я видя. “
Вървим из Мездра през май 2009 и с малко питане намираме апартамента на Бисерка Илиева, хазайката му от Камено поле.

– Кой е ?

– Аз съм!

– Леле, какви са тия камери!

– Аз съм , аз – Сабри.

– Сабри, олеле! Моля ви се, не съм за снимка! Влизай! Аз си мия стъклата и съм се много разхвърляла!

– Ама аз трудно намерих адреса!

– Е, как трудно? Влизайте, влизайте!

Бисерка Илиева, Мездра, 2009

Медицинска сестра и хазяйка на Сабри Искендер по време на двукратното му изселване в с. Камено поле (1986 и 1988). Живее в Мездра.

– Той ме научи да слушам „Свободна Европа“, „Гласа на Америка“, „Дойче Веле“...

Аз от него разбрах, че имам човешки права. Стане ли четири часа, обръщаше една тенджера и туряше отгоре й един ВЕФ и копаем градината и слушаме „Свободна Европа“.

– А съседите?

– Съседите, нищо, те го обичаха, защото той много им помагаше.

Сабри: – Да, много интересно беше. Тия възрастни баби в Камено поле и те слушаха „Свободна Европа“ и идват, носят ми някое яйце и викат:”Ей, Сабри, сполай ти, пак казаха за наш‘то село по радиото.”

– Ама той беше много добър. Сечеше им дърва, докарваше им вода и те много плакаха за него.

Метин Сеит, Истанбул, 2009 година

Роден в Силистра. Заради повиквателна от армията семейството му заминава без него с последната група от „Голямата екскурзия”. Успява да напусне НРБ през октомври 1989. IT специалист в DOGUS HOLDING, Istanbul.

„Учителят по история подхващаше всеки от учениците да кажат какво мислят – че сме били турцизирани българи. Някои се изказаха, аз се въздържах, обаче учителят ме подкани да си кажа мнението. И аз викам: ”Може да, има такава вероятност да съм турцизиран българин, има... Обаче всъщност не е ли важно това как аз се чувствам? То, ако се търси точно кой какъв е, какъв му е коренът, с всеки може да се сгреши. Вие можете ли със сигурност да кажете, че сте българин? Ето, например, след 200 години властване на гърци, след 500 години властване на турци, всякакви войни, кръстоносци, които са преминали през Балканите, можете ли със сигурност да кажете, че сте българин? Обаче се определяте като българин, имате я тази свобода. И аз я искам.” Така му казах.

И след седмица родителите ми бяха извикани в училището, имаше старшина милиционер и още няколко милиционери и: ” Момче, ти така и така си казал в урока по история.” „Да, така казах.”, „Добре, сега ти как се определяш, казва, като българин или като турчин?”

Погледнах майка ми и баща ми. И двамата бяха насълзени. Просто ги беше страх, че аз мога да кажа нещо друго. Казах: „Българин съм!” „Добре, айде, нямаме проблем!” И напуснахме стаята. И на следващата година бях комсомолски председател и направо ги разсипах. Всяка седмица, всяка седмица комсомолско заседание! Скапах ги от марксистки, ленински и всякакви такива пропаганди!“

Сабри Искендер

„И пиша: „Този паспорт е с насилствено дадено ми тодорживковско име, аз не го зачитам и не го приемам.” И пращам писмото и паспорта по пощата в София. Обаче след няколко дена идват от Държавна сигурност Враца и ме питат: „Къде ти е на теб паспортът?” И аз казвам: „Питайте вашия министър на вътрешните работи.” Те ме питат: ”Нашият министър на вътрешните работи не е ли и твой министър?”

Аз казвам: „Аз съм безправен гражданин, всички права са ми отнети и аз не признавам министри.” И това беше, повече не ме питаха по този въпрос. “

Метин Сеит

„Всъщност, не може да срещнеш нито един изселник, който да говори това минало. Помежду си не си говорим даже. Аз сега разказвам за това, защото Даниела я познавам. Обаче да го накараш един изселник да говори за това минало, нямам си представа какво ще бъде.

– Защо? Защото е травма все още?

– Ами виж, това събужда някаква омраза, разбираш ли? А пък хората не мразят българите и не искат просто да си го спомнят. Това нещо е свързано с режима и край!

Абе не искам да казвам голяма дума, обаче бих си дал живота за България. Толкова много я обичам...Обаче, просто не ни позволяват да я обичаме. Ето това е. Това е, което ни обижда.“

Ердинч Кюпчу , Истанбул, 2009

Роден в Бургас в семейството на големия поет Реджеб Кюпчу, който умира при неизяснени обстоятелства на 26 април 1976. През април 1980 г. е вкаран по инсценирано обвинение в затвора в Бургас. Излежава присъда в Старозагорския затвор, където му сменят името. Излиза на свобода през октомври 1986. През лятото на 1989 напуска България с майка си и по-големия си брат. Собственик на туристическа агенция в Истанбул. Рецитира ни едно свое стихотворение:

Черно

Светът е пълен с черни неща.

Черният цвят е на мода.

Черна земята е, черна – нощта.

Черен – димът над завода.

Черни костюми, рокли за бал,

подходящи за приеми разни.

В черно извършват и друг ритуал,

който съвсем не ни блазни.

Черна участ очаква те щом

кажеш на черното – черно.

Ставаш черен, оставаш без дом.

Виновен, цветът е наверно.

Има още много неща

черни, и те са на мода:

черни кроежи, черни дела,

черно тегло за народа.

– Кога си го писал?

– В затвора като съм бил, значи някъде ‘84-‘85-та година сигурно е написано.

„ВЪЗРОДИТЕЛЕН ПРОЦЕС” – с това цинично име, с което се подиграва с родолюбието, демократизма и толерантността на българското Възраждане, комунистическата власт назовава насилственото преименуване на 850 000 български турци. След десетилетна подготовка и след вече извършеното насилие над помаците, татарите, ромите и над хората от смесени бракове, идва ред и на етническите турци в България. От края на декември 1984 до март 1985 техните имена са насилствено сменени, а върху проявите на турската им идентичност – език, традиции, религия, музика - е наложена забрана.

„ГОЛЯМАТА ЕКСКУРЗИЯ”

„Крайно необходимо е за Народна република България да изселим 200 хиляди, а ако може и 300 хиляди души от това население…”

Из изказване на Тодор Живков на 7 юни 1989 на заседание на Политбюро на ЦК на БКП

Така е дадено началото на бежанската трагедия на 370 000 души. Те получават броени часове да продадат имуществото си на безценица и да се отправят с останалото от покъщнината си към Турция. На границата се образуват колони с дължина 40 км, а палатковите лагери при Одрин, Чорлу, Къркларели и Люлебургаз изнемогват от увеличаващия се от ден на ден бежански поток. В България обезлюдяват цели села, опустяват къщи и училища, страната се лишава от стотици хиляди лоялни и трудолюбиви свои граждани. Месеци наред бежанците издирват разпръснатите си из Турция семейства, някои не издържат и умират по време на мъчителните денонощия, прекарани в очакване по границите. На изселниците предстои да изграждат живота си отначало.

МАЙСКИ СЪБИТИЯ – България все пак има своята 1956, 1968, 1980 – през май 1989 десетки хиляди етнически турци излизат на площадите, за да си възвърнат насилствено отнетите си имена и човешки права и да защитят човешкото си достойнство. Те се изправят срещу тежко въоръжени милиционери и червени барети, но продължават протестите си близо месец, въпреки че 9 души са убити, а стотици - ранени. Протестите се случват в Джебел и в градовете на Североизточна България, където работят организациите на „Независимото дружество за защита на правата на човека”, създадени от Зейнеп Ибрахимова и Юсуф Бабечки, на „Демократичната лига за защита на правата на човека” на Сабри Искендер, Мустафа Юмер и Али Орманлъ и на „Дружеството за подкрепа на Виена'89” на Авни Велиев.

Някои от героите, подготвили тези събития ще видите в документалния филм. Гледайте тази вечер по Би Ай Ти (BIT) „Гьоч – да прекрачиш границата”.

Снимки в Галерия:

1.  Корица на стихосбирката на убития от Държавна сигурност пет Реджеп Кюпчу със стихотворението му "България" 

2. Реджеп Кюпчу и съпругата му

3. Метин Сеит: „Бих си дал живота за България. Толкова много я обичам...Обаче, просто не ни позволяват да я обичаме. Ето това е, което ни обижда…“
4. Кезим Тюрксьоз: "Една година дойде – аз останах без баща, без майка, без име..." следват