Капитан I ранг о. з. Васил Данов, бивш говорител, редактор на в. „Легия” и член на КС 
на Българската офицерска легия „Раковски”

Вече 26 години в Карлово, в София и на други места запасни и кадрови офицери, бивши членове и приятели на легия „Раковски” почитат паметта на бойните пилоти Дайчин Бояджиев и Емил Тодоров. И не само. Правим панихида на отлетялата си младост, на несбъднатите надежди и несторените реформи. Отново и отново измерваме живота си с аршина на двамината млади мъже, които завинаги останаха на 34.
Винаги, когато говорим за тях, дочувам дрезгавия глас на Владимир Висоцки „Он садился на брюхо, но не ползал на нем”.

Първокласен военен пилот, 

Дойчин Бояджиев бе избран от съдбата да стане първият и най-успешен председател на Българската офицерска легия „Раковски”. В апогея си легията събра близо 4 000 млади, по-възрастни и още по-възрастни офицери, пожелали да участват в съдбовните промени в българската държава, а не само да връзват униформени гащи и да въртят службомера.
Младата военнопрофесионална организация настоя още в зората на демокрацията за спешна и истинска деполитизация на Българската армия, за извеждане на партийните организации от поделенията, за законодателни, социални и професионални промени, които да превърнат военнослужещия в истински войник на Отечеството.

Организацията спомогна на разумни цени да бъдат закупени жилищата от военния фонд, в които намираха подслон действащите офицери и сержанти. Развързаните цени на свободния пазар вече бяха превърнали покупката на гарсониера в недостижима цел за обикновения човек. 
После се състояха невидими за цивилния гражданин сражения, в които млади и офицери от средното поколение влязоха в челен сблъсък с бивши и настоящи шефове, с 

генерали от съветската школа, 

разположени на различни шкафове и етажерки в Министерството на отбраната. Червени човечета с червени носове трепереха от злоба и старческа немощ, пръскаха слюнка, докато сбираха невчесаните си мисли и настояваха да бъдем арестувани, уволнени и дадени под съд за... За нещо си. Нещо, което не им харесваше. Което не бяха и сънували, че ще чуят от довчера безропотните подчинени.
Дойчин пристигаше от Узунджово  в София след нощно рали с колата си, участваше в нервни диспути с министри и заместник-министри във военното ведомство, после препускаше за срещи с лидери на политическите сили, даваше изявления за телевизии и вестници, арбитрираше бурните заседания на Координационния съвет, спореше за текста на телевизионна декларация след „По света и у нас” и се понасяше към Хасково, за да подремне в откраднати минути и рано сутринта да бъде на летището.
И така седмици, месеци, година. Боледуваше на крак. Летеше, живееше с ритъма на своето поделение и с пулса на колегите от Видин и Бургас, Русе и Симитли. 
През 1991 г. се кандидатира като независим кандидат за народен представител в Хасковския избирателен район. Превърна предизборната си кампания в диалог с униформени и цивилни граждани за смисъла, посоките, целите  и темпото на още незапочналата военна реформа. Която така и не дочака.

Гибелта на самолета, с който загина Дойчин бе разследвана от комисия от Щаба на ВВС. „Черните кутии” бяха овъглени и не можеха да предоставят информация за последните им мигове. Свидетели разказваха за огън, изригнал от соплото на изтребителя. Други бяха категорични за заговор срещу момчетата, които се опитали да разобличат далавери с гориво в армията. Съмненията и недомлъвките бяха потулени зад академичното заключение на комисията, че най-вероятната причина за гибелта им е „грешка при пилотирането”. Човешка грешка, която е дежурното и най-вероятно обяснение, когато липсват обективни данни.
Останаха болката и неизбледняващите спомени. Срещите с рано посърналите съпруги и с бързо порасналите деца. Огорчението, че след водопади от думи, множество намерения, решения и програми, резултатите са повече от жалки. Да, станахме член на ЕВРОМИЛ (Европейската асоциация на военнопрофесионалните съюзи), прокарахме повече от 300 предложения в първия след 1958 г. Закон за отбраната и въоръжените сили (1995 г.). Пратихме в забвение сталинските устави и отношения към гражданите в униформа, но...

И днес, 26 години след смъртта им, българската войска е все така безоръжна, недоокомплектована и 

зле мотивирана,

 пращана да гони Михаля от фалшиви пророци и полу-атлантици, лъгана и водена за носа от бездарни, ограничени, мазни и страхливи човечета, маскирани като политически ръководители и военни лидери.
Бог да ви прости и повече летателни часове в небесните селения, крилати момчета!
Простете ни беззаконието, безгръбначието и безхаберието, с които доживяваме дните си!

Вляво, зад войника е леля Мария Бояджиева, майката на Дойчин. С бяло яке (облегната върху жената с червено) бърше сълзите си съпругата му Милена

Паметна плоча за Дойчин Бояджиев 
в Алеята на воинската слава в Карлово