Памет за войводата и поета, осветил зловещата роля на Русия по македонския въпрос

В деня на смъртта на Пейо Яворов освен като поет, революционер и родолюбец, българите трябва да го помним и като един от първите просветители, осветил пагубната роля на Русия за откъсването на Македония от България и неосъщественото национално обединение. Поетът, който превърна словото си в оръжие, виждайки зад руския освободителен идеал не безкористна подкрепа, а стремеж към влияние, подчинение и господство на Балканите.

В националната памет Яворов е останал преди всичко като поет на трагичната любов, самотата и духовните бездни на човека. Но освен лирика той е оставил едни от най-съкровените страници в българската литература, зад които стои един друг Яворов — революционерът, публицистът и безкомпромисният бунтар, за когото свободата не е красива дума, а лична съдба и национална кауза.

Именно в борбата за освобождението на Македония този Яворов разкрива една от най-острите страни на своя характер. Той не се задоволява с официалните лозунги, не се прекланя пред големите сили и не приема, че една държава може да претендира за морално превъзходство само защото говори за обща вяра, славянско родство или освобождение. За него решаващият въпрос е друг: кой действително служи на свободата на българите и кой използва националната им съдба за собствените си политически цели?

Отговорът, който Яворов дава по отношение на руската имперска политика, е безпощаден.
Зад освободителния лозунг — имперски интерес

В предговора към биографията на Гоце Делчев, издадена през 1904 г., Яворов прави оценка на Руско-турската война от 1877–1878 г., която влиза в остро противоречие с идеализирания образ на Русия като безкористен покровител на българския народ.

Той пише:

„Обаче Русия, възползувана от смутовете в европейските турски области през нещастната 76 година, поиска да осъществи или поне в краен случай да приближи осъществяването на своите завоевателни намерения спрямо турското наследство. Тя обяви тъй наречената Освободителна война, която свърши с един съдбоносен за нас резултат – отечеството ни беше разкъсано на три части.“

Това не е просто историческа бележка. В тези думи е събрано разбирането на Яворов за разликата между освобождението като национален идеал и войната като средство за разширяване на имперското влияние.

За поета резултатът от войната е трагичен не защото отрича значението на освобождението от османската власт, а защото българският национален въпрос остава нерешен. Санстефанският договор създава надежда за обединение, но Берлинският договор от 1878 г. разпокъсва българските земи, оставяйки Македония извън пределите на Княжество България. Така свободата идва непълна, а националната задача се превръща в продължителна борба.
Яворов вижда в това не само последица от решенията на Великите сили, а предупреждение: една империя може да помогне за победата над стария господар, без да се откаже от собствените си намерения за господство.

Тъкмо затова той не приема благодарността към Русия да се превръща в безусловно политическо подчинение. Историческата признателност, ако бъде превърната в забрана за критика, престава да бъде добродетел и се превръща в средство за влияние.

„Русия е джелатинът на Македония!“

В публицистиката на Яворов македонският въпрос е изпитание за истинността на всяка политическа декларация. Не е достатъчно една велика сила да заявява, че защитава славянските народи или православните християни. Тя трябва да бъде съдена по действията си и по последиците, които нейната дипломация оставя върху съдбата на хората.
В предоставените сведения позицията на поета е обобщена с острия израз:

„Русия е джелатинът на Македония!“

Тази формулировка изразява крайното разочарование от политика, която според Яворов поставя интересите на Петербург над свободата на македонските българи. За революционера Македония не е разменна монета в дипломатическите сделки на Европа и не може да бъде оставена да чака благоволението на чужд владетел.

Особено показателен е конфликтът около назначаването на сръбския митрополит Фирмилиян в Скопие през 1902 г. За Яворов подобни действия поставят под съмнение твърденията за безусловна руска подкрепа на българската национална кауза. Ако руската дипломация съдейства за укрепването на сръбското влияние в Македония, на какво основание българите трябва да очакват от същата тази дипломация да защитава техните национални стремежи?
Това е същината на неговия протест: не може да се говори за славянско братство, когато политическите действия подкопават правата и интересите на един от славянските народи.
Яворов не разглежда руската политика през призмата на красивите обещания, а през последиците от тях. И тъкмо тук се проявява неговият бунтарски дух — в отказа да приеме авторитета на една велика сила като достатъчно доказателство за нейната правота.

Славянството и православието като политически инструменти

Една от най-съществените страни на тази критика е отношението на Яворов към идеологическите основания на руското влияние на Балканите. Общата славянска принадлежност и православната вяра могат да бъдат естествена основа за културна близост, но могат да бъдат използвани и за политическо подчинение.

В предоставения материал тази позиция е изразена чрез следния цитат:

„Славянството и православието са две овчи кожи върху гърба на един хитър вълк!“

Метафората е безпощадна. Тя обръща срещу имперската дипломация собствените ѝ символи — братството, вярата и историческата близост. Посланието е ясно: когато тези ценности служат за прикритие на чужди интереси, те губят нравственото си съдържание.
Това е важна разлика. Критиката на Яворов не налага отрицание на културните връзки между българи и руси, а поставя под съмнение правото на една държава да превръща тези връзки в претенция за политическо послушание.

За него България не трябва да бъде длъжник, който е загубил правото да защитава собствените си интереси. Нито Македония може да бъде освободена чрез нова зависимост, независимо колко благородно звучи нейното оправдание.

България не бива да бъде „сляпо оръдие“

Яворовата критика не се ограничава до руската дипломация. Тя е насочена и към българските политици, когато те приемат външното влияние без достатъчно самостоятелна преценка.
В предоставените сведения писмото му от март 1903 г. е посочено като свидетелство за отношението му към българското правителство, което той определя като „сляпо оръдие на руската политика“.

Този упрек разкрива още една страна на неговия патриотизъм. Яворов не смята, че националната кауза може да бъде защитена само чрез правилно избрани съюзници или чрез дипломатическо очакване. Тя изисква собствена воля, политическа зрялост и готовност да се понесат последиците от самостоятелните решения.

В неговото разбиране зависимостта не се измерва единствено с присъствието на чужди войски или с формалното ограничаване на държавния суверенитет. Тя може да съществува и когато управляващите доброволно подменят националния интерес с очакването да получат одобрение от чужда столица.

Тъкмо затова Яворов е толкова остър към политическото преклонение. За него няма истинска независимост, ако българската държава не е способна сама да преценява кога една чужда политика съвпада с интересите ѝ и кога ги застрашава.

Свободата не се подарява — тя се извоюва

Най-дълбокият смисъл на Яворовата позиция е свързан с вярата му в собствената сила на освободителното движение. Участието му във Вътрешната македоно-одринска революционна организация, работата му във вестник „Дело“ и близостта му с Гоце Делчев не са случайни епизоди от живота на един поет. Те са практическото продължение на убеждението му, че свободата трябва да бъде дело на самия народ.

Яворов не остава в безопасността на литературния кабинет. Той влиза в революционната борба, преминава в Македония с чета и превръща публицистиката си в средство за политическо убеждаване и съпротива. Словото и действието се оказват части от една и съща мисия.

Затова и неговата критика към Русия не може да бъде отделена от разбирането му за революцията. Ако свободата зависи от волята на чужда империя, тя остава условна. Ако националният идеал се поверява на дипломатически обещания, той може да бъде пожертван при следващата промяна в международното равновесие.

За Яворов истинската свобода предполага народът сам да изгради способността си да я отстоява. Не да отхвърля всяка възможност за международна подкрепа, а да не допуска подкрепата да се превърне в господство.
Това е и смисълът на неговото настояване българската кауза да бъде защитавана със собствена воля, а не с безусловно доверие към Великите сили.

Яворов — срещу удобните исторически митове

Днес, повече от век след смъртта му, Яворовата публицистика поставя неудобен въпрос: можем ли да гледаме на историята си без предварително зададени догми и без да приемаме, че една държава е длъжна да бъде вечен приятел само защото някога е участвала в освобождението ни?

Историческите отношения между България и Русия са сложни и не могат да бъдат сведени до една-единствена оценка. Именно тази неудобна способност да различава историческата признателност от политическото подчинение прави Яворов актуален като публицист. Той отказва да приеме, че благодарността отменя правото на критика, че общата вяра гарантира общи интереси или че една империя може да говори от името на свободата, без да бъде питана какво възнамерява да прави с нея.

Всъщност бунтът на Яворов е насочен не само срещу конкретна дипломатическа политика и имперски амбиции на Русия. Той е насочен срещу самия принцип, според който съдбата на малките народи трябва да бъде решавана от големите държави в света. За поета България, а в частност Македония не са фигури върху чужда геополитическа шахматна дъска. Това е земята на хора, които споделят общо историческо минало и имащи право сами да определят бъдещето си.

И може би тъкмо тук е най-силното послание на Яворов — свободата започва тогава, когато народът престане да чака спасител, отказва се да бъде инструмент в чужди ръце, отхвърляйки мантрата, че "преклонена главица не се сече".