„София филм фест“ отдава почит пред паметта на Ваклуш Толев – философ, теолог, духовен водач и учител. Антикомунист, преминал през Голготата на комунистическите затвори и лагери. 
На 7 януари 1923 г. се навършиха 100 години от рождението му.

На 25 март в кино „Люмиер“ ще бъде излъчен филмът „Ваклуш“ на режисьора Николай Василев. Документалната творба е плод на дългогодишен труд – тя е заснета между 1994 г. и 2022 г.

“Този филм, освен че показва Ваклуш като духовен учител, го показва и като обикновен човек”, казва Николай Василев.

“Ще видим как духът може да бъде реален - че няма нужда от чудо, за да възприемем светлината на духа”, допълва режисьорът.

Филмът вече  има покани да гостува в много градове у нас, както и в Съединените щати, Нидерландия, Франция, Великобритания, Италия. В него са включени непоказвани архивни кадри от живота Ваклуш Толев.

Свои впечатления и спомени за него споделят пред камерата Петър Стоянов – президент на България в периода 1997–2002 г., д-р Илко Семерджиев – министър на здравеопазването в периода 1999–2001 г., проф. д-р Мария Славова – юрист и преподавател в СУ „Св. Кл. Охридски“, Огнян Минчев – политолог и доктор на социологическите науки, проф. Иван Желев – богослов , доц. д-р Иван Бъчваров – физик и преподавател в СУ „Св. Кл. Охридски“.

Филмът „Ваклуш“ ще бъде показан и във Варна – във Фестивалния комплекс, на 8 април, от 19:00 ч., както и  в Бургас – на 7 юни. Предстои и още една прожекция в София – на 10 април, в Дома на киното.

Ваклуш Толев е роден на 7 януари 1923 г., в деня на Рождество Христово по тогавашния календар, в пловдивското село Поповица. Бил е необичайно будно дете - по свое желание тръгва по-рано на училище, а на 14 години изнася първото си публично слово в местната черква - на тема: “Има ли Бог?”.

В младежките си години е активен антикомунист и патриот. Записва право в Софийския университет, но e изключен по идеологически причини след 9 септември 1944 г. Изправен е пред Народния съд заради възгледите си и офицерския си чин в българската царска армия. Пред съдниците си заявява, че докато е жив, с всички сили ще се бори за пълното унищожение на комунистическата идеология. За тази дързост е осъден на доживотен затвор - тоталитарната власт предпочитала да пречупва такива хора за назидание, вместо просто да ги премахва. Изпратен е за няколко години в лагера в Белене, престоява в почти всички затвори в страната, където си спечелва прозвището „непоправим“.

На 28 години, в Кърджалийския затвор, преживява духовно пробуждане, за което по-късно ще каже, че “не е преувеличение, че можеш да държиш Земята в ръката си”. Също така намира начини да изучава различни езици, да пише поезия, драми, философски есета. Освободен е след приетата амнистия за политически затворници през 1956 г. Излиза не с огорчение и желание за отмъщение, а с идеи като няма страдание, има развитие и няма зло, има нееволюирало добро.

След освобождаването си е в чести сблъсъци с репресивния апарат на Държавна сигурност. Следен е и е задържан многократно, трудно успява да си намери работа и да се задържи на нея за повече от няколко месеца. Въпреки това успява да кандидатства и завършва богословие в Духовната академия в София само за 18 месеца. След това работи като библиотекар в Пловдивската митрополия..

След 10 ноември 1989 г. Ваклуш Толев получава покана от страна на демократичните сили да стане депутат, но отказва, защото има осъзната духовна мисия. “Проблемът не е в демокрацията, а в свободата. А свободата не е въпрос на измерение, а на поносимост!”, казва по този повод по-късно той.

Започва да изнася публични лекции в цялата страна, в продължение на няколко години води курс по История на религиите в Пловдивския и Софийския университети. Основава своя школа, наречена “Път на Мъдростта”.

Издава няколко книги – “История и теория на религиите”, “Духовните дарове на България”, “Седемте Лъча на еволюцията”, “Беззаветен  Завет”, стихосбирката “Разпилени бисери” и др.

Ваклуш Толев приключва земния си път на 27 ноември 2013 г., на 90-годишна възраст.

Как самият той би искал да бъде запомнен, разбираме от следния стих-епитафия, публикуван в стихосбирката му "Разпилени бисери":

"Тогава нека моят гробен камък,

където пътникът ще иска да чете,

да няма надпис, щото дух и пламък,

е бил моят път и мойто битие."

Режисьорът Николай Василев и част от неговия екип