На 2 април 1933 г. е роден поетът от бъдещето Константин Павлов. В студената неделна привечер на 28 септември 2008 г., той, най-непокорното явление в българската литература, завинаги ни загърби. Кой е Константин Павлов? Нищо чудно да не сте чували за него. И не се травматизирайте, ако някой ваш познат от литературните среди ви се изсмее, че сте живели по едно и също време с гений, без да подозирате за съществуването на този толкова опасно достоверен човек…

Eто какво казва в интервю на Неделчо Ганев с поета Константин Павлов, предоставено на „Факел“, преди неговата кончина:

„Пиша за себе си. Гледам на моите неща като на дневник през времето. Адресът не е насочен към никого. Отговарям за това, което пиша, само пред себе си. Ако някои възприемат и споделят написаното, тогава то започва да съществува „обективно“. 

А към какво се стремя с моята поезия -  като всеки творец чрез своето изкуство правя опити да се самопреведа чрез естетически категории. Ако този „превод“ добие стойност и за другите хора, значи нещо е постигнато. Рискът е 1:1000.“, споделя поетът.

По думите на поета слово е картината. Слово е музиката. Слово е скулптираният от стихиите камък. Слово е изсъхналото от киселините дръвче. Много слова – малко читатели, а и ония, които четат, не винаги разчитат добре, но това не унизява Словото. Словото може да бъде унижено само от бездарните жреци, които са го обявили за своя собственост.

А дали мисълта може да хармонира с духа, Константин Павлов е лаконичен: Мисълта е външният символ на духа. Затова тя (мисълта) винаги е приблизителна (но не автентична) спрямо духа, въпреки че съществува обратна връзка между тях.

Той дълбоко не вярва, че „божествената искра“ не може да се купи. „Може да купиш бенгалски огън, може да купиш касета, пълна с „божи искри“, но винаги ще бъдеш в унизително положение на купувач, а не на създател. Но можеш ли да продадеш образа на гений, отразен в огледалото, дори тогава, когато огледалото е твоя лична собственост?“
Константин Павлов има и своя отговор на въпроса кого би взел в ковчега на Ной, кучето или коня?

„Като поет ще избера и двете. Но по-безкористен е изборът на кучето. От обща житейска гледна точка кучето е по-„безполезно“ нещо. Изобщо в ковчега бих взел всичко безполезно. За полезните неща има много ноевци, които винаги ще ги предпочетат.“

Поетът някога бе казал, че понякога хората започват да приличат на кукли. „Тази игра на кукли е също някакъв атавистичен опит да превърна обективния ужас в невинна игра.

Когато дълго време ни владее някакво тягостно чувство, много често съзнанието започва да го възприема ирационално, да го превръща в сън, в илюзия, мираж, игра. Някаква защитна реакция е. Знам, че тази игра е нежният път към лудостта, но и друг път съм казвал: „Човек трябва да полудее мъничко, за да не полудее съвсем.“ Това е играта на кукли.“