Тони Николов, Портал "Колтура

Всяка „революция“ е следвана по петите от „контрареволюция“, която отваря вратата към дълъг период на хаос или безпътица. Такава е логиката на един политически цикъл. Лятото на 2020 г. бе бременно с надежди, по-точно с взрив от гражданска енергия, който можеше да доведе до истински промени. Случвало се е на няколко пъти в най-новата ни история, стига политическият субект на промяната да е реална (и разумна) сила. Непонятно защо българските избиратели през 2021 г. припознаха Слави Трифонов като спасителен „изход“, след което ИТН „взриви“ три парламента. Сега Трифонов вече е „под чертата“, сиреч „под запрещение“, но гражданската енергия е изчерпана, желанието за гласуване върви към критично ниско равнище, а на повърхността изплуват разочарованието и апатията.

Тепърва „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ ще правят своя анализ на изборите, но дано са чули онова, което им каза тези дни Иван Костов пред БНР – че ще трябва да се изрекат на глас грешките на „сложната коалиция“. Дължат го на избирателите. Засега чух само обяснението на Андрей Гюров от ПП пред „Нова телевизия“, което запомних като причудлив политически каламбур: „Загубихме, защото не сме си довършили работата“…  

Нито „победа“, нито „поражение“

Ситуацията като цяло е „нито, нито“… Бойко Борисов със сигурност си хапе лактите от яд заради половинчатите резултати. Така той излиза с „малко, но достатъчно“ напред, което го вади на авансцената, за да прави правителство, но и му стоварва цялата отговорност за един евентуален провал. И това, че е „бил“ Ицо Хазарта на изборите в София, едва ли ще му донесе желаното удовлетворение. С други думи, Борисов е „частично реабилитиран“ от избирателите, но изобщо не е „оправдан“. Така че е в „небрано лозе“. Не „иска“ (поне видимо) с ДПС, „не може“ с „Възраждане“ (ще има санкция отвън), не знае трябва ли му подкрепата на Стефан Янев (единственият готов открито да се коалира с него).

Всъщност „особено“ и най-вече държи на подкрепата на ДБ (която единствено би могла да го легитимира, но пък бяга от него като дявол от тамян). Към ПП едва ли има някакви особени очаквания (освен да спрат с клиповете за него пред Централния затвор). Работата обаче е там, че и ДБ, и ПП престават да съществуват като политически сили в мига, в който (под каквато и да е форма) се „сдобрят“ с Борисов. И това е безвъпросно ясно както за тях, така и за него. Дори и без избирателите им да излязат на площада и да ги оплюят публично. Политическата идентичност на тези формации (особено на младите поддръжници на ПП) е тъкмо в тези две думи – „срещу Борисов“. В това няма никакво съмнение и ГЕРБ много добре го знае.

Ето защо Борисов, „победил“ с „малко, но не завинаги“, има повече от сериозен проблем, който гледа да стовари върху нечия чужда глава. И със сигурност тайно се надява този „някой“ да го сполети съдбата на ИТН. Сериозен е и проблемът на „загубилите“, които не могат да сформират правителство, осъзнават в колко тежка ситуация се намира България, но имат силно ограничен периметър за маневриране, иначе рискуват да извършат „политическо самоубийство“.

„Избори до дупка“?

Това също е много лош вариант. За всички нас, както и за страната ни, която граничи с войната в Украйна. Снощният протест срещу Румен Радев пред президентството е показателен за опасностите в тази посока. С този държавен глава колебливо се люшкаме между Изтока и Запада, вратата към „путинизма“ е открехната, което няма как да не буди тревога.

Без парламент „президентското управление“ на Радев става напълно безконтролно и надхвърля принципите на всяка демократична „президентска република“. Да не говорим, че геополитическият избор на България е направен отдавна и никой няма право еднолично да ни вкарва в някакъв свой си „изолационизъм“ (редом с Унгария на Орбан).

По всяка вероятност пак ще ходим на избори през март (ако 48-ото НС просъществува малко по-дълго, на ръба на конституционната процедура). Затова най-важното е този парламент не само да приеме бюджета (и законите по „Пакта за стабилност“), но и да излезе с ясна рамкова позиция по Украйна (военна помощ, подкрепа за НАТО), която да връзва ръцете на следващо служебно правителство в геополитическите му пируети към Русия. Това е „евроатлантизмът“ на практика. Да видим дали ще се случи. Предишният парламент показа, че е възможно с изработването на позицията за Северна Македония.

Контактните преговори

Те са нещо ново (след опита на „Кръглата маса“ от самото начало на 90-те). Ситуацията е не просто като „на война“. Ние сме в реална „политическа война“: две непримирими гледни точки, два антагонистични лагера (марксистите някога твърдяха, че в такива случаи единият е излишен). В демокрацията обаче не се ликвидират хора, а се търсят аргументи и варианти, които да доведат до изграждането на тематични мнозинства. Иначе хората престават да слушат политиците и тръгват едни срещу други.

Ето защо и тази малка възможност не бива да бъде пропускана, независимо кой я предлага. Не е ясно обаче с какъв реален мандат влиза в преговорите двойката Плевнелиев/Паси. Дали ГЕРБ (разбирай Борисов) им е отредил водещата роля (на премиер и външен министър) в един евентуален експертен (програмен) кабинет, който да бъде заченат в кански родилни мъки, колкото и това да изглежда почти нереално? Или те са помолени просто да бъдат „парламентьори“, които като сини каски или „политически свързочници“ ще пренасят съобщения от единия до другия лагер? Парадоксът в момента е, че никой не иска избори (дори Румен Радев се колебае), но и никой не приема нито един от съществуващите варианти като възможни. Ако политиците го сторят, избирателите ще ги накажат жестоко. Ако не го сторят, вълната на недоволство пак ще се надигне, а апатията на следващите избори рискува да избута нагоре някоя още по-одиозна фигура. И тогава ситуацията ще ескалира. В момента сякаш присъстваме на схватка между борци на тепиха, в която двете сили (с променлив резултат) водят битка „до дупка“, а 60% на трибуните се чудят и дивят „на тия какъв им е проблемът“… 

И докато се чудят, България потъва надолу.