Димитър Бечев, Политико*

Преди няколко седмици българите гласуваха на поредните избори - петите от април 2021 г. насам.

Докато прахът се отлага и политическите партии обмислят следващите си ходове, едно нещо е сигурно: Съставянето на управляваща коалиция ще бъде трудна задача.

Макар че партията на бившия премиер Бойко Борисов ГЕРБ се класира на първо място - както и през октомври миналата година - втората по големина партия "Продължаваме промяната" (ПП) изключи всякакво сътрудничество с ГЕРБ, която тя представя като олицетворение на завладяната държава и корупцията, спохождащи страната - членка на Европейския съюз.

Следователно Борисов ще трябва да търси подкрепа другаде, но далеч не е сигурно дали ще се стигне до коалиция и България може да се окаже в ситуация на нови избори още през юли.

И този безкраен изборен цикъл продължава да има един бенефициент: Президентът Румен Радев.

Съгласно конституцията държавният глава на България има право да назначи служебен кабинет, който да следи за провеждането на предсрочни избори, и затова от август миналата година довереникът на Радев Гълъб Донев ръководи българското правителство като министър-председател. В момента Радев ръководи шоуто както във вътрешната, така и във външната политика, като взема решения относно енергийната стратегия на България, нейните приоритети в рамките на Плана за възстановяване и устойчивост и дори относно доставките на оръжие за Украйна.

Критиците на Радев, които се умножиха напоследък, наричат това преход към скрито президентско управление.

България е парламентарна република и изпълнителната власт принадлежи преди всичко на правителството - цялото скеле от механизми за контрол и баланс отразява тази постановка. От друга страна, президентът е изправен пред по-слаби ограничения, тъй като се избира пряко, което означава, че няма парламентарен контрол, освен тромавата процедура по импийчмънт.

Обикновено това не е проблем, тъй като президентът разполага с ограничени правомощия. Но сега, като се има предвид нарастващата роля на Радев, той се превърна в такъв, тъй като той всъщност не се отчита пред никого - дори пред избирателите, тъй като не може да се кандидатира за преизбиране след втория си мандат.

Фактическият владетел на България е обект на спорове още от първия ден, в който встъпи в длъжност. Недоброжелателите му го обрисуват като слуга на Москва, посочвайки скандалното му изказване от 2016 г., че Крим де факто е част от Русия, въпреки че законово принадлежи на Киев. А напоследък Радев е категоричен, че България няма да изпраща оръжия на Украйна - въпреки решението на парламента от ноември миналата година за обратното - и се нахвърля върху партиите, които са гласували в негова подкрепа, наричайки ги "войнолюбци".

Интересно е, че още през 2020 г. Радев застана на страната на антикорупционните протести, обхванали България, подкрепени от най-твърдо прозападната част от електората. Нещо повече, той дори даде благословията си на Кирил Петков и Асен Василев, министри в служебното правителство през 2021 г., които по-късно продължиха да създават ПП. Така че, въпреки че ПП и нейният коалиционен партньор Демократична България сега са в пререкания с Радев, в недалечното минало те са имали обща кауза.

Междувременно връзките на Радев с Българската социалистическа партия (БСП) са също толкова заплетени. Някога подкрепян от тях като кандидат за президент, днес той е по-скоро конкурент за симпатиите на приятелски настроените към Путин избиратели, изпитващи носталгия по комунизма.

Ако има обаче нещо, което знаем със сигурност за Радев, това е неговата необуздана амбиция. Бившият командир на военновъздушните сили вярва, че има гравитацията, ценностите и визията да бъде лидер на България, запълвайки празнината, оставена от упадъка на народния популист Борисов.

Радев също така смята, че има политическите умения да се ориентира в бурните води на вътрешната и международната политика, като играе пред няколко публики едновременно, уверявайки притеснените българи, че няма да бъдат въвлечени във война срещу Русия, и същевременно казвайки на други правителства от НАТО и ЕС, че София ще продължи да доставя крайно необходимите артилерийски снаряди за Украйна. Тези доставки за Полша и Румъния, които започнаха при правителството на Петков и бяха платени от САЩ и Обединеното кралство, продължиха и по време на мандата на Донев - и ако Радев наистина искаше да ги прекрати, щеше да го направи преди месеци.

В момента българският президент призовава и за бързо съставяне на нов кабинет и в това отношение е в унисон с общественото мнение, тъй като проучванията показват, че цели 69% от българите се надяват на ново правителство.

Това обаче може и да не се случи, тъй като ГЕРБ може и да пресметнат, че процентът им ще се увеличи, ако се проведе повторен вот по-късно през годината, а Борисов да обвини ПП в неотстъпчивост в опит да откъсне гласове от конкурентите си.

Междувременно реформаторската, приятелски настроена към Запада ДБ - която даде знак, че е готова да влезе в правителство, ръководено от ГЕРБ, при определени условия. Но дори и така, на Борисов все още ще му е трудно да си осигури решителна победа, а прокремълската партия "Възраждане", която остана трета на изборите, несъмнено ще процъфтява благодарение на популистката предизборна агитация.

Това означава, че вакуумът във властта в България ще се запази, а Радев ще остане единственият стълб на стабилността в една страна, която иначе изглежда без кормило.

И все пак, колкото и силен да е в момента, президентът на България все още има проблем в дългосрочен план.

След като мандатът на Радев изтече през 2027 г., той ще се окаже в политическата пустиня, тъй като нито един бивш български държавен глава не е бил особено успешен в повторното влизане в изборната политика. И подобна съдба може да го сполети, когато вече няма да заема длъжността или да се възползва от щедрото медийно отразяване и популярността, които идват заедно с нея.

Така че часовникът тиктака и Радев трябва да разбере какво следва след сегашния зенит на неговата власт и влияние. Сравнително млад и изпълнен със самочувствие, той със сигурност няма да хвърли кърпата и да се пенсионира. Но българският политически терен е конкурентен и съдбата на лидерите може бързо да се издигне и да падне.

Важно е да се отбележи, че това е една от причините честите избори да носят и ползи, а не само разходи. В страна, в която отговорността е дефицит, изборите са единственият инструмент, с който гражданите разполагат, за да ограничат елитите, и през годините България е видяла краха на много популистки партии и политици. А и известна нестабилност може да се окаже за предпочитане пред фалшивата стабилност под управлението на „спасител“ или хищническата коалиция. /БГНЕС

* Авторът е лектор в Oxford School of Global and Area Studies, гостуващ учен в Карнеги Европа и автор на книгата „Rival Power: Russia in Southeast Europe“