Ангел Арсов

Македония се нуждае от нова дясна концепция. Общото разочарование сред широки социални слоеве в страната от бавния и неуспешен преход към пазарна икономика, ежедневния спад на жизнения стандарт, чувството за липса на лична свобода и демокрация, демографските проблеми, социалното разделение и междуетническото напрежение, както и споровете със съседните страни и вътрешното разкъсване на националната тъкан и общото чувство за продължаваща несправедливост и нефункционалност на институциите – всичко това дава отговор на въпроса защо десницата трябва да бъде водеща в процеса на декомунизация и в прехода от една система в друга. Но днес десницата почти я няма като идея, камо ли като организирана политическа концепция и политически субект.

Движейки се от общото към подробностите ще се опитам да отговоря на някои от тези въпроси. Нека започнем с разочарованието на тази част от обществото, която все още е носталгична по комунизма и вярва, че самата демокрация не е добра идея. Някой би казал:

„Направихме най-бруталния десен експеримент. Вижте резултатите!“

До края на статията ще се опитам да отговоря, че в Македония нямаше истинска десница, и че процеса на демократизация изобщо не е завършен.

Системата, в която живеем днес, е хибридна, криворазбрана „демокрация“, която вместо да бъде изградена върху руините на комунизма, всъщност е интегрирана с тях. Логично може да заключим, че е необходимо ново дясно, за да се преодолеят последиците  от (пост) комунизма.

Първо, нека обсъдим външната  политика и чувството си за ориентация в пространството и времето, в което живеем.

Двете споразумения за добросъседство с Гърция и с България са отправната точка за приспособяване на македонската държавност към обстановката на 21 век.

Първият договор  ни извежда от балона на самодостатъчност и изолационизъм и ни позволява да се впишем в международния световен ред чрез евроатлантическа интеграция. Това решава въпроса дали някаква форма на държавност ще продължи да съществува на тази територия от 25 713 квадратни километра.

Република Северна Македония е държава, която принадлежи към европейското и евроатлантическото семейство, а не към някакъв друг конкурираща я система от държави, като например Евразийския съюз. Намирайки мястото си под слънцето слагаме край на Бившата Югославска Република Македония, термин, който в превод от дипломатичния език можеше да се тълкува само като:

„Ще видим по-късно какво ще правим с този малък остатък от бивша Югославия.“

Сега видяхме и решението е окончателно!

Второто споразумение, това с България, засяга въпроса какъв ще е облика на нашата държава  или казано по-точно, какво ще замени старомодния посткомунистически държавен ред.

Ключовият фактор тук е деидологизацията и обективизацията на историята

Тя включва изоставяне на концепцията на Сталин за нациите. На индивидуалните и културните колективни идентичности трябва да се гарантира правото на самоопределение въз основа днешното фактическо състояние и стремежът към легитимност и национална принадлежност не трябва да се базира само на основания от миналото. Основният аргумент за защита на македонската национална идентичност е самата македонска държава, която чрез своите институции я развива, подхранва и промотира пред света. Идентичността е категория, която има остра нужда от признание и признаване от останалите. От тази гледна точка нямаме никаква полза да се съпротивляваме  срещу деидологизацията на историографията, защото ако дискусията се свежда до търсене на научни аргументи за нашето бягство от историческите реалности, ще имаме проблем да приемем миналото каквото е било, а това ще даде аргументи на българската страна да поставя акцента върху миналото и да игнорира темата на настоящето.

Или както наскоро каза македонският външен министър Никола Димитров:

„Македония трябва да приеме миналото, а България настоящето!“

Да не забравяме, че България беше първата държава, която пречупи леда за международно признаване на Македония под нейното тогавашно конституционно име и с подписването на междудържавни споразумения с нашата страна, по процедура, която изисква задължителен превод на официалните езици на подписалите страни, реално бяха премахнати всички възможни езикови спорове. Ако езиковият спор беше ескалирал, той би бил много по-абсурден и разрушителен за нашата държава от спора за името.

България извървя по-голямата част от своя път  

Случайните изблици на радикализация нямат това значение, което им се предава от  македонските медии, за които отдаването на голямо значение на изявленията на някои български маргинални индивиди служи като единица мярка за патриотизъм. Тъжно е, че някои оправдават жертването на журналистическата обективност и професионализъм като необходима жертва в името на „каузата“.

Но играта с логиката и смисъла на историческите документи, оставени ни от нашите възрожденци и революционери, която се оправдава с правото и необходимостта на историка да тълкува документите, не може да бъде приета като нормална практика. Първо поради научната истина и обективността. И второ, което е по-важно, защото съществува опасност една погрешна научна теза, когато бъде опростена от академичния стил до този на учебниците по история за основно или за средно образование, да се превърне в класически език на омраза, който да се насажда на децата и на младежите! Това е така, защото за да се формира и поддържа една тоталитарна матрица на мислене, е необходимо тя да бъде недвусмислена като концепция. Както казва писателят Стоян Христов в „Герои и убийци“.

На Балканите дълго е преобладавало мисленето в категория „сфери“. Имало българска, сръбска, гръцка сфера. Границите на държавите трябвало да са по граница на съзнанието на населението. Не се прави никаква услуга на обществото или на държавата като се отрича, че определени исторически личности, живели в определено време, са се определяли като македонски българи. Именно заради тази линия на мислене ние загубихме голяма част от нашата държавно-културна традиция от нашата колективна памет. Тази загуба е разрушителна, а не конструктивна.

Да кажем и няколко думи за отношенията между различните културни идентичности, живеещи в Република Северна Македония. Концепцията от края на Втората световна война, която под различни формулировки достига до настоящата конституция, представя Македония като държава на македонския народ и на части от други народи, живеещи в нейната територия като национални малцинства. Тя е  остаряла формулировка, обслужваща нуждите на тоталитарни федерации като Югославия или СССР. Според този начин на мислене гражданството е плетеница от ясно разграничени общности, като единствената съединителна тъкан е железният юмрук на партията, който има пълен контрол над и над държавата. По естествен начин тази концепция се разви в създаването на етнически партии, всяка с отделни сфери на влияние в институциите и дори на териториална основа, докато етническият национализъм послужи като гориво за мобилизиране на масите, в защита на интересите на изключително малки етнонационални  елити.

Новата концепция трябва да се основава на идеята, че Република Северна Македония е мултикултурна цветна мозайка, която сама по себе си представлява цялост от различни цветове, които се припокриват една с друга.

Така суверенитетът на Република Северна Македония ще произтича от нейните равноправни граждани и ще принадлежи изключително на тях. От всички тях заедно, независимо от тяхната  расова, религиозна, етническа или друга частна идентичност.

Качеството на индивида, а не количеството на общностите, трябва да бъде ключов фактор за развитието на всяка политическа кариерата.

Това трябва да важи още повече за партиите. Днес в боричкането за достъп до власт и ресурси, те започват да действат като племена. Нужно е незабавно пълно освобождаване на съдебната система и публичната администрация от хватката на която и да е политическа партия. Ако това не се случи, партията, която е на власт ще доминира над държавата, както беше при комунизма! А опозиционерите автоматично ще бъдат наказвани. И няма да е никак странно, ако някои в борбата да дойдат или да останат на власт посегнат за физическо насилие.

А сега да кажем нещо за икономическата визия, която новата дясна  концепция трябва да предложи. Тя трябва да се основава на насърчаване на инициативата на хората и на по-малките групи за развитие на малък и среден бизнес. Ето защо е от съществено значение гражданите да имат бърза и ефективна администрация, без бюрокрация, абсолютно равенство пред съдилищата и независими, а не сегашните партизански институции, които се превръщат в инструменти за натиск на управляващите партии върху гражданите.

И най-важното – да се извърши безпристрастен преглед на всички основни приватизационни сделки и да се намери начин за в бъдеще да не могат да се формират монополи.

В заключение трябва да констатирам, че, от обявяването на независимостта до днес, с редки изключения, ние продължавахме с  югославската външна политика. Държавното устройство – правната и политическата система оставаха силно повлияни от наследството на предишната система. Икономическа либерализация почти не съществува. Стигна се до създаването на малка олигархия, която по хибриден начин управлява държавата чрез задкулисни сделки с управляващите. Доминацията на държавата в икономиката не е прекратена, просто е преопакована по различен начин.

Ще завърша с това, с което започнах, с приказките на онези, които твърдят, че никога не е трябвало да излизаме от комунизма.  Без ирония и съвсем сериозно искам да ги попитам:

Кога излязохме от комунизма?

Как така съм пропуснал толкова радостна вест?

Новата дясна концепция е идеологическата сила, която ще доведе до изцеление от последиците от комунизма като начин на мислене и като тежки материалните щети, които заради неговото идеологическото и кадрово наследство от обявяването на независимостта.

*Ангел Арсов е студент по история в Щипския университет и сътрудник на сайта Татковина.