Руският президент вижда света в агресивно-ревизионистка светлина, искрено вярвайки, че Русия може да преуспее само в ущърб на останалите държави

Сюзън Глейсър, Foreign Affairs 

На 27 януари 2018 година Владимир Путин стана най-дълго управлявалият Русия лидер след Сталин.
Но в този ден нямаше нито паради, нито фойерверки, нито откриване на позлатени статуи, нито неуместни демонстрации на ядрени ракети на Червения площад.
В края на краищата Путин не иска да го сравняват с Леонид Брежнев — престарелия съветски лидер с храстовидни вежди, чиито рекорд във властта той току що беше подобрил. 
Брежнев, който управляваше Съветския съюз от 1964 до 1982 година, беше лидер по време на суровата младост на Путин, както и на продължителния застой, предшестващ разпада на империята 
В крайна сметка Брежнев се превърна в герой на милион вицове: съсухрен, немощен старик, машинист на руския влак, който пътува към нищото.
"Сталин доказа, че тази страна може да бъде управлявана само от един човек, Брежнев доказа, че страната може изобщо да не се управлява", гласи един от тези вицове.
Путин, който стана лидер на Русия в епоха, когато на страната и беше нужно управление предпочита други модели за подражание. 
И повече от всички му харесва — твърде нескромно от негова страна — Петър Велики. В атмосферата на неопределеност и повсеместна престъпност на постсъветския Санкт-Петербург от 90-те година, когато Путин е заместник-кмет на града, той решава да сложи в кабинета си портрета на царя-новатор, който построява този град върху костите на хиляди крепостни, за да "пробие прозорец към Европа".
На този етап на своята кариера Путин не е "Романов": той е само никому неизвестен бивш подполковник от КГБ, успял да пробва ролята на преводач, дипломат и университетски преподавател, преди внезапно да стане дясната ръка на първия демократично избран кмет на Санкт-Петербург. 
Путин израства в следвоенните години, той и семейството му живеят толкова бедно, че в автобиографията му се разказва за "пълчища плъхове" в коридора на комуналката, където той и родителите му живеят в една стая, в която няма нито топла вода, нито печка.
Петър Велики едва ли е разчитал да стане за Путин модел за подражание, но тази година, в хода на своето продължително и самохвално интервю за "Файненшъл таймс", в което обяви упадъка на западния либерализъм и мултикултурализма за нереалистичен, на въпрос от кой световен лидер се възхищава най-силно, Путин отговаря без колебание: "Петър Първи". Журналистът от "Файненшъл таймс" се опита да му възрази: "Но той е умрял". На което Путин отговори: "Той ще живее, докато е живо делото му".
Не е важно, откъде се е взело това възхищение от Петър Първи, в продължение на своето 20-годишно управление Путин изобразява цар в същата степен, в която  и съветски генерален секретар.
Религията, на която се покланя Путин съвсем не е идеологията на марксизма-ленинизма, с която насила са го тъпкали в училище, а 

героичните проявления и мощта на свръдръжавата,

 които виждал по телевизията и имперското великолепие на неговия поизбелял, но все още амбициозен роден град — градът на Петър. 
Силата става символ верую за него, независимо дали става думи за хора или за държави, а лозунгът на руските императори— "Православие, самодържавие, народност" — много по-добре обяснява природата на сегашния путинизъм, отколкото съветските хвалебствени химни за солидарност с трудещите се от всички страни и за героизма на работниците, които Путин е трябвало да наизустява в детството си.
Брежнев става за Путин не образец за подражание, а предупреждение, и то е още по-актуално днес, когато Путин се сблъсква с парадокса на своето собствено продължително управление, което се определя с продължителност и в същото време с хронична незащитеност.
Вероятно, думата "незащитеност" ще се стори на мнозина неподходяща в дадения случай: Путин управлява Русия 20 години и в известен смисъл се намира на пика на своята власт, превръщайки се в "образец" за съвременен авторитарен лидер.
В първите години на този век, когато постсъветската вълна на демократизация изглеждаше непреодолима, Путин съумя рязко да промени курса на Русия, възстановявайки централизираната власт на Кремъл и връщайки страната на нейното място на международната арена. 
Сега във Вашингтон и в европейските столици припознават в Путин 

универсалния злодей, 

против когото бяха въведени санкции заради нахлуването на териториите на две съседни суверенни държави — Грузия и Украйна, — и заради провокациите срещу западните страни, включително намесата на Русия в американските президентски избори през 2016 година на страната на Доналд Тръмп, заради опита да отрови с нервно-паралитичен газ на британска земя британски гражданин.
Неговата военна намеса в сирийската гражданска война помогна да бъде спасен режимът на Башар Асад, превръщайки Путин в най-влиятелния руски играч в Близкия изток от времената на Брежнев.
Неговият укрепващ съюз с Китай спомогна за началото на нова епоха в съперничеството му със САЩ. И, накрая, създава се впечатление, че Путин успя да постигне формирането на многополярния свят, за който той мечтае от момента на идването си на власт, решително настроен да оспори победата на САЩ в Студената война.
Нещо повече, сега Путин е само на 66 години, той изглежда здрав, пълен със сили и способен да управлява страната още дълго време.
Неговият режим не би могъл да бъде наречен геронтокрация, — поне засега.
Но дори Путин да се е стремил да се превърне в безжалостен съвременен цар, то така и не му се удава да стане този всевиждащ и всесилен управник, какъвто го изобразяват.
Макар че изборите в Русия са фикция, той е избран лидер и неговият сегашен мандат изтича през 2024 година, когато, според изискванията на Конституцията ще му се наложи да напусне президентския пост  — освен ако не промени конституцията, за да удължи времето си във властта (Кремъл вече разглежда тази опция). 
Вътре в Русия Путин се сблъсква с много по-голямо количество проблеми, отколкото може да се предположи, ако се гледа само неговото фанфаронстване на световната сцена. 
Той контролира големите медии, парламента, съда и службите за сигурност — при Путин влиянието на последните нарасна практически до мащабите им от съветската епоха.
Но след победата на последните президентски избори през 2018 година, когато той получи 77% от гласовете, рейтингът му рязко падна. Според резултатите от допитване, проведено през пролетта, само 32% от руснаците имат доверие на президента — най-ниският рейтинг за всичките 20 години на управлението му. 
След това обаче Кремъл поиска промяна в методиките на провеждане на социологически поручвания и сега рейтингът на Путин се колебае около 65%, макар че веднага след анексирането на Крим той почти достигна 90%.
Започналата след анексирането на Крим война в украинския Донбас го вкара в задънена улица. Днес протестите вече са привично явления в големите руски градове — решението да бъде увеличена пенсионната възраст се оказа извънредно непопулярно — а истинската опозиция, както стана ясно, все още съществува и я оглавяват хора като борецът с корупцията Алексей Навални. 
Путин и до момента няма очевиден наследник, а кремлинолозите съобщават за ескалация на вътрешната борба между службите за сигурност и представителите на бизнеса. 
Това свидетелства, че 

борбата за постпутинска Русия вече е започнала

На всеки етап от дългото и изпълнено със събития управление на Путин възникваха подобни моменти на неопределеност и често наблюдавахме огромна разлика между анализите направени извън Русия и тези "отвътре", в които в действията на президента и неговото правителство често се вижда халтура, съставена от некомпетентност, инерция и тирания.
Терминът "застой" вече не се асоциира автоматично с Брежнев, доколкото все по-често се използва от критиците на Путин и състоянието на страната, която е завладяна от повсеместна корупция, санкции, икономическа изостаналост и отсъствие на програма за решаването на тези проблеми. 
В края на 2018 година бившият финансов министър Алексей Кудрин заяви, че икономиката на Русия е попаднала с "сериозна застойна яма".
Както пише икономистът Андерс Ослунд в новата си книга "Олигархичният капитализъм в Русия" (Russia's Crony Capitalism), тази страна се е превърнала в крайна форма на плутокрация, на която авторитаризмът и е нужен, за да оцелява.
Споед Ослунд, Путин също е участвал в разграбването на Русия, като се е превърнал в мултимилиардер, докато страната му е подложена на все по-голяма изолация заради агресивната му външна политика.
Оцеляването — неговото и на неговия режим — все по-често е тази цел, която най-добре обяснява както вътрешнополитическите, така и външнополитическите решения на Путин.
През 2012 година, когато Путин се завърна на президентския пост, след четиригодишно прекъсване, за да бъде спазено изискването на руската конституция, народът го посрещна с масови демонстрации.
Те разтърсиха Путин до дъното на душата му и неговото убеждение, че уличните протести лесно могат да прераснат в революция, заплашваща режима, е ключ към разбирането на неговото настоящо и бъдещо поведение.
На международната арена Путин най-силно се разгневява заради свалянето на някой лидер на чужда държава — и не е важно колко жесток е бил този лидер и колко силно е заслужавал да бъде свален. В самото начало на своето президентство Путин се обяви против "цветните революции", помели диктаторите в бившите съветски републики — против революцията на розите през 2003 година в Грузия, оранжевата революция от 2004 года в Украйна и революцията на лалетата през 2005 година в Киргизия. 
Путин решително осъди свалянето на Саддам Хюсеин в Ирак, Хосни Мубарак в Египет и Муамар Кадафи в Либия. И Путин дори започна война след като неговият съюзник Виктор Янукович, бившият президент на Украйна беше принуден да напусне страната на фона на мащабни протести срещу неговото проруско управление. 
Путин е противник на революциите до мозъка на костите си и това е разбираемо, ако си спомним как е започнало всичко за него.
Първата революция, която преживява Путин се превръща за него в травма, която той никога няма да може да забрави, — падането на Берлинската стена през 1989 година и последвалият крах на на комунистическия режим в Източна Германия. Това се случва когато 36-годишният агент на КГБ работи под прикритие в Дрезден. Тогава Путин и подчинените му са принудени самостоятелно да решават какво да правят в момента, когато разярените германци заплашват да превземат с щурм сградата, в която работят.
По-късно той си спомня как ден и нощ са горили документи, докато чакали помощ от своите. 
Към този момент всички илюзии на Путин са се разсели, след като той със собствените си очи е видял огромната разлика между относително високото ниво на живот в Източна Германия и нищетата в Съветския съюз.
Сега той се сблъсква с факта, че ръководството на страната е слабо и нерешително и го е изоставило.
"Ние не можехме да направим нищо без заповед от Москва, а Москва мълчеше", припомня си той.
Вероятно, това е най-запомнящият се откъс от спомените на Путин "От първо лице", публикувани през 2000 година, които остават ценен източник на информация, необходима за разбирането на историята на руския президент, и едновременно с това своеобразен документ, в който той в зората на своето властване излага голяма част от своята политическа програма, която скоро след това започва да реализира.
Революцията в Източна Германия, оставила дълбока следа в душата на Путин, се оказва само прелюдия към това, което той смята тогава и смята и досега за най-голямата катастрофа — краха и 

разпада на Съветския съюз през 1991 година
 
Това става повратен момент в зрелия живот на Путин, трагедия, чиито последстивя той смята да поправи.
Само за десет години Путин изминава пътя от териториалната разузнавателна точка в Дрезден до поста президент на Русия, като влиза в Кремъл през 1999 година, когато Борис Елцин лично обяви името на приемника си. 
Елцин, който в този момент вече е стар и пие много, донася в Русия демокрацията след разпада на Съветския съюз, но именно заради него руснаците се разочароват в същата тази демокрация, която започва да се асоциира с икономическа криза, разгул на престъпността, разграбване на държавните активи от бившите комунисти, които за една нощ се превръщат в капиталисти.
Към края на втория си президентски мандат Елцин вече едва може да говори и се намира непрекъснато в обкръжението на своето "семейство" — роднини и помощници, които силно се страхуват, че щом Елцин загуби властта, те ще бъдат лишени от защита и ще бъдат преследвани.
Путин пристига в Москва в много подходящ момент и само за няколко години се издига от незначителната си  длъжност в президентската администрация до шеф на службата приемник на КГБ — Федералната служба за сигурност.
По-късно е назначен за премиер и той става един от цяла серия млади помощници, които Елцин често сменя. 
Но Путин започва жестока война в Чечня в отговор на терористични актове, за които все още се говори, че ФСБ е участвала в организирането им.
Неговата демонстрация на сила и жестокост променят руската политика и съветниците на Елцин решават, че този ветеран от КГБ, — тогава той е на малко повече от 40 години, — е този верен човек, който ще ги защити.
През март Путин побеждава на първите си президентски избори. На следващите той също няма сериозни съперници, затова Путин никога не се замисля много сериозна за необходимостта ясно да формулира предизборна програма и да създава политическа платформа.
Но Путин от самото начало реализира своята програма със завладяваща скорост. През първата година на президентския пост Путин продължава безжалостната война в Чечня, но заедно с това връща съветския химн, завзема единствената в Русия независима телевизионна мрежа, въвежда нов фиксиран данък върху доходите и принуждава руснаците да го плащат, а също така изгонва от страната влиятелните олигарси, включително Борис Березовски, който му помага да дойде на власт и, когото намират мъртъв в дома му във Великобритания.
В течение на следващите няколко години Путин продължава да консолидира своята власт, отменяйки изборите за губернатори на регионите, изкоренявайки политическата конкуренция вътре в Държавната дума, обкръжавайки се с верни съветници от службите за сигурност.
През 2004 година той арестува Михаил Ходорковски, който тогава е най-богатият и най-влиятелният човек в Русия, отнема му неговата нефтена компания, започва политически мотивиран процес, главната цел на който е да сплаши руските олигарси и да ги принуди да му се подчинят.
Даже тогава не е трудно да се разбере защо Путин предприема такива мерки.

 Путин е истински офицер от КГБ, авторитарен модернизатор, свято вярващ в реда и стабилността

 И въпреки това, още тогава го наричат "загадка", "чист лист" в смисъла на идеологията — "Мистър Никой".
Вероятно, само президентът Джордж Буш вижда в Путин "много открит  и заслужаващ  доверие човек", след като "надникнал в душата му", за което той разказва на първата им среща в Словения през 2001 година, но Буш не е единственият, който смята, че Путин е реформатор, ориентиран на Запад, който въпреки, че не е демократ, може да се окаже надежден партньор, особено в сравнение с Елцин.
На Световния икономически форум в Давос година по-рано американски журналист задава на Путин директен въпрос: "Кой е мистър Путин?"
Но, разбира се, това не е бил правилният въпрос. Вече всички знаеха отговора на въпроса или поне бяха длъжни да го знаят.
В много отношения Путин е поразително последователен. Президентът, който през 2004 година попадна във вестникарските заглавия по целия свят, след като нарече разпада на Съветския съюз "най-мащабната геополитическа катастрофа на ХХ век", — същият президент, който през тази година каза пред "Файненшъл таймс": "Що се отнася до трагедията, свързана с разпада на Съветския съюз, то тя е очевидна".
За Путин целта на държавата сега е точно такава, каквато е била и преди 20 години, когато той идва на власт.
Това не е геополитическа програма, не е демокрация, не е и нейно подобие. 
"В крайна сметка благосъстоянието на хората зависи преди всичко от стабилността", казва той пред "Файненшъл таймс".
Това му изказване би могло да му служи като лозунг през всичките 20 години. Той твърди, че там, където някога е имало хаос и упадък, той е донесъл увереност, самодостатъчност, "стабилен, нормален и предсказуем" живот.
Не "добър живот", дори не "най-добрия живот", не господство над света, а просто Русия, която е надеждна, невъзмутима и недосегаема.
Тази мисъл може би ще продължи да намира отклик сред руснаците, а може би не, доколкото моментът на разпада на Съветския съюз постепенно се изтрива от паметта им.
Това е "брежневско" обещание или поне, обещание на неговия съвременен наследник.
Днес Путин вече не изглежда толкова загадъчен, както когато дойде на власт преди две десетилетия. Отчитайки това, което вече знаем за него, е поразително, че мнозина дълго време го смятаха за загадка.
За тази грешка има много причини. Чужденците винаги са мерили Русия със собствените си мерки. Неочакваният възход на Путин във властта изскачайки отникъде привлече много повече внимание, отколкото неговите планове за това накъде се готви да поведе страната си.
Мнозина така и не успяха да се отнесат към Путин сериозно и да се научат да възприемат думите и действията му буквално, докато не е станало твърде късно.
Някои решиха, че действията на Путин нямат особено значение, понеже той управлява страна, която президентът Барак Обама нарече "само регионална държава".
Твърде често западните политици вярваха на лъжите на Путин. Никога няма да забравя разговора с високопоставен представител на администрацията на Буш няколко месеца преди това Путин да реши, че ще остане във властта независимо от изискванията на Конституцията и организира временна размяна на ролите с руския премиер Дмитрий Медведев. Тогава този човек ме уверяваше, че нищо няма да се случи.
Защо ли? 
Защото Путин го бил погледнал в очите и му казал, че няма да направи това.
Като цяло интерпретациите на действията на путинска Русия често в по-голяма степен са определяни от политиката на Вашингтон, отколкото от това, което всъщност се случва в Москва. 
Привържениците на Студената война виждаха в Русия втория Съветски съюз. Други — Буш и Обама в началото на президентските си мандати, също както сега Тръмп — мечтаеха за Русия, която, според тях, би могла да стане прагматичен партньор на Запада, упорито вярвайки в мечтата си, независимо от растящия брой доказателства, че 

Путин вижда света в агресивно-ревизионистка светлина, 

искрено вярвайки, че Русия може да преуспее само в ущърб на останалите държави.
Има много причини, поради които Запада подцени Путин, но оглеждайки се назад, една от тези причини е очевидна: представителите на Запада просто не са в състояние да си си представят свят, в който в подем е не демокрацията, а автокрацията, в който след края на Студената война ревизионистки държави като Русия и Китай, изведнъж започват да съперничат на САЩ от позицията на равни.
След разпада на Съветския съюз САЩ привикнаха с мисълта, че те се единствената и изключително добродетелна свръхдържава.
Сега е значително по-просто да бъде разбран Путин и това, което той представлява, отколкото преди 20 години, доколкото през последните 13 години броят на демокрациите в света, по данни на "Фридъм хаус", непрекъснато намаляват.
Когато Путин дойде на власт, изглеждаше, че светът се движи в противоположна посока. Путин трябваше да стане изключение от правилото. Русия изглеждаше отслабваща държава, "Горна Волта с ядрени ракети", както преди наричаха Съветския съюз.
Путинският проект най-малкото не представляваше заплаха.
Не можеше да бъде иначе, нали?
На 9 септември 2001 година наблюдавахме фалшифицираните президентски избори в Беларус, за да може Лукашенко да остане на власт. Отнесохме се към тази ситуация като отживелица от Студената война, а към Лукашенко, като към "последния диктатор в Европа", като към жив съветски анахронизъм.
Тогава не бихме могли дори да си помислим, че след 20 години Лукашенко и Путин все още ще управляват своите държави, а ние ще гадаем, колко още диктатори в Европа ще поискат да членуват в техния клуб.
Както показва историята, не трябва да мислим, че ако нещо ни изглежда немислимо, то може да се случи.
Но именно това е една от главните причини защо неправилно изтълкувахме действията на Путин и дори и досега твърде често ги тълкуваме неправилно.
На Путин му остават само девет години, за да подобри рекорда на Сталин по продължително царуване в Кремъл, и тази перспектива е напълно реална.
Всички знаци са налице: свиващата се икономика, воинстващият национализъм в качеството на средство за отвличане на вниманието от вътрешния упадък, съсредоточаване върху собствените проблеми на елитите, които възприемат монопола си върху властта като нещо разбиращо се от само себе си.
Ще доведе ли това до краха на Путин?
Кой знае.
Но призракът на Брежнев още броди в Кремъл.
Превод: Faktor.bg