Иван Анчев*

Днес в Съединените щати избират своя президент. Почти няма политически наблюдател, освен ясно оцветените в синьо и червено (бел.ред. – цветовете на Демократическата и Републиканската партия), който да направи прогноза кой ще е победителят. Защо това е така? Защо във времена, в които социологията и политологията боравят със сложни математически матрици, отчитащи всеки нюанс на обществения интерес или общественото очакване, не може да се определи предварително фаворитът в една наглед толкова „елементарна“ надпревара – левият срещу десния, либералът срещу консерватора, изолационистът срещу глобалиста? Отговорът се крие в дълбоко разделеното американско общество. Толкова разделено това общество не е било от 60-те години на ХХ в., по времето на борбите за граждански свободи и срещу войната във Виетнам. Днес наблюдаваме една Америка, чието общество няма единно мнение по нито един основен и жизнено важен въпрос – като се започне от коронавирусната инфекция, та се стигне до размириците на расов признак в големите градове и причините за тях. A между тези два огромни въпроса стоят още купища други въпроси, не по-малко важни за американското общество – за или против ограничаване правото за притежаване на оръжие, има ли полицейско насилие, трябва ли да се избира върховен съдия в дните преди президентските избори и може ли това да повлияе върху едно евентуално съдебно оспорване на изборните резултати. И още куп други въпроси. И забележете, всички тези въпроси дори не засягат глобалните въпроси, които нас европейците ни интересуват – климатичните промени и изтеглянето на САЩ от Парижкото споразумение, ролята на НАТО в противодействието на глобалните заплахи, туширане на миграционните процеси към Стара Европа и още редица други. Ето защо в момента сме свидетели на 

възможно най-изолационистките президентски избори

 в новото време. Аз следя президентските избори в САЩ от Рейгън – Мондейл (1984 г.) и мога да кажа, че външнополитическата тематика винаги е била основна част от кандидатпрезидентския дебат. Дори при Бил Клинтън – Джордж Х. У. Буш (1992 г.), когато поради тогавашната рецесия в САЩ икономическият наратив беше основен в надпреварата. В днешния двубой външнополитическият дебат е сведен до взаимни обвинения за неправомерни действия (Хънтър Байдън в Украйна; Доналд Тръмп в Китай и Русия) на едната от двете страни. Безспорно за г-н Байдън външната политика има по-голяма важност и роля – неговият почти половинвековен политически път е силно белязан от външнополитическа дейност – и като сенатор, и като вицепрезидент на Барак Обама. Преди около шест месеца Байдън представи внушителен външнополитически екип, който е много сериозна заявка за бъдеща много по-активна роля на Съединените щати в световните дела. Нещо повече – преди две седмици във „Форин афеърс“ излезе програмна статия, написана от Джо Байдън, озаглавена „Защо Америка трябва да води отново“ (“Why America Must Lead Again”, Foreign Affairs, 21.10.2020 г.), в която кандидат-президентът Байдън ясно заявява, че „Ние трябва да докажем на света, че Америка е готова да води отново“. От другата страна, президентът Тръмп винаги ясно е показвал, че „Да направим Америка велика отново“ е много по-важно за него и неговите последователи, отколкото борбата с талибаните на десетки хиляди километри от Охайо или Северна Каролина. И това определено се харесва на средния, неизкушен от световните дела, американец. Живеейки през последните 4 години в Средния Запад на САЩ, регион който условно можем да определим (с известни изключения в големите градове, разбира се) като бастион на Републиканската партия, съм разговарял със стотици американци. Преобладаващата част от тях казваха: „По-велик президент от Тръмп не сме имали от десетилетия“. Няма да се впускам в разглеждане кой колебаещ щат как ще гласува и какво би произтекло от това. Изборите са непредвидимо нещо, дори за самите президенти – Буш-мл. пише в спомените си, че до последния момент на втората си кандидатпрезидентска кампания (срещу Джон Кери, 2004 г.) е бил убеден, че ще загуби. 
Нека да погледнем

 какви са реалностите за България

 в контекста на президентската надпревара в САЩ. На първо място, не е в традициите на добрия дипломатически бон-тон да изразяваме подкрепа за единия или другия кандидат. Изборът е суверенно право на американския народ, ние трябва да приемем резултата и да работим с победителя, в името на добрите отношения между двете нации. Положителен факт е, че американската администрация и американският Конгрес са два много стабилни фактора при определянето на американската външна политика. Самите Съединени щати така са устроени от Бащите-основатели, че да не се допусне еднолично влияние върху американската външна политика. Още си спомням един брифинг във Вашингтон през 2017 г., когато пред група европейски дипломати и членове на Европейския парламент, представител на един от водещите американски тинк-танкове се опитваше да обясни, че не трябва да се гледа какво пише президентът Тръмп в своите туитове, а какво прави администрацията на Държавния департамент. Че имено там се формира и провежда американската външна политика. Тогава, на тази среща, европейците с по-малък опит във вашингтонските политически дебри гледаха слисано и повтаряха „…ама той президентът Тръмп онзи ден ясно го написа…“, явно очаквайки американският външнополитически кораб да поеме в посоката на президентския туит. 
Именно от гледна точка на континуитета на американската външна политика можем със сигурност да заявим, че независимо от резултата на кандидатпрезидентската надпревара в САЩ, 

поврат по отношение на България няма да има

 Още повече, че е налице Рамка за стратегическо партньорство между България и САЩ от края на 2019 г., ясно определяща развитието на българо-американските отношения през следващите десет години в областта на сигурността и отбраната, икономиката, търговията и енергетиката, укрепване на демокрацията и върховенството на  закона. Можем да кажем, че разликите ще бъдат в нюансите – при една бъдеща администрация на г-н Байдън може да се очаква много по-сериозен натиск върху фирмите, изграждащи Турски (който всички управляващи наивно-лежерно представят като „Балкански“) поток през България. Не е изключено да видим 

налагане на открити рестрикционни мерки срещу американските компании,

 които трябва да осигурят помпените станции за Турски поток през наша територия. Изграждането на интерконектора за втечнен газ България – Гърция се бави вече близо десетилетие. Все още не е изграден, а е три пъти по-къс от дължината на Турски поток през България. Ако пък се запази сегашната администрация на президента Тръмп, може да видим засилване на военно-икономическия компонент в двустранните отношения, чрез закупване на осем нови самолета Ф-16 Блок 70 за българските ВВС – безспорно добро, необходимо и важно действие за прекратяване на десетилетната зависимост на България от Русия в тази сфера. 
Отношенията с Русия ще са другият вододел между двете администрации – президентът Тръмп казва, че безусловно вярва на Путин и няма причина да се съмнява в неговите думи. Докато един бъдещ президент Байдън, със своя външнополитически екип, и подкрепен от силно изявеното антируско мнозинство в сега съществуващия Конгрес (и по специално в Камарата на представителите) би се превърнал в кошмар за Кремъл. От тук ще последват и много от действията и процесите протичащи в Европа и Черноморския регион през следващите четири години. 

*Иван Анчев има 15-годишен дипломатически опит в Съединените щати. Работил е с администрациите на президентите Джордж Буш мл., Барак Обама и Доналд Тръмп. През периода 2005 – 2016 г. е работил в посолството във Вашингтон по въпроси на двустранните отношения в областта на сигурността и правоохраната. От 2016 до септември 2020 г. е Генерален консул на България в Чикаго с район на отговорност Средния Запад на САЩ. Доктор по национална сигурност. Член на Изпълнителния съвет на ПП „Републиканци за България“.