Александър Йорданов, евродепутат от СДС 

На 7 декември се навършиха 30 години от учредяването на Съюза на демократичните сили. В условията на все още властващ тоталитарен комунистически режим, новосъздадени граждански организации и възстановени стари, както и нови демократични партии, се обединиха в Съюз на демократичните сили. Така изпълнихме волята на българските граждани за обединена опозиция срещу управляващата Българска комунистическа партия. Това бе воля и надежда за демократична промяна, за

 „смяна на системата“,

 която можеше да стартира само чрез  обединение на демократично мислещите граждани.  Днес, 30 години по-късно, някои от участниците в създаването на този уникален за българските условия и манталитет съюз, вече не са между живите. Но имената им ще останат завинаги в историята на България.

СДС се създаде като демократична политическа коалиция на партии и граждански организации, в която решенията се вземаха по най-демократичен начин:  с обикновено мнозинство. СДС нямаше "лидер" в днешното му възприемане като началник, който командва „подчинени“. А те, горките, стоят мирно пред него и не смеят за нищо да му възразят. Тази „командирска“ практика, copy paste от управлението на БКП, ни бе чужда. "Началници" ни бяха добрите идеи за България. Те ни ръководеха. Учредители на СДС станаха Независимият профсъюз „Подкрепа”, Независимото гражданско сдружение „Екогласност”, Независимото дружество за защита на правата на човека, Клубовете в подкрепа на гласността и преустройството, Комитетът за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности, Независимото студентско дружество, Движение „Гражданска инициатива”, както и възстановените партии БРСДП/о/ и БЗНС „Никола Петков”. Месец по-късно към коалицията се присъединиха Радикалдемократическата партия в България и Демократическата партия, както и новосъздадените Зелена партия, Обединен демократичен център и Нова социалдемократическа партия. По-късно за членове бяха приети Алтернативната социалистическа партия, Съюзът на репресираните от комунистическия режим и Републиканската партия. 

Организационната структура на СДС бе договорно оформена коалиция, но гражданите ни възприемаха като национално движение за демокрация. Така коалицията наподобяваше разтворено политическо ветрило, което покриваше почти целият политически спектър и обединяваше социалдемократи, зелени и еколози, правозащитници, земеделци николапетковисти, либерали, демократи  и християндемократи. Целта ни бе 

да изтласкаме крайно вляво бившата комунистическа партия,

 която през пролетта на 1990 г. се преименува на социалистическа. Бяхме убедени, че когато в България се утвърди демокрацията политическото пространство ще се формира именно от партиите, които са били заедно и приятели в началото на демократичния процес. Според тогавашните ни разбирания БСП трябваше да остане като партия крайно вляво, защото хастарът й бе комунистически. Тя не трябваше да бъде „полюс“ в политическия ни живот. Но тази наша прогноза не се сбъдна, защото постепенно в СДС се очертаха поне две противоположни тенденции. Едната се изразяваше в стремеж коалицията да действа толкова единно, че практически да се трансформира постепенно в "голяма партия". И така политическият модел у нас да стане двуполюсен. Тази стратегия съхраняваше „левият полюс“ за БСП. А СДС трябваше да се трансформира в дясноцентристка партия и да заеме „десният полюс“. Втората тенденция бе също така деструктивна и тя витаеше в главите на членовете на някои от т.нар. "големи партии" или "партии гръбнаци". Техните ръководства смятаха, че когато СДС изпълни историческата си мисия да демократизира България, то е логично да се разпадне и тогава неговият електорат автоматично ще се ориентира към тях. Така мислеха социалдемократите, земеделците николапетковисти, демократите и техните лидери д-р Петър Дертлиев, Милан Дренчев и Стефан Савов. Преориентацията на електората наистина се случи, но далеч не и към тези партии. Просто се появиха нови политически субекти, защото превръщането на СДС в партия освободи достатъчно широко политическо пространство затова.  

Днес, когато във всяка политическа коалиция има конфликти, е по-лесно да бъдат разбрани споровете в началото между 16-те партии и организации в СДС.  И не само защото нямаше написан учебник за преход от тоталитарна система към демокрация. Демократите не са правени по калъп и полемиките между тях са душата на демокрацията. Всъщност тези спорове  се свеждаха до линията на поведение спрямо БСП. Дали това да бъде една по-твърда, антикомунистическа линия или "умерено-разумна". Андрей Луканов обичаше да казва, че в СДС има "разумни сили"  и че червената партия трябва заедно с тях да работи за един "Съюз на разумните сили".  Всъщност това бе Сценарият и на Държавна сигурност, която имаше за задача да пази гърба на номенклатурата на БКП. 
Не е вярно, че СДС е създаден от ДС, каквато лъжа днес лансират провокатори, някои от които са и бивши агенти и сътрудници на ДС.  Тази лъжа с удоволствие е тиражирана от медии, чиито шефове също са кадри на ДС.  Интересът на ДС и респективно на БСП, бе друг - да не се допусне обединение на демократите, техните партии и организации да са разделени и конфронтирани помежду си, да се явят те разделени на предстоящите първи демократични избори и естествено да бъдат "смазани" от червената партия, която вече "реформирана" да осъществи и "преустройството" в България. Идеята, че БКП трябва да се реформира и да ръководи процесите на "преустройство" е ясно изразена в статията "Никаква отсрочка" публикувана в "Работническо дело" на 30 ноември 1989 г., чийто автор е бъдещият лидер на СДС и премиер на страната Иван Костов. 

Обединението на 16 партии и граждански организации в Съюз на демократичните сили обърка този сценарий, независимо, че 

ДС е внедрявали свои очи и уши в организациите формиращи коалицията СДС

 Но това не означава, че внедрените са предопределяли решенията вземани в НКС на СДС. За ДС е било практически невъзможно да овладее ръководствата на 16-те  политически „тела“ на СДС. И когато досиетата бяха отворени наистина се оказа, че не е вярна тезата, че СДС е било „пълно“ с „ченгета“. Отделни внедрени лица е имало, но превземане на цели партии чрез монтиране на агенти и сътрудници на ДС в техните ръководства нямаше. От гледна точка на Сценария на ДС "дърпането на конци" е могло да става по-лесно, ако коалицията се трансформира в партия. Тогава задачата за осъществяване на контрол върху нейните решения и действия се опростява максимално. Затова и отлично помня как ние, радикалдемократите в СДС, винаги сме се противопоставяли и на двете ерозиращи политически тенденции в коалицията: превръщането на СДС в партия и "преливането" на електората на СДС в една от партиите, които го съставяха. Ние бяхме пазители на коалиционния принцип и това често ни създаваше проблеми. Но времето доказа нашата правота, в смисъл, че в България само широко демократично коалиционно обединение  имащо характера на национално движение, може да победи на избори БСП. Дори новите партии НДСВ и ГЕРБ приемаха първоначално образа на национални движения. Това бе опитът на СДС. 
Политическа цел на СДС бе „смяната на системата” чрез осъществяване на демократични реформи и ориентиране на България към членство в Европейския съюз и НАТО. В началото на 90-те години у нас нямаше друга политическа сила, която да декларира открито и да преследва убедено тези цели.

За пръв председател на НКС на СДС единодушно бе избран д-р Желю Желев. Чрез силна опозиционна кампания съюзът успя да принуди управляващата БКП да започне, макар и неохотно, процес на демонтаж на тоталитарната система. Тази принуда бе осъществена на Националната кръгла маса в периода януари-март 1990 г. в спор и диалог с БКП, Отечественият фронт, казионният БЗНС и казионният синдикален съюз (КНСБ). Тогава бяха приети редица споразумения между които по-важните бяха:  за отпадане на чл. 1 от конституцията определящ „ръководната роля на БКП“ с трите му алинеи, включително и тази за „социалистическия характер на българската държава“. Бе „узаконена“ многопартийната система. Решено бе да се разпусне Шесто управление на Държавна сигурност и да бъде преустановена дейността на първичните партийни организации на БКП в предприятията, учрежденията, учебните заведения и ТКЗС-тата. Така бе разкъсано срастването на БКП с държавата. На Националната кръгла маса се взе решение за деполитизация на армията, полицията, съда, прокуратурата и дипломатическият корпус. Премахната бе институцията Държавен съвет и се предложи въвеждането на президентска институция. И най-важното: постигнато бе съгласие за провеждане на избори за Велико народно събрание, което да изработи нова конституция.  
Целта ни бе да се гарантира мирен преход към демокрация, а Кръглата маса да бъде инструмент на една „нежна революция“. Факт е, че в останалите бивши социалистически държави най-напред комунистите бяха свалени от власт, след което започнаха законодателните  промени. Държавите от Централна Европа не си губеха времето в началото на прехода с приемане на конституция. Направиха го по-късно, когато вече бяха ясни ефектите  - положителни и отрицателни, от осъществените законодателни промени. Така техните нови конституции отразиха опитът от една вече оформена демократична реалност и я закрепиха в своя "основен закон". У нас се случи обратното. Конституцията се превърна в проект за бъдещи законодателни промени със заложени пред тях конституционни капани. Ние трябваше не да отразим един променен свят, а да вкараме бъдещето в калъпа изработен от комунистите и тези от депутатите на СДС, които пиха заедно с тях шампанско при приемането на конституцията. Това бе стратегическа политическа грешка, която предопредели трудния демократичен преход в България. А конституционните капани действат спирачно и до днес. Типичен пример са опитите за „промяната“ в съдебната система. 
На Националната кръгла маса СДС ползваше опита на полската "Солидарност" и постигна първата си политическа победа в условията на съществуващ комунистически режим. СДС бе единствената политическа сила, която можеше да принуди БКП и нейните сателити - БЗНС и Отечественият фронт, да отстъпят от всевластието си, а инструментът с който това можеше да се случи в началото на 1990 г., бяха споразуменията на Националната кръгла маса. Това бе мирна демократична революция. Разбира се, гражданите бяха свободни да вдигнат и друга, "истинска" революция", както бяха учили години наред в комунистическите учебници. Неколцина луди глави имаше, но масов мерак за такава революция нямаше. А и нямаше лидери, които да гръмнат с първата пушка. 
Ние 

не бяхме комунисти и затова не избрахме кървавия революционен път

 Не искахме да загиват хора, а и хората не искаха да загиват. Впрочем, те виждаха вече, че в останалите бивши социалистически държави промяната идва чрез бюлетината, а не със силата на оръжието. А и то не беше в наши ръце. "Танковете да дойдат" бе парола на комунистите. Президентът Петър Младенов я използва на 14 декември 1990 г. и си загуби поста. Нашето оръжие бе свободното слово. Чрез него освобождавахме хората от смазващия волята им страх. И това бе особено силно оръжие в „дълбоката“ провинция. 

Това за което днес с право някои критикуват СДС не бе участието ни на Националната кръгла маса, а съгласието за нейния "модел". В Полша "Солидарност" водеше преговори с правителството и настояваше то да направи отстъпки пред  демократичните сили. В България СДС прие да преговаря с БКП и така легитимира тази партия като променяща се, като част от демократичната промяна. Д-р Ж. Желев бе убеден, че промяната у нас може да се случи само с участието на БСП. Той беше радетел на т.нар. национално съгласие. Седем години по-късно същата теза разви при откриването на 38-то Народно събрание в началото на месец май 1997 г. Иван Костов - председател на трансформирания вече в партия Съюз на деморатичните сили. При това той споделяше тезата за постигане на "национално съгласие" с БСП "по всеки конкретен въпрос". Всъщност, това "национално съгласие" с комунистите направи българския преход несправедлив и мъчителен за честните хора и безкрайно удоволствие за безчестните. То изключи възможността за декомунизация чрез лустрация на кадрите на ДС и номенклатурата на БКП. Защото не е възможно едновременно да има „национално съгласие“ с комунистите и същевременно да бъдат лустрирани техни и ДС кадри. За такъв процес те не биха били съгласни. И до днес не са съгласни. А това, че се съгласиха да следват пътят на европейската интеграция бе неизбежно. СССР, опората им, се срути, разпадна се и т.нар. Варшавски договор. И нямаше къде да ходят освен да бъдат съгласни с политиката на СДС за европейско и евроатлантическо членство на България. Но не трябваше да ги оставяме без лустрация. Защото без нея всъщност няма истинска декомунизация. Дори се случи обратното: на крилете на „националното съгласие“ тези, които трябваше да бъдат лустрирани, овладяха икономически е финансово България, приватизираха за жълти стотинки материални активи на стойност милиарди левове. Днес те са българските олигарси и едри собственици. Но всичко това се случи след 1997 г., когато СДС вече не беше коалиция, а партия. 

А на проведените на 10 юни 1990 г. избори за 7 Велико народно събрание СДС спечели 144 мандата срещу 211 на управляващата БСП и остана в опозиция. Тогава ръководството на синята коалиция допусна своята първа сериозна политическа грешка - прие да 

влезе в парламента, с което призна изборите за демократични,

 докато в действителност те бяха маниулирани, а резултатите им фалшифицирани от управляващата БКП. Веднага последва и втората политическа грешка - председателят на НКС д-р Ж.Желев  се съгласи да бъде издигнат и избран за президент от парламент, в който БСП имаше мнозинство.  Скандално бе и договореното от д-р Желев с  ръководството на БСП, без санкцията на Националния координационен съвет, решение да приеме за вицепрезидент ген. Атанас Семерджиев – изпълнител на политическата поръчка на БСП за унищожаването на част от досиетата на Държавна сигурност. Тази „синьо-червена“ договорка вече бе скандална. В парламента против нея гласувахме само десетина депутатите от РДП и Демократическата партия. Но Сценарият бе в действие и председателят на парламента акад. Николай Тодоров не отчете нашият глас. Закри набързо заседанието без дори да бъдат броени гласовете. 

За кратко време председател на СДС стана д-р Петър Берон. За кратко, защото бе принуден да си подаде оставката при появилите се съмнения за негово сътрудничество с ДС. В началото на 1991 г. за председател на СДС бе избран Филип Димитров, член на Зелената партия. 
През пролетта на 1991 г. СДС допусна още една сериозна политическа грешка - негови политици и експерти (Иван Костов, Димитър Луджев, Иван Пушкаров) взеха участие в коалиционно правителство с Българската социалистическа партия – правителството на Димитър Попов (1991). Гражданите бяха убеждавани да приемат тезата, че това е програмно-експертно правителство. Истината е, че това бе измама, защото всички правителства си имат програми и е нормално експерти да стават министри. Определението "програмно-експертно" правителство в този смисъл целеше да прикрие колаборационизма на ръководствата на СДС и БСП. 

Недоволството от този политически ход сред нашите симпатизанти бе огромно. И логично последва спад на доверието, което отразяваше и недоволството от неефективната работа на 7-то ВНС.  Затова и на 15 май 1991 г. 39 народни представители от СДС бойкотирахме чрез обявяване на безсрочна гладна стачка парламента, изразявайки несъгласие с редица текстове на проекта за конституция и главно с тези, които според нас бетонираха непромяната в съдебната система, в която в този момент тотална доминация имаха кадрите на БКП и ДС. Настоявахме конституцията да бъде приета с референдум. НКС на СДС подкрепи нашата акция и призова депутатите на СДС да не гласуват конституцията.  Подкрепиха ни студентите и техните преподаватели в цялата страна, подкрепи ни и мнозинството  от членовете и симпатизантите на СДС. Но новата конституция бе приета. В парламентарната зала депутатите се прегръщаха и вдигаха чаши с шампанско. След което депутатите от СДС, които подписаха новата конституция, напуснаха синята коалиция и формираха политическите ментета СДС –център и СДС–либерали. В тях влязоха част от БСДП начело с лидера на партията д-р П. Дертлиев, Политическият клуб „Екогласност”, част от НД „Екогласност”, Зелената партия с лидер Александър Каракачанов и Федерацията на клубовете за демокрация с лидер Петко Симеонов. Това бе 

първото голямо разцепление в СДС, което отлично обслужи Сценария на ДС и БСП

 През следващите години споменатите партии и лидери се включваха под различни форми в политически проекти на социалистическата партия.  Въпреки този удар СДС успя да се съвземе и да предизвика провеждане на парламентарни избори за обикновено народно събрание. 

На 13 октомври 1991 г. коалицията Съюз на демократичните сили спечели парламентарните избори за 36-то Народно събрание. За нас гласуваха 1 903 567 избиратели. Парламентарната група на СДС  имаше 110 депутати срещу 106 на лявата коалиция около БСП. Третата партия в парламента бе ДПС с 24 депутати. Със спечелените, но поделени близо 10 % от вота, отцепилите се от Съюза СДС-център, СДС-либерали и БЗНС „Н.Петков“ отнеха възможността за голяма синя изборна победа. Така СДС за пръв и единствен път победи БСП и то само с 1% разлика, което не бе достатъчно за самостоятелно парламентарно мнозинство. И все пак, след 46 години самостоятелно управление, БСП загуби властта. Демокрацията, както писах тогава, победи в България с малко, но завинаги. Председателят на НКС на СДС Филип Димитров бе избран за министър-председател. Освен от депутатите на СДС той бе подкрепен и от депутатите на ДПС, чийто лидер тогава бе Ахмед Доган. За председател на парламента, също с гласовете на СДС и ДПС, бе избран лидерът на Демократическата партия Стефан Савов. А пишещият тези редове бе избран за председател на парламентарната група на синята коалиция. Най-важните парламентарни комисии бяха оглавени от представители на партиите от СДС. В правителството влязоха представители на всички партии и организации от коалицията. Последва още един успех. На проведените президентски избори за президент на страната бе избран с голямо мнозинство д-р Желю Желев. При този избор гласовете на избирателите на СДС и на напусналите СДС политически формации, отново се събраха. Вицепрезидент стана известната поетеса Блага Димитрова. 

През пролетта на 1992 г. синдикатите организираха поредица от протести срещу правителството на СДС. Това бяха несправедливи протести. През август президентът д-р Ж. Желев отправи от поляната пред резиденцията си в Бояна абсолютно неадекватни и внушени му от сътрудници свързани с ДС,  обвинения  срещу правителството. Изостри се конфронтацията и в Народното събрание. Парламентарната група на социалистите поиска оставката на председателя на парламента Стефан Савов. СДС с подкрепата на част от ДПС спечели гласуването, но най-неочаквано Савов сам реши да се оттегли. След решение на НКС на СДС с 15 гласа "за" и 1 "въздържал се", аз бях предложен за председател на парламента и бях избран за такъв в началото на месец ноември 1992 г. Това стана с гласовете на народните представители от СДС и част от ДПС.
Правителството на СДС и парламентарната група на СДС стартираха първите и най-важни политически и икономически реформи в страната. 

36-то НС бе наречено „Парламент на промяната“

 То прие и решение с което падна тайната върху архивите на бившата Държавна сигурност. За първи път бяха отнети и депутатски имунитети – на лидерите на БСП Андрей Луканов и Александър Лилов. България стана член на Съвета на Европа и ясно ориентира своята политика към пълноправно членство в НАТО и Европейския съюз. Ратифицирано бе и Споразумението за асоцииране с Европейския съюз, а това бе нашата първа задължителна стъпка по дългия път на евроинтеграцията.
Успехите на правителството и парламентарната група на СДС срещнаха силна съпротива от страна на червената опозиция и свързаните с нея кадри на бившата ДС. ДПС оттегли подкрепата си за премиера Филип Димитров. Той реагира емоционално с искане на вот на доверие и след като го загуби, подаде оставката на правителството. СДС загуби изпълнителната власт само година след като бяхме спечелили изборите. Което ни даде и първият властови урок, а именно, че победата на избори не гарантира управление. 

През 1992 г. СДС промени своя Устав и от коалиция се трансформира в национално движение за демокрация, чиято структура бе договорно оформената коалиция. Така бе поставено началото на превръщането на коалицията в единна политическа партия. Последва загуба  на изборите през 1994 г. за 37-то Народно събрание. Филип Димитров подаде оставка и за председател на НКС бе избран Иван Костов, който към този момент все още бе безпартиен. За главен секретар бе утвърден Христо Бисеров, по-късно виден функционер на ДПС. В ръководния орган на коалицията навлязоха „нови лица“. Всички те бяха решени да изпълнят волята на новия лидер за трансформиране на коалицията в партия. Защото според Иван Костов „с коалиция се взема властта, но с коалиция не се управлява“. Тази стратегия на новото ръководство постави всички сини партии и граждански организации пред огромно изпитание. Те трябваше да изберат между собственото си обезличаване в новата синя партия или да продължат политическата си дейност извън СДС. Но второто означаваше трагично разцепление. Факт е, че то се случи и доведе до нови конфликти в демократичната общност.  Междувременно бе засилено централизираното ръководство на партията и се създадоха условия за вземане на еднолични решения, за „свиване на демократичното ветрило“. Така бе стеснена избирателната база на СДС и се освободи политическо пространство за дейност на други политически партии в дясно и в центъра. Превръщането на СДС в партия направи така, че довчерашни коалиционни партньори станаха политически конкуренти и противници дори. Но тъй като този процес съвпадна с катастрофалното управление на правителството на БСП с премиер Жан Виденов гражданите не му обърнаха внимание и не отчетоха негативите от него. За всички тях тогава бе важно да бъде свалено правителството на Виденов. Останалото бяха подробности. 

Независимо, че се трансформира в партия, на изборите за 38-то Народно събрание през пролетта на 1997 г. СДС инициира създаването на коалицията Обединени демократични сили в която влязоха още Демократическата партия, БЗНС „Народен съюз”, ВМРО и още няколко по-малки партии. Благодарение на тази коалиция стана възможно избирането на члена на Националния изпълнителен съвет на СДС Петър Стоянов за президент.
Всъщност, това бяха и 

последните избори, на които СДС победи БСП

 Оттогава изминават 22 години. 
Междувременно служебното правителство на Стефан Софиянски и правителството на ОДС с премиер Иван Костов успяха да спрат пагубните ефекти от икономическата и финансовата катастрофа от управлението на БСП и да стартират отново процесите на реформи. Правителството на ОДС постигна успехи във всички области – реформиране на икономиката и финансовата система на страната, реституцията, приватизацията, социалната система и здравеопазването, образованието. Сред външнополитическите му успехи бе подготовката за членство в НАТО и започването на преговорите за членство в ЕС. Силен положителен отзвук в страната имаше и отмяната на визите за пътувания на българските граждани в ЕС.
Но СДС и правителството на ОДС не изпълниха две от основните си обещания преди изборите: да бъде потърсена отговорност за виновниците за националната катастрофа и за фалита на банките, да се отварят веднага архивите на ДС и да бъдат огласени публично агентите и сътрудниците на тайните служби в периода на комунизма.  Не се осъществи и лустрация на номенклатурните кадри на БКП и ДС. Сериозни възражения и до днес предизвиква начинът на приватизация при която почти цялата държавна собственост в сферата на икономиката и банковото дело премина в ръцете на бивши номенклатурни кадри на БКП и функционери на ДС. Възражения будят и някои сделки с фирми от Руската федерация и с лица свързани с организираната престъпност. Тези процеси станаха и причина за спадане на доверието към правителството на ОДС, което допълнително се усили след извършени неуместни смени на министри в него. Всичко това се оказа решаващ фактор за претърпените последователни загуби, както на параментарните, така и на президентските избори през 2001 г.

В периода след 2001 г. последователно за председатели на партията СДС бяха избрани Надежда Михайлова и Петър Стоянов. СДС остана в опозиция на управлението на НДСВ и ДПС с премиер Симеон Сакскобурготски, както и при управлението на тройната коалиция БСП-ДПС-НДСВ с премиер Сергей Станишев. Тежък удар върху синята партия в този период нанесоха част от нейните ръководни дейци начело с бившия председател Иван Костов, които взеха решение да напуснат СДС и да основат нова дясна партия. Малко преди това същата политическа стъпка предприеха Стефан Софиянски и вицепремиерът в правителството на ОДС Евгений Бакърджиев. Тези действия отслабиха сериозно партията и доведоха до електорален отлив.  Същевременно те не постигнаха никаква цел. 

Като „проекти“ бяха мъртвородени

Последиците от конфликтите и разцепленията се проявиха най-ярко на местните избори в София през 2006 г., когато за първи път от началото на демокрацията СДС загуби кметското място в столицата. Последва загуба и на президентските избори, където СДС не издигна свой кандидат, но подкрепи предложеният от новосъздадената партия ДСБ кандидат. Още по-тежка бе загубата на първите избори за Европейски парламент, на които СДС не успява да спечели нито един мандат. Последователно председателите на СДС Надежда Михайлова и Петър Стоянов подадоха оставки. През 2007 г. за председател на партията бе избран Пламен Юруков. За пореден път СДС промени своя устав. През декември 2008 г. за председател бе избран Мартин Димитров. През пролетта на 2009 г. СДС и ДСБ, поучени от горчивия опит на загубите, подписаха коалиционно споразумение за създаване на „Синя коалиция“ и за общо явяване на изборите за национален и европейски парламент през същата година.
На изборите за 41 НС, през лятото на 2009 г. „Синята коалиция” получи едва 6,76% и обяви, че ще подкрепи правителството, съставено от спечелилата изборите дясноцентристка партия ГЕРБ – член, заедно със СДС и ДСБ, на Европейската народна партия. В периода след 2011 г., парламентарната група на „Синята коалиция“ постепенно зае опозиционна позиция спрямо управляващата партия ГЕРБ. Националният съвет на СДС на заседание в края на месец май 2012 г. взе решение да не подкрепи проекта за ново коалиционно споразумение с ДСБ. Поради несъгласие с това решение председателят на СДС Мартин Димитров подаде оставка и стана част от политическото ръководство на „танцувалото“ само едно лято дясно обединение „Нова Република“. За председател на СДС бе избран д-р Емил Кабаиванов, днес повече познат като успешен син кмет на Карлово. 

На парламентарните избори през месец май 2013 г. СДС претърпява политическа катастрофа и остана за първи път от своето създаване извън парламента. Председателят му д-р Кабаиванов и цялото ръководство  подадоха оставка. През месец юли 2013 г. за председател бе избран Божидар Лукарски – член на СДС от 1999 г. През месец август 2013 г. СДС се присъедини  към инициирания от ДСБ и „Движение България на гражданите“ нов политически проект „Реформаторски блок“. Формирането на този блок като коалиция от политически партии и „управлението” му чрез „граждански съвет,” всъщност бяха опит да се възстанови първоначалната идея за СДС като „национално движние оформено като политическа коалиция” и така косвено Иван Костов, един от инициаторите за създаването на Реформаторския блок, призна неуспехът си с разбиването на коалицията СДС и превръщането й в „единна партия”.

На изборите на 5 октомври 2014 г. СДС като част от Реформаторския блок постига резултат, който му позволи да присъства отново в парламента и малко-по-късно да участва във формирането на новото коалиционно правителство на страната, заедно с победилата на изборите партия ГЕРБ. Председателят Божидар Лукарски бе избран за министър на икономиката. Но много скоро и Реформаторският блок показа, че страда от същите, по същество 

левичарски, болести, присъщи в различни периоди и на СДС

 Той не остана единен. Разцеплението му и невъзможността за ново обединение, направиха така, че всички партии от него станаха извънпарламентарна опозиция. И такива са те и в момента.  

За нов председател на СДС на 23 Национална конференция през 2018 г. бе избран д-р Румен Христов, член на Националния координационен съвет на СДС  в периода 1990 – 1992 г., заместник-министър на земеделието в кабинета на Филип Димитров и министър на земеделието в служебните правителства на Ренета Инджова и Стефан Софиянски. В този избор мнозина видяха символна среща между новото и старото политическо битие на Съюза. При това и успехът не закъсня. На евроизборите през настоящата година СДС успя да изпрати в Европарламента свой депутат използвайки коалиционния формат препоръчан от Европейската народна партия. След това се представи много добре и на местните избори като е факт, че получи повече места за общински съветници, областни и общински кметове в страната от самозатворилата се в нарцистично самоопиянение тройна коалиция „Демократична България“. Но далеч по-положителното бе, че СДС отново участва в изборна битка за постигане на победа над БСП. И успя, благодарение на успешното си коалиране с ПП ГЕРБ, партия също член на Европейската народна партия. 

През изминалите от основаването му 30 години Съюзът на демократичните сили премина през различни организационни етапи, преодоля много вътрешни проблеми. Но това не променя факта, че историческата промяна в България е свързана неделимо с  историята на Съюза и не е била възможна без него. Затова и нека не ви изненадва прогнозата ми, че на следващите парламентарни избори СДС ще бъде представен отново в българския парламент. Защото българското Народно събрание ще има нужда от опит. А какво друго е Съюзът на демократичните сили освен голяма българска демократична традиция и опит, съчетани с европейско политическо настояще.