Маргарит Абаджиев*

На много от знамената на Илинденско-Преображенското въстание е извезан Ботевият стих „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!“ Поетът войвода упражнява могъщо влияние в Македония с личността, делото и особено с творчеството си. 

Малко известен е фактът, че когато се освещава новата черква в Ресен през 1893 г., местните ученици инсценират гибелта на Хаджията, заобиколен от самодиви в бяло, докато някой рецитира безсмъртните строфи от „Хаджи Димитър“. Новата черква е наречена, понятно е, „Св. св. Кирил и Методий“, а покрай   суетнята и шумотевицата на градския празник в къщата на Татарчеви е основана ВМОРО. Всъщност този акт като културно – религиозно – политически сплит чудесно въплъщава последващите все по-настървяващи се и все по-окърваввени борби на българите от Македония и Беломорието в стремежа за национално определение и обединение.

Към Ботйовите стихове скоро е „натъкмен глас“, както се изразяват тогава, т. е. насложена е мелодия, та „Жив е, той жив е!“ става една от най-популярните песни в Мизия, Тракия и Македония. И почти веднага с тази мелодия, особено на сватби край Вардара и Беломорието, се взема булката от нейната бащина къща, запазени са множество свидетелства. Да се смееш ли, да плачеш ли, представяйки си тумба цигани чалгаджии, надуващи зурни и кларинети върху една тъй горестна тема... Но и това е част от трагикомичната балканска судбина, както навярно би се съгласил и Л. Каравелов.

А напевите от и за Хр. Ботйов веднага влизат в местния фолклор, 

защото поради еднородството си с народните песни естествено залягат в културните възприятия на тогавашните българи. Те се пеят навред, без да е ясно тяхното авторство. Което пък показва кой е същинският народен поет и кой държавният такъв...
Впрочем Яворов - своеобразен наследник на поета войвода, говори в биографията на Г. Делчев за „гиздавата му хаджидимитровска носия“. И че по време на Илинденско-Преображенското въстание много от четите вдигат знамена, на които е извезано: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!“

Но стига толкова, това би било цел на сериозно и систематизирано изследване, документи и свидетелства има с купчини. Един такъв източник представлява и тънка сиво-зелена книжка, издадена през 2005 г., чийто автор е изп. директор на националния музей „Параход Радецки“. /Никола Пачев - „Четата на Хр. Ботев – организиране, подготовка, боен път и всенародна признателност“/ Книжката ми бе подарена от мой близък приятел, чиято фирма, иначе работеща с АЕЦ „Козлодуй“, бе спонсорирала това издание. То е снабдено с доста илюстративен материал и свидетелства, повечето вероятно липсват в интернет. За мен най-голям интерес представлява информацията за чествания в миналото. Реставрираното копие на парахода „Радецки“ е ознаменувано през 1966 г., за 90-годишнината от похода на четата и нейните боеве. Оттам насетне Ботйов е наложен като още по-мощен пропаганден символ на комунистическия режим, неоспорим и до днес в съзнанието на онези, които поне веднъж в живота си са вървели от Козлодуй до Околчица. А обикновените хора от своя страна знаят, че така 

онази власт изнасилва и опорочава чувствата им. 

Но пък също така са наясно, че вероятно тяхната чиста признателност ще се окаже далеч по-трайна от политическата извратеност на т. нар. „народна република“. Обикновените българи се оказаха прави.

Два от спомените обаче ме покъртиха. Четейки ги, усетих как позната горест стегна гърлото ми, до края на двата пасажа очите ми плуваха в сълзи. Драгите читатели ще го разберат без повече обяснения.

Ето първият пасаж:

„Най-затрогващо бе посещението на двама старци от Македония, учителско семейство на около осемдесет години. Те искаха „с българските си очи“ да видят лелеяните Ботеви места. Дядото бил десетинагодишен, когато Гоце Делчев го държал на коленете си и му разказал за първи път за „саможертвата велика“ на Христо Ботев войвода. Пред апостола Гоце Делчев и пред родния си баща – комита, момчето се заклело, че ще види Ботевия козлодуйски бряг. Бе хубав слънчев ден с много мекота на слънчевия пек и с предпладнина, разхлаждана от лекия дунавски ветрец. Когато научиха, че нареждащото на работниците лице е самият председател на общинския съвет Никола Гризанов, те застанаха пред него с думите: „Сакаме волно да я пеем песната на Христо Ботев“ И пяха „Тих, бял Дунав“ тъй, както само отлъченият от Отечеството може да я пее. Разплакаха всички наоколо. Не посмяха да запишат пълните си имена – преследваха ги фанатизираните титови югослависти. Само дядото записа - „Райко Щиповалията от Битоля“.“

Ей, майка му стара... Има такива дълголетни семейства – скромни, тихи,  работливи хора, задружни като двойка синигерчета, изживяващи дните си просто и ненатрапчиво. Такива са били и дядо Райко Щиповалията с неговата жена, изправили се да пеят „Тих, бял Дунав“ пред множеството на козлодуйския бряг. Те вече са били в края на пътя си, знаели са, че не ще доживеят вековния юбилей на Ботйов и четата през 1976 г. Както са могли, възпитали са деца и ученици, каквото са могли, направили са за своето национално достойнство, а не онова – югославското – изсмуквано от пръстите и наложено с терор, убийства, преследвания, затвори, политически и културен диктат, с особена стръв и озлобление.

Според сведенията колоната по стъпките на четата през 1966 г. брои десетина хиляди души. Пак има инсценировки, известен актьор със залепена брада разхожда войводска униформа и размахва прословутата сабя – цяла, не на две строшена. Колоната върви по познатия маршрут, пеят се песни, веят се байряци, по местата на битките се пада на колене в трепетно мълчание. Студенти, ученици, хора на всякаква възраст и от разни съсловия изразяват почитта си към един от най-възвишените български духове.

В навечерието на 1 юни, истинската дата на Ботйовата гибел, многохилядната чета стига подножието на връх Околчица. И какво вижда там – вижда безобразието от снимката, защото преди територията на „народната република“ да бъде осеяна с пропагандни капища в прослава на окупаторите от Червената армия, първо 

бива извратена до неузнаваемост паметта на националните герои, 

воглаве с поета войвода. Първият му паметник, открит във Враца от още живия Стамболов и княз Фердинанд, е вандалски натрошен и разрушен, а през 1948 г., когато националното предателство на българските комунисти изпраща с Скопие костите на Г. Делчев и целия архив на Македонския научен институт, по същото време опълченският кръст от паметника на Околчица е сринат, за да бъде издигнат там ей този позор, бетонната петолъчка. Този позор също просъществува 45 години, премахнат около 1992-93 г., когато Ботйовият мемориал най-сетне доби своя оригинален вид.

Дядо Райко Щиповалията и неговата жена са пазили цял живот първичността на чувствата си, 

та поне веднъж „волно да  я певат песната на Хр. Ботев“.

Но могат да го сторят само от тази страна на границата, разсекла снагата на един народ, на югозапад възпалена от югославизъм, а на североизток гангренясваща от съветски болшевизъм.

Впрочем, някой мизерабъл, на когото уж му липсвал комунизмът, е добре да се запита дали му липсва и отвратителната гавра с петолъчката във Врачанския балкан. Такива обикновено се имат за добре подковани идеологически, въпреки че не са нищо повече от патриотрепки... образно казано...

А ето и вторият пасаж:

"Морячета българи от Македония, служещи в югославския флот, спряха конвоя си на заветния бряг и положиха отгледани от тях на шлеповете им цветя. Коленичиха в дълго мълчание. Помолиха ни някому да кажем, някъде да запишем, че при всеки рейд на шлеповете им по Дунава, когато приближават това място, „едно километро пре  Козлодуйскиот брег си даемо „Мирно“ и че още километър след отминаването „Не моемо да си даемо „Слободно“.“

Както се вижда, речните морячета тогава говорят на „югославски“, странна смесица от български и сръбски думи. Половин век по-късно 

разпененият македонизъм, зъбещ ни се от Скопие,

така е наблъскал „македонския език“ с чуждици и нарочно изкористени по звуков състав български думи, че едва познаваш западнобългарското наречие. И на това му се вика „национален идентитет“.

Днес ни убеждават, че край Вардара са останали един файтон българи, даже по-малко, няма и за каре белот. Платени и самонаети рупори на македонската пропаганда по-витиевато или направо урболешката ни внушават това. Мнозина пък от тази страна на границата се ядосват, че не им се отговаря по-рязко, по-сербез, защото оттатък тъкмо това се стремят да провокират. Не малко съвременни българи харесват повече гръцката живописна кресливост или сръбските фукарлъци; смятат, че това ги прави „по народи“ от нас, тюхкат се, че не сме като тях. Но ако трябва да приличаме на своите съседи, но и исторически съперници, с често доказано вражеско отношение, най-меко казано, та ако трябва плътно да приличаме на тях и да вземаме пример, то защо тогава са вдигани въстания и водени войни, защо са дадени стотици хиляди жертви и е попиляно имущество на неизчислима стойност? За какво, в крайна сметка, са дали кръв и живот Ботйов и неговите момчета?

Българинът не е нито театрално бунтовен, нито коварен по византийски, нито пък самохвален, но със съдрани гащи. Българинът е уталожен, разсъдлив човек, консервативен, не обича резките промени и големите приказки. Историята го е била с голямата тояга и го е научила да се простира според чергата си, откъдето идват скромността, спестовността и вековната тъга. Българинът знае, че може да надживее всичко, всякакви политически и природни превратности, научил се е на устойчивост, стоицизъм и търпение. Той знае, че времето лекува, а в неговия проток неизбежно се избистря и истината.

А къде са изчезнали речните морячета от горния цитат, къде са внуците и учениците на дядо Райко Щиповалията и неговата жена, къде са македонските българи и онези от Беломорието? Владата в Република Скопска Македония ни уверява, че ги няма, изпарили са се като след ядрен взрив;  нищо че 10-11 века с труд, пот, кръв, собствен фолклор, богослужение и култура са облагородявали поколение след поколение онези земи. Ама няма ги, кълне се пропагандата, и в затворите е проверено, и в гробищата, и по къщята – няма ги! Честна югославска, честна титовистка!

Ама то и во Уставот (конституцията – б.р.) ги нема, честна европейска! А като не ги включвате, и то от чиста проклетия, що пък да не посрещнем стрина Гордана не с „Добре дошли в България!“, а с „Добре дошли в страната Идругия!“ Нали българите имали правата си под рубриката „и други“. Ама, другарице Силяновска, тринадесет-четиринадесет века история, макар не винаги велика и бляскава, не са „рубрика“, те са национално богатство, златно съкровище, с каквото малко народи могат да се похвалят; нищо, че светът днес се изпълни с милиардни и безродни тълпи.

Там са си българите; там са, но не се заявяват.

Не се ловят на сърбомански ругатни и гъркоманско коварство. Българите в Македония най-много са страдали в последните век и половина от крайно непоследователната, пак най-меко казано, политика на България към тях. И днес не искат да се окажат, за пореден път, разменна монета в още някой мръсен политически гешефт. А точно в тази тоналност вероятно им свири и тамошната влада. Българите в Македония имат най-много основания да бъдат подозрителни, недоверчиви и потайни. Те отлично знаят, че нямат много застъпници, тъй както ние тук се убедихме, след трагичния за България ХХ век, че нямаме почти никакви добри приятели нито в Европа, нито по света, нито дори сред най-близките си съседи. А ние, като общество, твърде бавно вървим към истината за себе си, която да ни направи, най-сетне, и действително свободни. Вътрешно свебодни, та волно да я пеем песната на Христо Ботйов.

*Маргарит Абаджиев е писател и изследовател на темата за македонските българи. В романа си „Царят на татарите“,  който Faktor представи, авторът  разглежда  последиците от убийството на Стефан Стамболов през очите на млад българин от Македония, битолчанин, който 30 години след конкретните събития, стъпка по стъпка се запознава с тях и преценява последвалите обстоятелства и трагични развръзки на войните за национално обединение в началото на ХХ в.. В тях героят Дамян Харитонов е сериозно ранен като командир на взвод, а след Ньойското мародерство постъпва на служба в „Обществена безопасност“. Действието на романа се развива през 1924-25 г., по жанра си книгата е исторически трилър.