Владимир Перев, Скопие

Гробищата са част от живота и съществуването на нашата цивилизация, а гробовете са местата, където са погребани нашите предци и още повече местата, където отдаваме почит  за техните заслуги към нас както по време на религиозните, така и на държавните празници. Ние, македонците, сме преди всичко селски народ и нашите гробища най-често са близо до църквите, най-често свободно разположени, разпилени и без особена логика, само с кръст като белег за вярата и надпис на името на покойника, най-често избледнял от времето. По-късно моята генерация се срещна, по време на своите летувания в Далмация, с по-други гробища, украсени с паметници, уредени и компактни парцели, които по своята същност бяха съставна част от градския живот на хърватските градове. Но 

това е съвсем друг свят,

макар да споделяме една религия – християнството. Тогава почувствахме неудобството от запуснатите и унищожени гробища на другите народи, които живееха с нас, на турските гробища, превърнати в стадиони /ФК „Победа” – Прилеп/ или на турските в Скопие, преструктурирани в днешното МВР и Съдебната палата.

Военните гробища на територията на Македония са съвсем друга приказка. Те бяха лика и прилика на победителите и на победените в двете световни войни – на една страна прекрасно уредените френски, сръбски и английски гробища в Скопие и Битоля, гръцките във Валандово, а на друга страна запуснатите германски и български гробища в Прилеп и Струмица. Светла точка бяха само българските гробища в с. Цапари и с. Сръпци-Беранци, обгрижвани от местното население. Трябваше да умре Тито, да се разпаднат СССР и Югославия заедно с все „комунизъм”, па държави като Германия и България да пристъпят към обновяване на гробовете на техните войници, паднали в Първата световна война... за Втората никой не говори, 

идеологическите различия разделят и мъртвите

Със своето изказване, че „Сърбия е дотам, докъдето има сръбски гробове”, Слободан Милошевич пръв в историята на съвременна Югославия даде на гробовете  политическо измерение. От политическа, употребата се превърна във военна, докато завърши с една нещастна гражданска война, от която ексюгославянските народи все още не са се оправили, напротив! Изказването беше подло и агресивно дори поради самия факт, че сръбски гробове има и в Корфу, и в Солун, и в Бизерта, но националистът Слобо мислеше само за сръбските гробове поне до Карлобаг, Хърватското Приморие. Резултатът се вижда. Гробовете останаха, сърбите от там се изселиха в най-тясната досега Сърбия, а сръбският народ все още се бори с последиците от екзодуса на своето население.
Някъде в началото на 90-те години в. „Нова Македония” беше първият, който отвори въпроса за „македонските гробове”, по-точно за гробовете на македонските революционери, разсеяни из полетата, падините и горите на Македония, земята, за чиято свобода са се борили и където са загубили своя живот. Авторите Блаже Миневски и Спас Марковски в десетина прекрасни текста, илюстрирани със скромни черно-бели фотографии ни показаха състоянието на гробовете на революционерите Методи Пачев, Георги Сугарев, Даме Груев, Христо Узунов и други. Гледката беше ужасна. Запуснати, обрасли с тръни гробове, неуредени пътеки, неозначени места, изтрити и неясни надписи. Ако гробовете трябваше да дадат представа за състоянието на нашия патриотизъм и за нацията, то тази гледката беше разочароваща за нас и като държавност, и като националност. Корените на това безобразие, на това злосторство към мъртвите лежат в нашия провинциализъм, по-точно в нашата селска простащина и безкрайна завист. Явно тези гробове 

не трябваше да „засенчват” гробовете на партизаните,

 „заслужили” за нашата натрапена свобода, сякаш комитите са се борили за нашето робство, но още повече заради факта, че българите ги били „присвоили” тези личности, но най-вече защото сърбите, с които живеехме в една държава, не ги искат. Демек, ние не искаме да се караме с никого и да не изчерпваме въпроса, докато не се решат работите. Всъщност не се работи нито за българското „присвояване”, нито за сръбското „неискане”, а се работи за нашата несигурност и малодушие, заради които сърбите ни наричат „македонче”, а не така, както трябва...

Към края на шестдесетте и началото на седемдесетте години кафе „Бохеми” в Скопие беше култово място, където се срещаха речи го всички македонски интелектуалци и където се седеше до ранно утро. Там редовен гост беше Киро Чауле, човек с впечатляваща биография. Син на войводата Петър Чаулев, предвоенен комунист, партизанин, герой от войната, след войната комендант на елитна полицейска единица за борба с албанските банди, от 1951 г. уредник на в. „Нова Македония”, а по-късно „вечен” уредник на новините в Радио Скопие. Беше много образован, но в младежките години с буен темперамент и открай време с тежък характер, а като такъв обиколил кажи-речи всички гимназии.  По едно време отива ученик в гимназията в Крагуевац, Сърбия. Много добре познаваше сърбите и често говореше за техния жесток, безкомпромисен национализъм, но и за достойнствата на сръбския човек. В една дълбока нощ, задимена от „Нишка Дрина” и изпаренията на струмишка мастика, започна следния разказ: „В една от елитните кафани тогава в Крагуевац, към края на 1938 г., някъде по обяд в неделя, влезе богато облечен господин с една прекрасна дама, придружаван от две девойки на около 10-12 години, всички богато облечени, истински образ на богато и щастливо семейство. Кафанската музика свиреше лесни теми, някакви валсове, но когато семейството се появи на вратата, музиката престана да свири, за няколко секунди изсвири четири-пет такта от „Шуми Марица”, тогава официален химн на България. Господинът с усмивка свали шапката си, поклони се към музиката, а те спряха с българския химн и отново се върнаха към валсовете. Семейството седна и поръча за ядене и пиене, а келнерите през цялото време се въртяха около тях. На следващия ден, продължи Чауле, историята с музиката ми я обясниха крагуевчани. Господинът бил офицер от Югославската кралска войска и бил на служба в Охрид. Поради характера на работата си обикалял селата край Дебърца и  в едно село, на селските гробища, открил някакъв запуснат гроб. Запитал селяните чий е този гроб и те му казали, че е гробът на войводата Тома Давидов. Сърбинът нямал хабер кой е бил Тома Давидов, но запитал защо гробът е запуснат. Отговорът бил, че „властта” не дава да се направи гробът, бидейки български. Селяните добавили, че войводата е убит от турския аскер. Офицерът, потресен от разказа на селяните за геройската смърт на войводата, паднал в борбата против турците и държейки на офицерството и честта, наредил веднъж да се бие камбаната, да се съберат селяните, а попът да отслужи панихида... така трябва, рекъл, да се прави за всеки, паднал за свобода и то точно срещу „необичаните” /тогава, не сега/ от сърбите турци. Наредил гробът да се поднови. Работата била свършена, но началниците му, като разбрали за инцидента, не мислели така. Офицерът набързо бил пенсиониран, останал с малко пари, па отишъл да живее при богатия си тъст в Крагуевац, а и кафаната, където ходел, била на тъста. Цял Крагуевац разбрал защо е пенсиониран и затова така, чрез българския химн, сърбите му отмъщават... свирят го всякога, когато той влезе в която и да е кафана с музика. Можете ли да си го представите!”

Историята с обновяването на гроба е описана от Младен Сърбиновски в един от неговите трудове, но там е дадена романизована, а Чауле я разказваше, посочвайки гротескността на ситуацията. През войната, като комендант на полицейски отред, ходейки из Дебърца, разпитал за гроба на Давидов и селяните веднъж му показали къде е в гробищата на селската църква в с. Оздолени... отишъл и го посетил!
По него време Чауле почина, СФРЮ се разпадна, югоармията си замина, останаха само спомени, за всеки от нас различни. Бях почти забравил разказа за гроба на Давидов, но се сетих за тази история по написаното в „Нова Македония” от тандема Миневски-Марковски. Нормално, тия не пишат нищо за Давидов,

гробът си беше и остана „български”,

все така полуразрушен и непосещаван. Все пак не бил забравен. Някъде в средата на март 1996 г. Владимир Панков от Охрид организира панихида за Тома Двидов на гроба в с. Оздолени. Главният организатор покрай Владо беше познатият в Охрид Кръсте от Завой. От София бяха дошли Райна Дрангова и Евгени Еков, тогава висши функционери в българското ВМРО. Честването после трябваше да продължи в кръчмата „Коцаре” и по „комитски”... демек с печено агне, винце и по някоя песен, разбира се „българска”?! Аз останах в кръчмата , а „делегацията”, предвождана от Кръсте от Завой, с три автомобила замина към Оздолени, но се върнаха само след петнайсет минути. На пътя имало полиция и им забранили да отидат на гроба, да поднесат цвете и да направят панихида. Най-интересното беше, че Владимир Панков изобщо не се появи на заръчаното място, в „Коцаре”, а аз заради това останах да го чакам, ако се появи, да тръгнем двамата към Оздолени. Нейсе, полицията е власт, та останахме в „Коцаре” с агнето и виното... Владо Панков изобщо не се появи. Тогава разбрахме суровата истина, дето макар югоармията да си замина от Македония с цялото свое богатство и оборудване, югословените ни ги остави тука!Тия бяха нейният „последен бастион”, гаранция за евентуалното връщане. Бяхме ръководени от „след Тито, пак Тито”, а Киро Глигоров, Тито Петковски, Стоян Андов, Бранко Цървенковски и Любомир Фръчковски сръчно държаха властта в свои ръце. Това го разбрахме на другия ден сутринта, когато се появи Панков да ни каже, дето бил арестуван рано предния ден, когато трябваше да отидем в Оздолени, още в 5 часа бил задържан без обяснения в охридската полиция и държан вечерта до 19 часа. Фръчковски тогава беше министър на вътрешните работи, който не успя дори да се доближи до атентаторите на председателя Глигоров, но със сръчни ръце държеше всички прояви за търсене на някакви „български права” в Македония и задушаваше всяка акция в зародиш. Заради това беше успешен. Не само той, в антибългарството тогава беше успешна и цялата ДБК-а, неспособна да се справи с нито една друга заплаха, насочена срещу независимостта на държавата. По това време шеф на полицията в Охрид беше познатият Стефан Буджаковски, днес професор в един от частните факултети в Скопие... демокрацията върши чудеса! Затова времето с желязна метла ги измете, за да са днес аутсайдери в македонската политика и обществото.

Във времето, което дойде след това, българската и германската държава „пристегнаха” македонското ръководство и така бяха обновени българските гробища в Струмица и германските в Прилеп. Доказа се теорията, че 

с македонците не може да се излезе на глава с добра дума, 

нужна е сила. Гробът на Тома Давидов остана забравен, необновен и покрит с пръст и тръни. На 15 март тази година, значи 2020 година, отново на сцената стъпва Кръсте от Завой. Заедно с младия Томе и група приятели с няколко автомобила и съответно оборудване заминават за Оздолени и в този дъжделив ден, заедно с няколко местни жители от Оздолени, реализират намерението. Гробът е малко подреден, поставена е скромна паметна плоча с надпис за покойника. Само две седмици по-късно плочата е счупена, а извършителят на /не/делото остава досега неизвестен... полицията не го и търси!

Счупената паметна плоча на гроба на войводата Тома Давидов

Идеологическото, но преди всичко национално проклятие вилнее над нашето общество и върху душите и гробовете на онези, които са паднали за свободата на тази земя и на народа. Никога в Македония не са живели само „македонци”. Никога и в нито една земя на света не живеят „само” американци, англичани, германци, руснаци и други. При влизане в САЩ ви срещат надписи на испански, английски, китайски и редица други езици и писмености... това е за „гражданите американци”, но с друг етнос, и за техните гости и приятели... елементарна чест и признание... Ако България е припозната в ЕС със своите паметници за окупаторите и поробителите, ние ще бъдем познати по запуснатите, унищожени гробове на патриотите и жертвите за нашето бъдеще. Всички с нетърпение чакаме новата среща на комисията за добросъседство... да ни кажат чий е Тома Давидов, но кой е и Косето, чийто паметник в Скопие съборихме. Да отговорят чии са Александров и Михайлов, чий е Сандански и така нататък... лесно е да се дават интервюта за телевизии и вестници, лесно е да се брани имагинерно, изобщо и квазипатриотично. Идва време, когато трябва да се видят сметките, да ни кажат кой паметник и кой гроб къде ще бъде, значи ясно да се каже 

кои сме „ние”, а кои са „те” 

и да се постави линията на разграничаване... да ни обяснят къде са „само” македонци. Нека да направят това, което нито Тито, нито Сталин, нито Хитлер не са успели да направят. Ако и това успеят да направят, тогава „рушителите на гробове” ще дочакат своя момент на катарзис, а нашата простащина /мисля и македонската, и българската/ ще стане „поучителен” пример за новите присъединяващи се към ЕС. Тогава Европа няма да има нужда да ни „притиска”, работата ще завършат простаците и богохулниците от двете страни на границата. Тогава квазипатриотите, лъжещите и лъжливи югославяни ще покажат своя истински лик. Тогава отново някои нови блажеминевци и спасмарковци ще ни посочват собствената беда и срамотиите ни. Ние, македонците, много обичаме да говорим за вярата в Бог, да пълним храмовете и да раздаваме за празниците. Трябва да разберем, че вярата в Бог трябва да бъде вътре в нас, в нашето човеколюбие. Напротив, ние и в смъртта искаме да разделим мъртвите... как тогава ще споим живите и чий химн ще свирим като израз на нашата омраза и презрение към мъртвите?!