Иля Клишин, The Insider

На 17 септември 1939 година Съветският съюз напада Полша. Червената армия нахлува в източните територии на страната в изпълнение на пакта „Молотов-Рибентроп“, с който нацистка Германия и СССР си поделят сферите на влияние.
На полския посланик в Москва Вацлав Гжибовски е връчена нота, в която се казва, че Полската република повече не съществува. 
Съветската преса отначало пише за „несъстоятелността на полското правителство“, а по-късно – за необходимостта от поход на Червената армия срещу Полша, за да бъде освободено „угнетеното от поляците рускоезично население“.

В Русия така и не се говори за нахлуването в Полша през 1939 година. За мнозинството от руските граждани Войната (с главна буква) започва на 22 юни 1941 година — така всички са учили от детството, а какво е ставало преди – кой го знае… За образованото малцинство Втората световна война започва на 1 септември 1939 година с нападението на хитлеристките войски срещу Полша, и всеки съветски или постсъветски интелигент помни, че железните германски танкове са били хвърлени срещу полската кавалерия.
Но така и не се говори за съветското нахлуване в Полша, което започва на 17 септември 1939 година.
За това има редица причини: в съветско време тази тема старателно беше премълчавана, а след това, през 90-те тя така и не беше изговорена – нарочно или не – вече е трудно да се каже. 
Само едно абсолютно малцинство в Русия и в рускоезичното пространство обсъжда тази война, която в енциклопедиите се нарича

 „Полски поход на Червената армия“

 При това всеки опит за критично осмисляне на тези събития се възприема неизбежно като нещо враждебно, русофобско, предателско. 
Такава е силата на съветския дискурс за войната, който в съвременна Русия не може да бъде поставян под съмнение под страх от наказателно преследване.
Някога, рано или късно, ще се наложи тези събития да бъдат обсъдени, но както често се случва: преди да бъде конструиран нов наратив, трябва да бъде деконструиран старият.
А свидетелствата най-лесно можем да открием в световната преса от 1939 година.
Интересно е, впрочем, че за разлика от германската и англосаксонската преса, в самия ден на нападението съветските медии не съобщават нищо за въвеждането на войските в Полша.
Например, вестник „Красная звезда“, издание на комисариата по отбраната на СССР, в дена на нахлуването се ограничава само до бравурни съобщения за успешния ход на новия набор в страната.
Този детайл не е случаен. В Съветска Русия какво и кога ще бъде съобщено на масите не беше работа на медиите. 
Това трябваше да бъде решено от висшето партийно ръководство. Това мълчание е поредно напомняне за безправието на „малкия човек“ в СССР.
Първите съобщения за настъплението в Полша започват да се появяват в съветския печат едва на следващия ден, 18 септември, заедно с него започва да се конструира и наратива за нахлуването.

Изначално, както и в германската преса в тези дни, акцентът пада върху това, че полската държава е „несъстоятелна“ и фактически престава да функционира, затова войските влизат не за да водят война, а за да осигурят сигурност и ред.
Характерно е, че статиите във Völkischer Beobachter (официозът на нацистката партия в Германия) и в „Правде“ за Полша си приличат толкова, сякаш са писани под индиго.
Ето цитат от вестника на националсоциалистическата партия от 17 септември:
„Съветската власт се чувства длъжна, с цел охрана на собствените си интереси и защитата на балоруското и украинското малцинство в Източна Полша, да издаде заповед на войските си в неделя, в шест часа сутринта московско време да премине съветско-полската граница“.
Постепенно съветският наратив се развива. За колапса и несъстоятелността на полското правителство се говори все по-малко, а фокусът се прехвърля върху това, че „панска Полша“ (типично клише от онова време, както и „чокойска Румъния“) всячески угнетява и притиска украинците и белорусите, затова е трябвало да им се помогне.
Любопитно е, че от гледна точка на формалната логика, тези два тезиса: 1) Полша се е провалила като държава и 2) Полша е силна държава, която експлоатира нашите братя-славяни си противоречат, но това не вълнува никого.
Просто първият наратив постепенно замества втория, едновременно с придвижването на войските, за срещата на които с „повсеместното ликуване на населението“ вестниците не забравяли да рапортуват.

В „програмна“ статия в „Правда“ на 19 септември се съдържат и основните тезиси:
• Ние отиваме да помагаме на „своите“;
• Западните региони на Беларус и Украйна са били „колонии“, придатък към „основната“ Полша;
• Местните жители били недоволни от „ополячването“;
• Полското правителство се е „гаврило“ с националната култура на тези народи, не им позволявали да се учат и да ползват техния език.
Постоянно се подчертава, че става дума за братя, на които трябва да се „протегне ръка за помощ“. И, разбира се, авторът е „щедър“ в описанията на емоциите:
„Навсякъде, където се появяват нашите армейски части, нашите братя с изключителен възторг посрещат доблестната Червена армия. Те със сълзи от радост се хвърлят в обятията им за прегръдка, предлагат им ябълки, мляко. Радостта е толкова голяма, че всеки селянин е готов да даде и последната си чаша мляко, да раздели последния си къшей хляб. На много места населението още с приближаването на съветските войски сваля полските знамена и табели на правителствените сгради и окачва по улиците червени платнища“.
В същия ден, 19 септември, в полския вестник Kurier Warszawski излиза статията 

„Под маскировката на защита на населението Съветският съюз нарушава Пакта за ненападение“

За разлика от по-късните интерпретации, тогава на полските журналисти явно не е било известно съществуването на секретния протокол към пакта „Молотов-Рибентроп“.
Авторите на този текст сериозно се опитват да парират съветските пропагандистки тези: тоест, нашата държава продължава да съществува. И не, не сме молили за защита, и белорусите, и украинците също не са молили. И те са порядъчни и надеждни полски граждани. 
Авторът разсъждава и за това, какво ще се случи, ако Варшава признае действията на съветските войски за агресия (в смисъл — няма ли тогава Лондон и Париж да обявят война на Москва, както преди това са обявили на Берлин). 
Впрочем, авторът, очевидно, не знае и това, че между Великобритания и Полша е имало секретно споразумение, съгласно което гаранциите за сигурност се отнасят изключително до нападение от страна на Германия. 
Самата британска преса в мнозинството от случаите описва настъплението на Червената армия негативно. При това дискурсът е разбираем за читателите: например, в The Times действията на Берлин и Москва са наречени „нова подялба на Полша“, а Червената армия фактически е обвинена в агресия. 
Едновременно с това може да се каже, че разказът донякъде се опростява: очевидно британските журналисти предполагат, че аудиторията им не е много наясно с това кои са белорусите и украинците. Например, в Daily Express може да се прочете за „необоснованите твърдения на Москва за потискането на руските малцинства в Полша“.
Едновременно с това американските вестници запазват общия изолационистки неутралитет, към който се придържат в онзи период Белия дом и Държавният департамент. Мнозинството вестници се ограничават до сухи съобщения на фактите с изложение на позицията на Москва.
Но историята поставя всичко и всички на мястото им. 
Условно британският наратив (подялба на Полша) отдавна преобладава в света, когато се говори за този епизод от Втората световна. 
Това е закономерно, той действително е най-близо до реалните факти. 
Това важи за половината свят, но не и за Русия. И това е практически невъзможно да бъде променено. Това предизвиква твърде силна реакция на отхвърляне, защото разрушава привичната картина на света на средностатистическия руснак.
Превод: Faktor.bg