Виолета К. Радева 

Противно на общоприетото мнение, че разправата с духовния, културен и политически елит започва след окупацията на  Царство България на 8 септември 1944 г. от съветската армия, ще кажа, че този процес на геноцид започва много по-рано, още към края на Първата световна война, когато тесните социалисти/комунисти и леви земеделци се опитват да променят държавния строй.
България се намесва във войната с надеждата да осъществи своята свещена цел – националното обединение. На фронта обаче комунистите започват усилена разложителна дейност, която демобилизира изтощените от няколкото поредни войни български войници, покосявани от болести и недохранване. Явява се и нов, разрушителен за нашия народ фактор – болшевишкият октомврийски преврат през 1917 година.

„Износът на революция” 

по много причини е ориентиран главно към Балканите. С обединени сили комунисти и земеделци предизвикват през септември 1918 г. войнишки бунтове. Известна е широката антивоенна, антиправителствена дейност на БЗНС, по-конкретно на земеделския трибун Александър Стамболийски. 
Убеден републиканец, той се противопоставя на участието на България в Първата световна война. Когато Австро-Унгария обявява през 1914 г. война на Сърбия, в Народното събрание депутатът Стамболийски прави скандално изказване като заявява, че се моли за сръбската победа. На протестите и виковете, че е национален предател, той отвръща: „В момент като настоящия, когато са застрашени наши братя южни славяни, аз не съм нито сърбин, нито българин, аз съм южен славянин”. През 1915 г. влиза в открита разпра с цар Фердинанд, защото е против присъединяването на страната към Централните сили. Отстранен е от парламента и е осъден на доживотен затвор. 
През септември 1918 г., когато избухват войнишките бунтове, Стамболийски е освободен от затвора, за да успокои дезертиралите войници. Но под влияние на Райко Даскалов той обявява края на монархията и провъзгласява т.нар. Радомирска република. За щастие в подстъпите към София бунтовниците са спрени и „революцията” пропада. Стамболийски се укрива, но през декември 1918 г. е амнистиран заедно с повечето участници, предимно селяни.
Установяване на пролетарска република (диктатура на пролетариата) е 

заветната цел на комунистите

 На 2 октомври 1919 г. е открито първото заседание на XVIII Обикновено народно събрание. Министър-председателят Теодор Теодоров чете тронното слово. В стенографските протоколи е записано, че през цялото време комунистите викали: „Долу монархията! Да живее съветската република!” Към групата на комунистите се присъединили и няколко широки социалисти със скандирания „Да живее народната република!” Следователно на широките социалисти дължим изобретяването на „народната република”, макар те да са изглеждали поне малко по-образовани и по-интелигентни от „тесните” – комунистите.
След войната земеделците, прегърнали също идеите на руските болшевици за диктатура, но диктатура не на пролетариата, а на селяните, поемат властта. Сред първите жертви са българите от Вардарска Македония, останала, по силата на бременния с бъдещата голяма световна война Ньойски договор, в рамките на Сърбо-хърватско-словенското кралство (СХСК). Те са подложени на жесток, интензивен режим на асимилация от сърбите. Възражда се ВМРО и се възстановява четническото движение. Хиляди българи от Македония потърсват след войната спасение в пределите на стара България. Те не могат да не симпатизират на подновената борба срещу сръбските асимилатори. Нито да стоят със скръстени ръце. Сърбия протестира и натиска правителството на Александър Стамболийски да неутрализира подготвяните в България чети, както и да се задължи да не предприема каквито и да са действия, поддържащи будно националното самосъзнание на българите от Вардарска Македония. Ал. Стамболийски е убеден, че Македония е завинаги загубена за България и бъдещето е на автономна Македония в състава на южнославянска федерация, в която да влезе и България. Така по същество той приема белградската доктрина за „интегрална Югославия”. Това е тежък удар върху националната психика, тъй като се оказва, че са били абсолютно напразни стотиците хиляди жертви, дадени от българите в усилията за национално обединение. Интелигентните слоеве на населението, съставени в голяма част от българи, чиито корени са от останалата под сръбската деспотична власт Македония, трудно се примиряват с тази политика, възприемана като национално предателство. 
От 1 до 17 март 1923 г. в Ниш заседава смесена комисия, която да уточни мерките на двете правителства, гарантиращи пълното затваряне на границата между Царство България и изкуствено създаденото голямо кралство. С тъй наречената Нишка спогодба са съгласувани драстични мерки, осигуряващи спокойствието на сърбите при провеждането на терора и асимилацията на македонските българи. Това споразумение ескалира напрежението в България до опасни граници. Срещу него се обявяват всички опозиционни партии, а ВМРО издава смъртни присъди на министър-председателя Стамболийски, на членовете на кабинета му, на окръжни управители, на някои депутати. Настроенията срещу земеделското правителство още от началото на самостоятелното управление на БЗНС са и заради действията на т. нар. Оранжева гвардия. 
В края на 1921 г. крайно лявото крило в БЗНС създава таен Комитет за селска диктатура, в който влизат Крум Попов (кмет на София), Стоил Стефанов (началник на държавна сигурност), Стоян Калъчев (главен редактор на в. „Земеделско знаме”), Спас Дупаринов, Димитър Кемалов и други видни земеделци на ключови държавни позиции. На 31 октомври 1922 г. с тайно окръжно на Постоянното присъствие на БЗНС е оповестено създаването на Земеделска народна гвардия с главнокомандващ Райко Даскалов.  Масло в огъня налива разправата на „цвеклопроизводителите” – отрядите на Оранжевата гвардия от Северна България – с политиците от Народния блок, жестоко малтретирани и заплашени за живота си. Впрочем, още преди това, на 21 май 1922 г., е убит председателят на Народния сговор Александър Греков – дипломат, публицист, общественик, син на министър-председателя Димитър Греков. През юли е убит Пандо Чуклев, също виден член на Сговора. Бежанците от Македония са предадени на сръбските власти, а те унищожават безмилостно хиляди, други хиляди са разпръснати из вътрешността на кралството. 
Два месеца след Нишката спогодба и малко повече от месец след предсрочните парламентарни избори, проведени по специално приет, облагодетелстващ БЗНС закон, както и в условията на терор от страна на Оранжевата гвардия, Военният съюз извършва държавен преврат, а македонците изпълняват смъртната присъда на сваления министър-председател. 

Следва метежът,

 организиран от комунистите през септември 1923 година. Подбудителите му Георги Димитров и Васил Коларов още с първите залпове побягват във Виена, а метежът е потушен от войската.
В кървавата авантюра участват и много земеделци, останали верни на своя обаятелен водач Александър Стамболийски. Превратът на 9 юни 1923 г. ги зашеметява с бързината и жестокостта, с която е осъществен и само на отделни места сдружени земеделци се опитват да защитят свалената законна власт. Затова комунистите, подтикнати от болшевиците в Москва към въстание, успяват да привлекат най-левите от тях. Не бива да забравяме, че в БЗНС, роден най-напред като съсловна организация и превърнат в политическа партия от Стамболийски, има членове с доста различна ориентация. Съществува както ляво крило – антимонархическо, републиканско, така и десни по своите разбирания земеделски политици. Не е случайно, че цялата история на БЗНС като партия е богата с шумни разцепвания, с различни „крила и перца”. За вътрешната противоречивост на земеделското движение бегла представа можем да добием от съдбата и прозренията на един от неговите лидери.
Сред най-видните дейци на Съюза е Цанко Бакалов-Церковски. Започнал като член на БРСДП и пропагандатор на социализма, той става инициатор за създаването на БЗНС и убеден привърженик на идеята, че селяните, които са гръбнакът на държавата, са призвани да я управляват, за да пресекат експлоатацията им от спекулантите-прекупвачи. Типичен представител на будния селски човек, учител в търновските села, журналист, талантлив поет на селски идилии, той се издига със собствените си сили, ум и талант. Многократно избиран за народен представител, Цанко Церковски става министър както в двете коалиционни правителства на Теодор Теодоров, така и в двата самостоятелни кабинета на Александър Стамболийски – общо от 17 октомври 1918 г. до 16 март 1923 година.

След преврата на 9 юни 1923 г., извършен от професионалните превратаджии Кимон Георгиев, Димо Казасов и Дамян Велчев, Цанко Церковски е арестуван. Лошите условия в затвора и тревогите влошават и без това разклатеното му здраве. След 19 месеца затворнически живот на 5 януари 1925 г. той е освободен. Но съдбата е подготвила друго. След атентата в катедралата „Св. Неделя“ на 16 април 1925 г. много комунисти и земеделци единофронтовци, замисляли и подготвяли в емиграция въстание след неуспелия септемврийски метеж през 1923 г., са арестувани и съдени. Арестуван отново е и Цанко Церковски. Освободен е от затвора в началото на пролетта на 1926 г., вече много болен. Умира в София на 2 май, без да се е порадвал на разцъфтялото поле в Бяла черква. „...Като че ли всички се бяха наговорили да искат сметка от него за прегрешенията на последния наш кабинет, като забравяха най-важното, че в тоя кабинет той не беше вече министър“ – пише дъщеря му Севдалина в предговора към издадените от нея през 1932 г. „Писма от затвора“.
Времето, прекарано в Централния затвор и после в арестантското отделение на Александровска болница, е време за преоценка на хора, стойности и идеи. Политиката, драматичните събития в БЗНС и трагичните дни, изживявани от България, обземат изцяло съзнанието на Цанко Церковски. От килията вижда много неща в истинската им светлина, разбира много от трагичните грешки и заблуждения. В тези дни той прозира гибелния път, по който тласкат съюза земеделците единофронтовци.
В писмо до Петко Д. Петков от 5.ХII.1923 г. пише, че се радва, дето групата е от нови хора, „които със смела ръка могат да турят край на миналото и едно разумно начало на бъдещето. Ней не тежи никъде грях на миналото и само тя може да стори това“. Съветът му е да започне издаването на нов вестник с нова физиономия, който да тури ново „разумно начало“ и в никакъв случай да не се одобрява политиката на емигрантите земеделци в Прага: „Осъждали сме това в нашите противници от тук... не бива да се пише с език буен и предизвикателен. В печатно и устно слово сдържаност и успокоение трябва да се цели“. Церковски препоръчва още вратите на съюза да се отворят и за земеделци по убеждения, а не само по занятие, защото интелигентни хора трябват и в управлението. „Повече да се сектантствува не може“, убеден е поетът политик. Но най-важните му наставления са: „С комунистите 

час по-скоро трябва да се скъса „единния фронт“, 

ако искате да се не обезличиме като организация на дребните собственици. Не трябва да се забравя, че те са за общото владение на имотите, а не за частното. Докато съществува тая разлика между тях и нас, общност не може да има“. За нещастие на България „единофронтовските“ сили надделяват. Плодовете, отгледани от тях, се оказаха не само горчиви, но и отровни.
В обстоен анализ на вътрешнополитическото положение в страната след деветоюнския преврат, където упреква правителството в дилетантщина и непознаване живота на народа, Ц. Церковски съветва другарите си от временното Постоянно присъствие на БЗНС сектантството да замре, „догмата трябва да замлъкне и пред вас трябва да остане само чистият и измъчен образ на България, която ни знае за свои синове и ние нея за своя рождена майка“. И още: „Не злоба, не мъст, не лични амбиции трябва да ви ръководят в решенията, а любов към родината и здравият разум, който в такива съдбоносни моменти не еднъж се е проявявал“.
Усилията му от затвора да вразуми съмишлениците си, да събуди чувството им за отговорност пред родината остават безплодни. Темата за „единния фронт“ го занимава многократно. На Николай Петрини пише: „Единен фронт с цената на един вътрешен фронт – не е ли нелепица това? А можеше да се избегне тоя вътрешен фронт, ако Грънчаров беше надвил в себе си червея на самолюбието“. Опитва се да вразуми и самия Грънчаров на 26.XI.1924 г., като сочи и личните мотиви, които го движат, и идеологическите последствия от т. нар. единен фронт. За него „книжните построения на руските комунисти“ са обречени на неуспех, те неминуемо, макар и след време, ще претърпят изменения. Той му сочи и „грамадните принципни различия“ между комунистите и земеделците и прозира, че „да крепиш тоя фронт значи съзнателно да подхранваш надеждата за селско-работническо правителство в България и да нанесеш пакост на съюза“.
Предупрежденията на Цанко Церковски остават обаче глас в пустиня. Насъсквани от външни сили, враждебни на България, подхранвани морално и материално от вечните врагове на отечеството ни, земеделците единофронтовци заедно с комунистите продължават да рушат държавата. Техните „съюзници“ ги употребяват като маши. Агентът на КГБ Кимон Георгиев, заедно с другите професионални превратаджии Димо Казасов и Дамян Велчев, осъществиха и преврата на 9 септември 1944 година. А след като окончателно завземат властта и започват 

усилената болшевизация на България,

 комунистите се разправят не само с буржоазните политици, но и с единофронтовците Г. М. Димитров, Никола Петков и техните съмишленици. Съдбата спестява на Цанко Церковски покрусата да види сбъдването на своите мрачни пророчества.
Всеобщ закон е, че на всяко действие има противодействие. Въпросът е да се установи първоначалното действие. Като обсъждаме в наше време извършения на 9 юни 1923 г. преврат, белязан с поредното след освобождението жестоко убийство на български министър-председател, трябва да си дадем сметка на каква заплаха е бил противодействие този преврат. Да си дадем сметка, че в основата на насилието е разложителната, подмолна дейност на българските комунисти и на донякъде болшевизиралите се леви земеделци.