Лиляна Друмева, председател на „Съюз на репресираните от комунизма – памет“

Наследниците на комунистите, участвали в една очевидно срамна, престъпна и мародерска акция, наречена „Битката при Жабокрек“ се надъхват преди избори с една лъжа, един срамен епизод, фалшифициран като „вихрена атака“, която десетилетия беше повтаряна, за да изглежда като истина. В района на Жабокрек живеят свидетели на случилото се. Макар и със страх, по-късно разказват за разстреляните ранени немски войници и офицери, предимно летци, които се лекуват в Кочериновската почивна станция. Пазени са от взвод войници. След предателство взводът е обезоръжен, а всички в почивната станция са вероломно избити. После шумкарите подпалват почивната станция и бягат панически, без някой да ги гони. Това е истината за „битката при Жабокрек“, разказана от стотици очевидци, а един от тях е свят човек, игуменът на Рилския манастир тогава, Калистрат.  Родом е от с. Бобошево, завършил право, икономика, българска и славянска филологии, богословие, славел се в района с изключителна почтеност. Духовникът е обявен за антикомунист и враг на държавата. Няма да изброявам  други свидетелства на хора, които са

говорили  истината

Дотук нищо, което да ни учуди.

БКП-БСП и членовете й винаги са си служили с лъжи, затова и техните фетиши са лъжливи. За друго мисля тези дни! За забравените „бивши хора“, за тези, които имат истински биографии,  с които имах щастието да се познавам и за които толкова малко направихме или почти нищо! Спомням си първите години след 10 ноември 1989 година. Още в първите месеци животът ме срещна с легендата на българското десидентство, Илия Минев! Българският Нелсън Мандела. Скромен, с живи проницателни очи, които гледаха благо и не искаха нищо! Този герой, лежал по затворите 33 години, от които 11 строг, тъмничен, беше оставен в старческия дом в град Пазарджик и едва, когато вече беше късно, лекуван в болница. Отиде си тихо, достойно. Родният му дом можеше да бъде място за преклонение. Можеше... Три пъти „Съюзът на репресираните от комунизма „Памет“ предложи на Столична община поне една улица да носи неговото име! Глас в пустиня!...

 Беше пак пред избори! 2009 г.! На гребена на политическата вълна дойде ПП ГЕРБ. Тогава, като организационен секретар на „Съюза на репресираните“ исках да чуя мнението на един истински демократ и мъченик на комунизма – бай Стефан Вълков!

Стефан Вълков

 Непреклонен противник на червенокафявия режим, лежал 21 години в комунистическите зандани, съратник на Илия Минев, участник в горянското движение и председател на  Независимото дружество за правата на човека след смъртта на Илия Минев. Човек железен, наказван в единочка, на циментовия под, но останал верен на себе си, на съратниците си. Бяхме у дома му, в Асеновград. От предварителните ни разговори знаех, че колебливо иска да даде подкрепата си за една нова надежда, в която навярно да види част от осъществените си мечти за една нова, друга, отърсена от плесента на комунизма България. Уви! Забравиха го веднага!  Почина сам, достойно и без почести! Вижте лицето му, смелият му поглед, който ме укорява, че и аз повярвах в една лишена днес от съдържание надежда! Прости ми, бай Стефане! Ще отнеса със себе си усещането за твоята смелост, за честността ти, за дрезгавия мъжки глас, който те кара да му вярваш, да го следваш... Много преживявания съм слушала от него! И тъй като става въпрос за честване на „героизъм“ при Жабокрек, бих искала да разкажа накратко друга история, за съратник на Стефан Вълков, Георги Кабанов, белогвардеец. Заловен от „народната власт“, когото карат да копае гроба си сам, а жена му и децата му да гледат! Както разстрела му, така и закопаването му са без опело, без ковчег! Съпругата му, Цвета Кабанова разказва това в съда, за което и тя е осъдена на пет години затвор!

 Навярно разказът за тези мъченици може да бъде безкраен, но не мога да не си спомня за една друга, светла личност, чийто образ никога няма да избледнее. Човек със силен дух, с три смъртни присъди, носил цели 7 месеца верига на рамо като осъден на смърт! Георги Саръиванов! Прави четири неуспешни опита да напусне България, успява на петия път! Когато ми гостува веднъж се оживи странно и попита“ Имаш ли изглед към Софийския затвор?“ Заведох го до прозореца. Гледа дълго и после ми каза: „Всяка неделя, ей тук и посочи улица до нас, минаваше в точно определен час жена ми, размахваше бяла кърпа, а аз й махах от прозорчето на затвора. Това бяха нашите срещи“ Аз се разплаках, а той ми каза, „защо плачеш, аз бях щастлив, че я виждам, макар и отдалече!“ Нашият Гого! С необикновено красиви сини очи, в които винаги имаше пламъче! Готов да прости, широко скроен, високоинтелигентен, присъствието му винаги е забележимо! Поразяваше ме фактът, че на своите 80 години този достолепен мъж изглеждаше запазен като младеж, въпреки преживените ужаси в затвора и смъртните присъди! 

През 2010 г. 25 души бяхме в Европейския парламент, където се проведе необичайна конференция, посветена на българското десидентско движение в България. На отиване Саръиванов седна в самолета до мен. Забелязах, че до него има някаква чанта, която ревниво пази. Попитах го какво носи. Той ме погледна и каза: Не пипай, ще видиш! И ето го на трибуната! С веригата, която носеше в чантата! Всички онемяха! В сърцето на Европа, един смел и непреклонен българин показа

истинското лице на комунизма

и това, което той ни причини! Залата го аплодира дълго, а той не успя да скрие сълзите си! 

Изборно време! Редят се листи, а в тях се мъдрят имена на хора, които или са наследници на същите тези, които убиваха и разстрелваха без съд и присъда, или слугински планктон около лидера! Който и да е той! А в същото време говорят за евроатлантически ценности! Аз нямам илюзии, относно комунистическата партия! Те са ясни! Но всички останали, кокорчовци, комунистически прокурори, бойкикевци, боядисани гербаджии, нека замлъкнат най-после! Защото Бог е велик и вижда всичко! 
Георги Саръиванов ми каза: "Липсата на памет към жертвите на комунизма тежи повече от веригата, която съм носил!“
Почивайте в мир, скъпи съмишленици и приятели! Нито вие, нито вашите наследници не помислиха за собственото си благополучие и семейство, не намериха място в която и да е листа, останаха с чиста съвест пред идеалите си и народа си!

Да запалим свещ в памет на тези мъченици!