Васко Начев

Едва ли има някой, който да се съмнява, че първопричината за кризата в Украйна е природният газ. Страната служи като транзитен пункт за около 2,2 трилиона кубически фута (~70 милиарда кубически метра) на година износ на газ от Русия към Европа. Това са около 14% от общите доставки за Европа. Освен ролята на посредник, Украйна е един от най-съществените клиенти на Газпром с годишната си консумация от близо 900 милиарда кубически фута (25 милиарда кубически метра) руски газ. Страната използва около 300 000 барела на ден суров петрол, от които около 80 000 барела са от местен добив, а останалото количество идва от Русия. Роснефт вече е собственик на втората по големина петролна рафинерия в Украйна, и е в процес на придобиване на най-голямата. Посочените зависимости в енергийно отношение на украинците от руските суровини бяха предпоставка и за динамичните събития в частта нефт и газ случили се в страната през 2013г.

Украйна подписа сделки за проучвания и добив на шистов газ с Royal Dutch Shell , както и с Chevron, която пък обеща да инвестира 10 милиарда USD, ако се установят, достатъчни запаси от шистов газ. Правителството заяви, че се надява чрез проектите на двете компании да се добавят повече от 50% за текущото потребление на страната. По прогнозни запаси, Украйна притежава 

повече от 4 трилиона куб.м шистов газ,

обем достатъчен да задоволи нуждите си за десетилетия напред.

Руската реакция не закъсня. Газпром се съгласи да продава газ на Украйна по $ 7,5 за хиляда кубически фута, което представлява отстъпка от 33% под най-ниската цена на руски газ продаван в Европа. (С едно уточнение- право на ценова корекция всеки три месеца, т.е. слушаш- получаваш евтин газ, не слушаш- цената се вдига!).

Този тип действия подсказват, че развитието на шистовия газ наистина предизвиква сериозни притеснения за газовата дипломация на Русия.

Макар и да няма голяма вероятност кризата в Украйна да предизвика сериозни сътресения в доставките на газ за Европа като цяло, при евентуални санкции наложени на Русия, старият континент ще бъде изправен пред не леката задача за прилагането им. Високите цени на петрола и природния газ на световните пазари ще позволят на Русия да разиграе енергийните си козове с Европа. Много от германските банки имат огромни инвестиции в Русия – 23 милиарда долара - това неминуемо прави ефективните санкции трудни за приложение. САЩ не са зависими от руския газ, но Европа получава около 30 процента от доставките си от Русия , голяма част чрез тръбопроводи, които преминават през Украйна. Германия и Холандия, които могат да бъдат засегнати и страдат поради неудачни енергийни политики.

След газовата криза от 2009г, в Европа не се случиха кой знае колко неща в посока диверсификация и разработване стратегия за насърчаване местния добив на въглеводороди в страните членки. Сериозна кампания срещу шистовия газ бе подета на всички нива. Създавани бяха всевъзможни митове най-вече на базата на манипулативни хипотези. На ЕК и бяха нужно две години, за да излезне в началото на 2014г с колебливи и плахи препоръки към страните, възнамеряващи да започнат дейност по проучване и добив на нефт и газ от шистови формации. За съжаление, в тези препоръки липсва една от най- важните точки - обучението на кадрите и развитието на капацитет, които да позволи адекватна роля на регулаторните органи и контролиращите институции. Ако това не бъде направено, има опасност нещата да отидат в погрешна посока.

Оправданията за пропуснатото време основно са в посока опасенията от новите технологии като цяло, като силно бе застъпен „принципът на предпазливостта”. Необяснимо е защо доказателствената тежест пада върху иновациите, а не върху статуквото. Никой не оспорва факта, че принципно всяка нова технология носи рискове, които съдържат някаква неизвестност, но това не може да бъде извинение особено пък за това да не се анализират рисковете от съществуващото до момента.

Ако се сканира политическият хоризонт на високомерие за поляризирани политически въпроси, ще се види, че фракинга е на едно от челните места. Всяко обсъждане на фракинга е еквивалент на ходене в подвижни пясъци. Кажете само думата

„фракинг” и веднага ще бъдете потопен в локва, 

окъпан в реторика и сочен с пръст за назидание. Голяма част от високото ниво на децибелите в дебата около шистовия газ и фракинга, като процес на усвояване на сондажите преди пускането им в експлоатация заобикаля технологията, техниката и достъпността до фактите при използването му. В действителност е невъзможно да формира „средна територията“ на евентуален компромис или консенсус, тъй като се борави с различни образи и влага различно съдържание в ключовите понятия и процеси. Природозащитниците залагат най-вече на отрицанието чрез своя образност, чрез формирането на паралелен манипулативен свят и всяване на страх, като най-лесна форма на въздействие върху незнаещите. Индустрията също е длъжник на обществото, най-вече заради присъщото си високомерие и неглижираността към свързаните с дейността притеснения на хората. Вече не е достатъчно специалистите от бранша да реагират с обикновено отрицание – „това не е вярно“, когато се изправят пред поредна абсурдна теза и комуникират позиция пред обществеността. Необходимо е те да слезнат от висотата на професионалното си превъзходство и да обяснят с достъпни и достатъчни аргументи как в действителност стоят нещата, като задължително дават контекст – сравнения с други технологии, индустрии и типове човешка дейност.

Занимавам се всекидневно с управление рискове при проучване и добив, в това число и при хоризонтални сондажи и фракинг, което ми дава възможност да говоря от първо лице и от пряк опит. Нямам пряк интерес и планове да работя в България – в този смисъл имам идеални мотиви да изложа своята професионална позиция. Нека разгледаме някои

устойчиви митове

свързани с шистовия газ и фракинга, най-често срещани в медийното пространство у нас.

1. „Фракингът замърсява подпочвените води и такива за питейни нужди.” Това е е най-разпространеният мит. Всички водоносни хоризонти, които се използват за водочерпене се намират на дълбочина от нула до около четиристотин метра. Шистовите формации се намират на две и повече хиляди метра дълбочина. Микропукнатините получени чрез хидравлично разкъсване са в диаметър +/- 50 м. около ствола на сондажа. Най- дългата пукнатина измерена след фракинг чрез микросеизмика и то в разломна зона е 150 м. Имайки предвид разстоянието с водоносната зона, което е от порядъка на 1500- 2000 м., градиента на наляганията и проницаемостта на скалите, които залягат между шистовата формация и споменатите водоносни хоризонти, за да достигне фракинг флуида до тези хоризонти е необходим период от около един милион години, дори да не отчитаме обстоятелството, че земята е най-добрият филтър за флуиди. Твърдението, че проучванията на румънска територия представляват потенциална опастност от замърсяване на общия ни с тях водоносен хоризонт са толкова абсурдни, че издават или невежество или зла умисъл по темата. Ще спомена само, че посоката на движение на подземните води в същия този хоризонт познат още като „Валанж” е Север- Северо Изток. Само този факт е достатъчен, за да се разбере несъстоятелността на подобни твърдения, дори без да се вземат под внимание другите предпоставки.

Напоследък, се появиха и катастрофичните образи вследствие на твърдения, че едва ли не река Дунав и цялото Черно море също са застрашени. В този ред на мисли, трябва да очакваме следващите водоеми да са Средиземно море, а може би и някои от океаните. Ах, тези коварни румънци !?!...

За да не се занимаваме с измислени рискове ще Ви кажа къде са реалните рискове от професионална гледна точка. В интерес на истината трябва да посоча най-значивия от тях – а именно, че при лошо изпълнение на циментации на обсадните колони, грешна конструкция на сондажите или наземни разливи потенциална опастност от замърсяване действително съществува. Но и преди, още повече сега разполагаме с инженерни решения на практически всички възможни критични ситуации съпровождащи целия технологичен процес. Не мисля, че много други браншове в индустрията биха могли да се похвалят с подобни достижения.

Относно количествата използвана вода при фракинга, за един сондаж тя е еднократна и от порядъка на 15 хил. кубични метра. Това е количеството вода използвано в София за около 18 часа от денонощието, количество вода за едномесечна поливка на едно голф игрище, около 1,3 % от изразходваната вода за измиването на автомобилите в един ден в страната от активен сезон. За добиване на единица енергия в ТЕЦ, консумацията на вода е 11 пъти по-голяма, за биоенергия, консумацията на вода е 28 пъти повече.

Проблемът не е в липсата на аргументи, а в тяхната чуваемост и възможност да бъдат изложени. Като слушам аргументите на противниците на шистовия газ и образите които удобно си изграждат, след което още по удобно критикувам вече започнах да си мисля, че живея в паралелна реалност. В моя конкретен свят на сондажен инженер, с всеки дневен опит, какъвто не съм видял някой от опонентите в България да притежава - проблемите, рисковете и способите за тяхното управление имат реална плът и конкретни измерения. Но дебат у нас няма. Има 

образи, сенки и ритуално отрицание

2. Друг популярен мит е този за използваните химикали. Без да навлизам в подробности, ще спомена, че най-често тиражираната цифра достига 700, но тя е само частично вярна. Това е приблизителната цифра на всички видове търговски марки на химически и механични добавки на всички сервизни компании занимаващи се с фракинг. Една рецепта обаче за фракинг флуид когато е за шистов газ съдържа до 10 вида химически добавки и държа дебело да подчертая, че тези химикали се смесват с една единствена цел - да осигурят достатъчно стабилен флуид под формата на гел с подходящ вискозитет, който да е в състояние да предотврати утаяването на пясъка или керамичните кристали при навлизането им в геоложкия пласт, тъй като там освен висока температура, скоростта на движение рязко пада и има опасност от запушване на образуваните пукнатини. Второто предназначение на химическите добавки е да намалят триенето между пясъка и използваното оборудване. Химическите добавки не се използват за химическо разлагане на скалите или каквото и да е друго предназначение. При фракинг флуид за шистов нефт, химическите добавки са около 30, поради спецификата на нефта. При прилагането на фракинг в конвенционалните находища нещата изглеждат по подобен начин. Единствено различни са обемите.

Имайки предвид, че за да се реализира един проект в дадена концесия за проучване на шистов газ, изграждане на съответна инфраструктура и пускане в експлоатация са необходими десет години, то веднага изникват и следните въпроси:

В дългосрочен план, не толкова дали, а кога Европа ще продължи в посока шистов газ не само за да направи своите енергийни пазари по-гъвкави, но и поради факта, че неконвенционалния газ е най- краткия път за балансиране на ВЕИ и за изпълнение амбициозната програма за намаляване на CO2 емисии с 40% до 2030г. А освен това, истинската битка за преразпределението на газовите пазари тепърва предстои да се случи след 2017г. От позицията на времето тогава породилите се днес опасения за газова криза породена от конфликта в Украйна, ще изглеждат като детска игричка.

Един такъв дебат би съдействал на европейските политици да се справят с реалните, а не измислени и користно представени възможности и рискове, породени от иновациите в областта на проучването и най- вече при добива на шистов газ. Какъв е потенциалът на шистовия газ в Европа? Какво въздействие ще има върху европейските цени на енергията в условията на ширеща се енергийна бедност и спад на конкурентноспособността на европейската икономика?

Какво законодателство и регулации е необходимо да се гарантира, че шистовият газ може да бъде експлоатиран безопасно, без да причинява щети на околната среда на местно ниво?

Ще успее ли населението на Европа да преодолее насадената психоза да гледа на шистовия газ и свързания с него фракинг, като среща с Годзила в еднопосочна улица без обратен изход?

И къде сме ние в този процес на терена или в публиката?