Илиян Василев, bulgariaanalytica.org

Прокуратурата реши най-после да разшири кръга на разследваните и включи недосегаеми до скоро. Фактът, че сред тях вече влиза и бившия министър на енергетиката Румен Овчаров не е изненада. След Петър Димитров и Делян Добрев бе повече от логично да се „посегне“ към архитектът на енергийия шлем и на проекта АЕЦ „Белене“. Няма съмнение, че изборът на момент за отправянето на обвинения не е избран случайно. Вчера арестуваха руски министър, днес у нас предявяват обвинение на Главния в сферата на енергетиката.

Предстои плащане на над 600 милиона долара, а виновни няма. Народът негодува, а „новите“ политици, които са основно отговорни за тази далавера, отново посягат към властта. За да докажат, че са нови, трябва да отрежат опашката и да жертват някой по-едър екземпляр, който е изпаднал от немилост. Поне временно.

Силно съм скептичен, че прокуратурата ще стигне до осъдителна присъда. Още по-сигурно е, че Румен Овчаров няма да пропусне да интерпретира обвинението като политическо или да изтъкне техническите му несъвършенства, отсъствието на негови подписи. Политическата част на неговите „стрели“ може да бъде насочена към премиера в оставка Борисов. Нали Овчаров се закани, че махането му от борда на Лукойл Нефтохим ще коства властта на ГЕРБ. И това стана.

Но истинските кукловоди, недосегаемите, са зад кадър

Това са новите стари силни, които искат да контролират енергетиката. Ако си спомняте преди известно време основният двигател на проекта Белене, собственик и шеф на Риск Инженеринг Богомил Манчев продаде компанията си, без да дава обяснения за причините. Няма никаква логика Манчев да продава, точно в момент, в който заедно с плащането към АСЕ, се отваря нова писта за възможен натиск и реализация на купеното оборудване под една или друга форма – от нов реактор в Козлодуй, през прословутия частен инвеститор до продажба на на реактора в чужбина или на АСЕ по старата схема. При това Манчев има няколко добри проекта, по които работи в чужбина. Тоест стига се до етап в който ще трябва да се кешират надежди и позиции. И точно в този момент главният ядрен бизнесмен на републиката се измъква от най-ценния си актив – Риск инженеринг, звучи странно. Или е вдигнал бялото знаме или се е скрил зад свой кадър.

Обяснението е в едно откровение, което самият Манчев, направи преди години, че вездесъщият корпулентен бизнесмен се опитал чрез груб натиск и заплахи от прокурорски проверки, да получи значителен дял в компанията, чрез която по-късно е имал намерени да реализира АЕЦ „Белене“.

Не е изключено този път депутатът от ДПС да е успял и двете действия да са обвързани в логическа връзка – особено в контекста на активизацията на проектите по енергийния шлем през следващата година. От Москва вече заявиха еднозначно, че реактивирането на проектите по енергийния шлем е лакмусов тест да надеждност на „новите власти“ – по израза на говорителя на президента Песков.

Една от възможните версии е Овчаров е да бъде жертван в желанието на новото ръководство на БСП да демонстрира „отрязване на опашката“ защото предстоят парламентарни избори, а новото лице, което Нинова иска да представи на избирателите и да спечели изборите, не се вързва със старите „виновни“. Да, тя дължи много на Овчаров – но

властта е по-ценна от всяка признателност

Но това е по-малко вероятното обяснение.

Най-достоверното обяснение е „отмъщение“ през прокуратурата при това по казус, който може да добави точки и на следствените органи. Румен Овчаров винаги е бил трън в очите на ДПС и в контекста на новата ситуация е пречка, заради влиянието си върху Нинова, за да се реализира класическата коалиционна формула на съвместна власт между ДПС и БСП. Дори и да не се стигне до осъдителна присъда, поне е сигурно, че прокуратурата ще извади Овчаров от уравнението на преговорите преди изборите за нов Парламент.

Това са разсъждения „на глас“ относно възможните причини, извън тази която при други обстоятелства бих изтъвал най-напред – а именно че прокуратурата най-сетне е решила да си свърши работата. Никой не може да Ви спре да вярвате в това.

В същност веригата на отговорност, включително наказателна, а не само политическа, започна още с първите министри на енергетиката в правителството на НДСВ, които пренебрегвайки ключови стандарти на проектно развитие – примерно базират решение за милиарди върху грешна прогноза на самия НЕК, като се пренебрегват независими професионални анализи, вкарват държавата в кавалкада от грешки без изход, които с годините набъбват до момента, в който Румен Овчаров и Петър Димитров решават да направят проекта „необратим“ – това е точния израз използван от тях – чрез форсираното наливане на пари от държавния бюджет и авансовото плащане без договор.

В същност никой от инициаторите на проекта, както на публично, така и на корпоративно равнище не имал нужния опит в структуриране и управление на ядрен проект в пазарна среда.

Подходът към АЕЦ „Белене“ по-скоро напомня модела на реализация на крупни инфраструктурни проекти в условията на планова икономика – Политбюро решава /в нашия случай политическите лица/, и след това министърът на енергетиката и финансите вземат мерки за да изпълнят „политическото решение“ като буквално прегазват стандартите на проектно развитие и прелитат над предпазните прагове при оценка на осъществимост, рискове и тяхното управление.

Проблемите пред развитието на ядрената енергетика не са само характерни за България, но и за целия свят. Те са свързани основно със смяната на парадигмата във веригата генерация-потребление-финансови пазари и децентрализацията на енергетиката.

Електроенергийният пазар се промени същностно. След като ги няма големите потребители като металургичните „гиганти“ като Кремиковци, отпада нуждата и от огромни централизирани електрогенериращи мощности. Самите потребители започват сами да произвеждат нужната им електроенергия, не само от ВЕИ, но и като регионални групи. В допълнение навлизането на новите технологии за генерация и съхранение на енергия, които се намират много по-близко до потребителите и по-евтини и най-вече по-гъвкави за да покрият всякакви криви в потребленията, лишиха от конкуренти предимства ядрената енергетика.

Отсъствието на дългосрочни договори за доставки на електрическа енергия, със сигурни приходи, близки до хоризонта на рентабилност на ядрените проекти, на практика прави невъзможно проектно финасиране от банки и капиталови пазари.

Без гаранции от страна на държавата, 

тоест на данъкоплатците, за дългосрочно изкупуване на енергията и гарантирани минимални цени няма случай на нов ядрен проект. Докато в големи страни като Великобритания и Турция, евентуална неудача може да се размие в рамките на цялата индустрия и разпредели между много повече потребители у нас последствията граничат с катастрофални. Само си представете какво представляват десет милиарда евро потенциална загуба от АЕЦ „Белене“, която е най-вероятния сценарий при положение, че никой не доказа наличие на търсене и обвръзващи договори за изкупуване на енергията, на фона на тоталната капитализация на БЕХ и то в добрите години – която беше 7 милиарда евро. Днес е на половина.

Не твърдя, че всичко е в негативна светлина, само, че всички, които навремето са инициирали този проект и на които сме разчитали за да бъде той управляван ефективно от името на българските данъкоплатци, сред които разбира се откроява фигурата на Румен Овчаров, са били длъжни, съзнавайки че АЕЦ „Белене“ е слон в стаята, да бъдат хиляди пъти по внимателни при идентификацията и управлението на рисковете. Да мерят десет пъти, преди да режат и плащат.

За съжаление те избраха да управляват в рамките на политическата целесъобразност, съзнавайки, че няма вторичен пазар за ядрени реактори, че няма гаранция вложените пари да не „потънат“ и разчитайки на своята безнаказаност като недосегаеми политици.

Червената лампичка светна още с проекта Цанков Камък, където нагледно бе демонстрирана професионалната непригодност на мениджмънта на НЕК и неговите политически надзорници да управляват енергийни проекти с висока капиталова стойност. При проектно финансиране – когато банките отпускат кредити срещу бъдещи приходи – което винаги е било спрягано като водещ модел за реализация на АЕЦ „Белене“ – от ключово значение е доверието на финансиращите към качествата на мениджърите и капацитета им да управляват огромните финансови средства като генерират приходите, с които да се покрият дълговете. Защото става въпрос за пари на техните вложители, поверени на мениджъри, които с един подпис нареждат и насочват финансовите потоци за стотици милиони евро.

Колко са стрували професионалните гаранции на нашите министри на енергетиката по това време и на изпълнителните директори на НЕК, пред банките и финансовите институции, че ще се справят успешно с управлението на 20 милиарден проект, при положение, че най-големия като стойност проект до този момент – Цанков камък – е христоматиен пример за управленски провал. От 80 милиона проектна стойност завършва с огромно закъснение и с финална сметка от близо 500 милиона долара!?

Тъй като няма как банките да бъдат убедени в професионалната пригодност на министрите и мениджърите в държавната компания, в ход влизат държавните гаранции – тези които трябва да покрият разликата между пазарната достоверност и личните професионални качества и политически амбиции.

На скамейката на отговорните обаче трябва да бъдат и президента Първанов и всички политици, включително в Парламента, които предпочетоха групово да подкрепят, без са се съмняват и без да съзнават, че живеем в пазарни времена. Така и не разбраха разликата между интересите и границите на свобода за решения и грешки на Русия и Росатом, от една страна, и на България и нейните президенти и премиери, от друга.

Схемата се повтаря във всеки един от енергийните проекти, в които е намесен Румен Овчаров – от предоговарянето на газовите договори, през Белене и Бургас-Александруполис, до Южен поток. 

Политиците вземат инициативата от корпоративните ръководители, 

договарят сделки на политическо ниво и прехвърлят за довършване на детайлите на „експертите“, както обича да се изразява президента Първанов. Това са изпълнителинте директори на НЕК, на БЕХ, на Булгаргаз и Булгартрансгаз, които имат само една опция – да намерят начин и направят невъзможното за да изпълнят волята на висшите ръководители. Спомнете си предупреждението на шефовете на НЕК, че след плащането след държавен заем на авансовата вноска по изработването на оборудването с дълъг срок на изработка, проектът става необратим. И какво следва – нищо, правителството гласува като ги задължи и парите бяха преведени с техните подписи. Всеки може да се досети, че отказ би коствал техните места. В енергетиката подобни примери изобилстват, включително и с министър Овчаров.

Дръпнете чертата от цялата сага и сметнете – кой какво е дал и кой колко е взел. Като платим реакторите – ще сме изпълнили поне минималните очаквания на руските ни партньори за приходи – тези от производството и търговията с оборудване. Посредниците ще са си получили своят половин милиард. Руските компании няма да получат доходите свързани със финансиране, строителство и пускането в експлоатация. И ще продължи натиска за реализация на проекта и за нови харчове. Дори след като платим оборудването, „новите“ играчи ще продължават да ни убеждават, че тъй и тъй сме дали пари, по изгодно е да строим. И към загубените милиарди ще добавим нови загубени милиарди.

С риск да се повторя – руските лидери имат възможност да правят големи грешки, защото разполагат с огромни публични ресурси, които не зависят от икономиката и труда на руските хора, а идват от земните недра – от индустрията на нефт и газ. Русия вероятно е една от малкото страни в света, която „печели“ когато има повече неработни дни и празници – харчат се по-малко публични средсва, докато експортът на енергосуровини върви без прекъсване. Ние трябва да изработваме всеки цент.

Нетният резултат от общуването между министри и компании от двете страни, по енергийния шлем, е много милиарди на нула за Русия. Тя използва всички налични способи и канали за влияние, за да принуди българското правителство да влезе в капана на ядрен проект, от който няма изход.

Липсата на адекватна и навременна реакция на българските правораздавателни органи в голяма степен лиши България от основния и аргумент в арбитражното производство. Не случайно в защита на българската теза не бяха привлечени основни свидетели – нито топ политиците и министрите, които са вземали решенията, включително министър Овчаров, нито изпълнителните директори на НЕК, нито Уорли Парсънс, нито Риск Инженеринг. Потенциално най-печеливша линия на защита беше базирана на валидните аргументи, че в ядрената афера АЕЦ „Белене“ никога не е ставало само и толкова за бизнес, колкото за 

гранд политика, която доведе до грандкорупция

Но за да бъде достоверна и най-вече да намери резонанс, включително сред съдиите, които вземаха решенията по казуса – т.е. да не плащаме и тези стотици милиони, трябваше да има присъди на основните лица и да се докаже тяхната свързаност и обща база с оригиналните политическите практики на правенето на ядрен бизнес в Русия и десетките милиони долари, които бяха налети у нас, за да обслужват „грешките“ на българските политици. Как да пледираш, че България е била буквално насилена да приеме проект за милиарди евро без възможност да оцени и управлява неговите рискове, благодарение на политически натиск на най-високо равнище и „инвестирани“ милиони евро за стимулация на позитивни решения, без да има нито един осъден по едно от най-големите икономически и политически дела у нас през прехода?

Рано или късно ще стигнем и до там, дори да се окаже, че днешните ходове на българскта прокуратура не са нищо повече от медиен фойерверк, част от непрекъсващ реалити формат и политическо шоу, призвано да обслужи конкретна политическа потребност на конкретни политически сили.