Ясен Бояджиев, Дойче веле

„Мобилизация”, „ядрено, а може би и химическо оръжие в Шабла”, „голям военен заем за въоръжаване на армията” - и всичко това, за да бъде България превърната във „военна площадка на САЩ” и включена във „войната срещу Русия”. Това твърди в последните седмици „острието” на руската пропаганда в България - националистическата партия „Атака”. Измислиците ѝ са толкова безогледно прозрачни, че дори е някак си неудобно да се говори за тях. Пък и малцина им "се хващат" вече. „Атака” обаче далеч не е сама.

Под знамето на "Донецката народна република"

Два дни преди да бъде сключено второто минско споразумение, докато подкрепяните от Русия сепаратисти напредваха към Дебалцево, БСП разпространи декларация, в която изрази „силно безпокойство от ескалирането на военния конфликт” и „съжаление”, че „международната общност все още не може да намери ефикасно мирно решение”. Приносът на БСП в това отношение се изразява в две идеи: „против въвличането на България в организирането на военни действия срещу Русия” и „за прекратяване на санкциите срещу Русия”. Същия ден на манифестация за мир в София с личното участие на партийния лидер бяха издигнати лозунгът "С Европа, но никога срещу Русия!" и знамето на самообявилата се „Донецка народна република”.

Няколко дни по-късно, докато въпреки вече сключеното минско споразумение и влязлото в сила „прекратяване на огъня” подкрепяните от Русия сепаратистите продължаваха щурма срещу Дебалцево, митинги във Видин и София продължаваха да настояват, че България не бива да бъде превръщана "в плацдарм за воденето на война” и да бъде въвличана в „мръсната игра срещу Русия".

Лъжливи внушения

Цялата тази кампания е заредена с две основни внушения. Първото е на повърхността и е насочено към по-лековерната и неосведомена публика - „България ще влиза във война на Запада срещу Русия”. За всеки обаче, който поне малко следи световната политика, е кристално ясно, че абсолютно никой не се кани да започва каквито и да било военни действия срещу Русия. Напротив - онова, от което западните политици най-много се страхуват, е от устата им да излезе нещо, което да бъде изтълкувано като намек или дори хипотетично допускане на такава възможност. Тъй че не е имало, няма и няма да има никакви изгледи България да бъде „въвлечена” в каквото и да било. Всъщност, ако теоретично все пак съществува такава вероятност, тя е изцяло свързана с евентуални действия на Русия - примерно да реши да продължи марша си по „Южния коридор” и да „освобождава” сънародниците си и „братските народи” около Черно море.

Второто внушение не е толкова очевидно и затова влиза по-надълбоко: всичко, което става, е насочено само срещу Русия. Именно тя е основната, невинна и безучастна жертва. Не Украйна, която прогресивно губи територията си, не дори и изстрадалото население на Донбас, а Русия. Всичко и всички (агресори!) са срещу нея - и САЩ, и Европа, че дори и „натовска” България.

Това внушение също тотално се разминава с реалностите в и около Украйна. Войната там, разбира се, е отвратителна и всеки вариант за прекратяването ѝ, на каквато и да е цена, е по-добър от продължаването на кръвопролитията, взели вече хиляди безсмислени и невинни жертви, част от които бяха повалени и от украински снаряди. Това обаче не означава, че трябва да си затворим очите и да забравим основните причини, основните движещи сили и основната посока на събитията от последната година.

За да ги назовем, дори не е нужно да се връщаме много назад във времето и да припомняме за „зелените човечета” и последвалата силова анексия на Крим, за появилите се сякаш от нищото тежко въоръжени маскирани отряди в Донбас и последвалото провъзгласяване на „народни републики” в Донецк и Луганск.

Достатъчно е да видим как и защо двете досегашни споразумения за мир от Минск се провалиха още в първата си точка - прекратяването на огъня. Още в първите дни след „Минск-1” сепаратистите започнаха пълзящо настъпление във всички посоки, систематично разширявайки и закръгляйки завладяните територии, със специален акцент върху три стратегически точки. До края на годината първата от тях беше завладяна - летището в Донецк.

За втората плановете се разминаха малко във времето, та се наложи и „прекратяването на огъня” след „Минск-2” да бъде безцеремонно нарушено - нужни бяха още два-три дни, за да се довърши започнатото в споменатото вече Дебалцево - железопътния възел, свързващ Луганск, Донецк и Русия. Иначе „Минск-2” на практика удовлетвори всички претенции на сепаратистите, включително като „узакони” завладяните от тях от септември насам 500 квадратни километра украинска земя.

Това обаче едва ли ще им е достатъчно, защото третата стратегическа точка още не е превзета - единственото голямо пристанище в района: Мариупол на Азовско море. Когато това стане, вероятно ще се наложи да има и „Минск-3”. Дали с това планът ще се изчерпи, не е ясно.

Съвършено ясно е обаче, че той включва систематичното изграждане на жизнеспособно, независимо от Киев териториално образувание под контрола на Москва. Ясно е също така, че изпълнението на този план е абсолютно невъзможно без решаващото участие на Русия. Както посредством „жива сила”, която, по признанието на самите сепаратисти, включва „хиляди руски доброволци, бивши кадрови военни и военни в отпуск”, така и чрез доставките на модерно въоръжение, благодарение на което сепаратистите имат смазващо технологично превъзходство над украинската армия.

Безсилието на Запада

Заради всичко това Русия не е жертва, а първопричина, основната доминираща, движеща и направляваща събитията сила, на която няма кой да се противопостави. Заради това войната ще продължи докогато и докъдето реши Путин.

Украйна е унизена, тя е икономически, политически и военно смазана. А Западът е разединен и безсилен. Военната намеса е за него немислим вариант. Идеята за въоръжаване на украинската армия среща широка съпротива и най-вероятно ще се окаже просто словесен блъф. Дипломацията на Запада се провали, а единственото ефективно оръжие, което остава, са икономическите санкции. Засега обаче те са по-скоро символични, а единното им и решително задълбочаване изглежда малко вероятно. Путин знае много добре всичко това и се възползва от даденостите.

В тази ситуация България не е „плацдарм за война срещу Русия”, а плацдарм (разбира се, далеч не единственият) за разрушителната и обезоръжаваща руска пропаганда.