Пламен Асенов, специално за Faktor.bg

Напоследък имам усещането, че всичките ми нормални човешки чувства закърняват, граждани, само чувството ми за хумор крепне и се развива. Това ще да е заради все по-хумористичното развитие на света наоколо, нямам друго обяснение.

Ситуацията всъщност е обратна на откровението, с което старият чукча се хвали за красивото трето чувство, донесено на народа му от болшевишката революция: До революции у нас били только две чувства – чувство голода и чувство холода. Сейчас они уже три – чувство голода, чувство холода и чувство любовь к революции.

Трябва да отбележа обаче, че ако бях сигурен в бъдещата промяна към по-добро, и аз бих погледнал по-скоро с любов към някаква евентуална революция, която да помете онези безсрамни хора и чудеса, на които ставаме свидетели в кандидат-президентската кампания в България.

Новината например, че Татяна Дончева се включва в президентската надпревара, от една страна мен лично ме притеснява. Не за друго, а защото ако тя случайно спечели, толерантното ни европейско общество ще е в дилема – дали да се обръщаме към нея с „госпожо президент” или с „господин президент”.

Откъде да знае човек, на самата Дончева госпожосването може да и звучи политически некоректно, доколкото и напомня, че все пак е жена - същество, потискано в минали времена от мъжете. Обаче пък да и викат „господин президент” ще дойде малко прекалено за всички останали българи, особено за мъжете, потиснати от жените си сега, в този момент.

А и за повечето хора това само по себе си звучи иронично – нали все пак се очаква господин президентът да притежава и някакви мустаци, независимо дали ги бръсне или не.

Знам колко е сериозен проблемът от едно американско криминале, в което красива черна дама се издигна до полицейски шеф. И много държеше да и викат „сър”, защото така изисква длъжността. И те и викаха „сър”, през цялото време я съросваха…..

От друга страна обаче, Дончева, на фона на останалите известни и вероятни кандидати, може да се окаже спасение - поне за онези съвестни граждани, които непременно държат да гласуват и то в ляво. Не знам защо някой си причинява такова желание, пък и хората от този вид, които познавам, не могат да ми обяснят адекватно – но те са реалност, има ги и вече близо 30 години след промените продължават да определят съдбата ни.

При всички случаи обаче трябва да признаем, че, независимо дали ще и викаме госпожа или господин, на политическата сцена Дончева стои далеч по-добре например от Красимир Каракачанов, кандидатът на онази 

гмеж, която открито или прикрито се издържа от Русия, 

но упорито нарича себе си „патриоти”. Или дори „българското патриотично пространство”. Не знам кога някой журналист най-после ще ги попита дали, след като те са патриотите, ние, останалите българи, сме безродници, но това е тема за друг разговор.

Обаче някой трябва да попита също докога кандидатът на уж бившата комунистическа ДС Каракачанов ще подхранва в себе си и околните илюзии, че като стане президент, ще се превърне в началник на довчерашните си началници, ще овладее службите и ще ги използва за доброто на милата ни родина. Няма такъв филм, братче, тази работа е свързана с тежък фройдистки комплекс – не можеш да се отървеш дори насън от бащицата, който те е вербувал и ръководил, той винаги ще има влияние над теб, не ти над него.

Татяна Дончева при всички случаи стои по-добре и от комунистическия кандидат Румен Радев. За нея се знаят много нелицеприятни неща, но имам чувството, че лично никога не се е окепазявала чак толкова, колкото той успя да окепази себе си. Защото съгласете се, че по принцип някой да се превърне доброволно от първокласен пилот в третокласна политическа кукла, си е наистина сериозно постижение, особено ако е човек с офицерска чест и достойнство. Е, от това следва, естествено, че за човек, който ги няма, постижението не е чак толкова сериозно.

Но какво да кажем пък за предимствата на другарката Татяна Дончева пред евентуалните кандидати на АБВ – Георги Първанов и Ивайло Калфин.
Абе, хора, тия двамата не ви ли

приличат на Пижо и Пенда,

снимани в откровено неприлична поза? И човек чете заглавията от вестник, сякаш са текст под въпросната снимка: „Президентската двойка на АБВ стартира кампанията си”….. „Заедно можем повече”….. „България приветства отново големия руски енергиен шлем”…..

Вече всички видяхме, при това в продължение на два мандата, на какво е способен Гоце като президент – да лъже за всичко, което го попитате; да сътворява политически крамоли вътре в държавата; да дава път на безумни идеи, мафиотски интереси и хора, които дърпат към блатото; да тегли България силно към Кремъл, докато я отдалечава максимално от нашия цивилизационен избор и да къса, вместо да гради, връзките с истинските ни партньори - ЕС и САЩ.

Това е. При евентуален нов мандат той няма да сътвори нищо ново, а всичко старо ще прави още по-ожесточено, защото този път ще му е наистина за последно. А сега си представете на какво е способен пък Калфин, който е обикновен политически чирак на Гоце.

Ами на нищо повече, естествено. Както и на нищо по-малко обаче.

В този смисъл казвам, че ако един ден под дулото на пистолет, опрян в слепоочието, все пак съм принуден да избера между някоя от тези политически кукувици и Татяна Дончева, ще избера Дончева. На нея поне можеш да свикнеш да и викаш „господине”, докато на тия двамата не бих могъл доброволно да окажа такава чест.

Но да оставим мъртвите в ляво да погребат своите мъртви. Закономерен е въпросът обаче как стоят нещата с кандидатурите в дясно. Ще дойде времето и за по-подробен коментар на това, засега ще кажа само няколко прости неща.

Първо, тъй нареченият Реформаторски блок трябва да има някакви реални десни идеи и принципи, които да развива и защитава, а чак после, съобразно тях, да издига собствен кандидат за президент. Засега условието не е изпълнено, така че когото и да издигнат, само ще похарчат човека –дори и ако приемем, че фигурата е Трайчо Трайков.

Второ, и тримата, които в момента продължават да се споменават като най-възможни окончателни кандидати на РБ – Гроздан Караджов, Трайчо Трайков и Велислав Минеков, може да са

подходящи за управител на водопад,

но не и за президент. Най-малкото, политическите им визии, ако имат такива, си ги знаят единствено те самите или малцина наоколо. А всеки нормален ПР-специалист би могъл да им каже, че за световно неизвестни политици като тях кампанията трябва да продължи не два месеца, а поне пет години.

Въпросът, разбира се, е дали те самите искат, а ако да, откъде да намерят, въпросния нормален ПР-специалист – имам предвид такъв, който няма да им обещае чудеса, за да им вземе едни пари, а ще им вземе едни пари, за да им каже, че в политиката чудеса няма.

Трето, над тъй наречените „реформатори” - пълен нонсенс, впрочем, както и онзи с „патриотите” – със страшна сила виси въпросът какво става, ако съвсем случайно техен човек стане президент. Как ще си го поделят нашенските орел, рак и щука на толкова големи части, колкото са големи апетитите им? Коя формация ще ползва, грубо казано, най-много от благата на това президентство, тоест, от политическите предимства, които то може да носи. Тези въпроси в стандартните учебници по политология ги няма, обаче на българския политически терен са реалност.

Четвърто, доколкото ГЕРБ продължават да минават за дясна партия, ще кажа и нещо за техния принос в кампанията досега. От една страна трябва да се признае, че забавената номинация на кандидат-президентската им двойка до последния възможен момент се оказа брилянтна тактика. Виждаме как основни партии като БСП се пържат в собствен сос, защото кандидатите им са готови, но не могат да правят кампания, просто няма противник, срещу когото да се изправят. А не можеш да се биеш с никой, защото ще изглеждаш по-луд, отколкото си в действителност.

Разбира се, така е, защото ние като народ 

предпочитаме болестта на разрушението, 

а не порива на съзиданието и от години ни изглежда нормално всички тук, независимо дали го признават или не, да градят негативни кампании.

От друга страна обаче тази тактика на ГЕРБ не е никак брилянтна от гледна точка на обществото ни като цяло, от гледна точка на развитието на демократичните процеси в страната и трансформацията им в устойчиви демократични принципи, които хората познават и с които са свикнали.

Сега мнозина си казват, ами значи можело и така, не е необходимо като в Щатите да се водят предълги кампании - та партийни номинации, та предварителни избори, та какво ли не още…..Може и само каквото Бойко каже.

Може. Всякак може. Виждали се го да става при Живков например.

Но не бива – защото ако правим всякак, ще го видим да става пак.