​Денят, който някои забравят, но животът постоянно напомня

Милен Радев, Де зората (http://de-zorata.de/blog/), специално за Faktor.bg

76 години изминаха от деня в който двама от съучастниците в най-големите престъпления в историята на човечеството подписаха в Москва т.н. „Пакт Молотов – Рибентроп“.

76 години съответстват горе-долу на продължителността на един среден човешки живот. Някогашните деца, родени заедно със зловещия договор на двете социалистически диктатури, теглят днес сметка на своите животи – пълноценни, успешни, щастливи или не съвсем, измъчени, отрудени, изтъкани от радости и скърби. Противоречиви, както почти всичко на Земята.

За разлика от тях равносметката на Московския договор е категорично еднозначна: документите, изготвени и подписани на 23 август 1939 под зоркото око на Сталин, и официални, и секретни заедно с известната карта за раздяла на Източна Европа с извития като дяволска опашка подпис на диктатора са

материализация на абсолютното зло

Този договор доведе незабавно до поробването изцяло на Полша, Литва, Латвия, Естония, на части от Финландия и Румъния (на България тази съдба й бе спестена само благодарение на провала на т.н. „Соболева акция“).

След съвместни военни паради и близко сътрудничество на службите им за безопасност и терор, към края на 1940 г. двете социалистически диктатури вече се бяха настанили в Източна Европа. В т.н. от Тимъти Снайдър „Кървави земи“ започна изтребването и депортирането на милионни маси от тези народи – по класов, по народен, по религиозен и по расов признак.

Неповторимо свидетелство за земния ад, който се възцарява след прилагането на Пакта са романите на Юзеф Мацкевич (http://de-zorata.de/blog/2014/08/06/ponary-baza/), талантлив литератор и мислител, пряк очевидец на геноцида първо на съветските, след това на нацистките окупатори в родния му граничен край между Литва, Белорусия Украйна и Полша.

Умишлено отстранили „буферната зона“ между СССР и Третия райх двата диктатора можеха да се готвят непосредствено за съответното настъпление – единият на Изток, другият на Запад. Така само две години по-късно същият пакт на Сталин и Хитлер донесе на света най-страшната до сега война в историята.

Затова съвсем справедливо на 2 април 2009 г., Европейският парламент гласува внесена от 409 депутата резолюция, с която призова страните членки на ЕС да въведат Европейски ден в памет на жертвите на сталинизма и нацизма на 23 август – деня на подписването на Пакта.

Формулировката „сталинизъм“ за комунистическия режим, отнесъл след 1917 г. десетки милиона живота е прискърбен пример за принудителния компромис с левите и социалистически сили в Парламента, без който резолюцията не би получила голямата подкрепа (533 на 44), достойна за паметта на невинните жертви.

Непосредствено след това и ОССЕ прие т.н. Вилнюска декларация, с която 23 август бе обявен за 

Международен ден в памет на жертвите на тоталитаризма

Председателят на Европарламента Пьотеринг изрично благодари тогава на правителствата на Литва, Латвия и Естония за техния принос в разясняването на Западна Европа характера на съветския тоталитаризъм (на тогавашното българско правителство, разбира се нямаше как да се благодари за „разясняването характера на българския тоталитаризъм“ и за десетките хиляди избити от комунистите български граждани).

С известна гордост и признателност може да си припомним, че България стана една от малкото държави, последвали и на практика Резолюцията: на 19 ноември 2009, вече новият български парламент с дясно мнозинство официално обяви (по предложение на тогавашната Синя коалиция и лично на депутата Лъчезар Тошев) 23 август за Ден в памет на жертвите на престъпления, извършени от комунистическите и други тоталитарни режими. Първото почитане на този ден стана на 23 август 2010 г. пред Параклиса до НДК.

За съжаление, както вече бе споменато, само малко и то по-малките държави сред членките на ЕС последваха до сега Резолюцията от 2009 година. Същото се отнася и за страните членки на ОССЕ и преди всичко за най-големия член на организацията – Русия, която е правоприемник и де факто наследник на едната от двете тоталитарни държави, стоящи в корените на злото, породено от Пакта на Сталин и Хитлер – СССР.

Под днешната власт на Владимир Путин, в условията на нова, антизападна агресивност в Москва и реставрация на политическите, културни и научни традиции от времето на Съветския съюз не може и да се мисли за изпълняване на Резолюцията там и почитане на официално ниво на принципите, заложени в Деня на паметта за жертвите. Нещо повече, руските власти преследват организации като „Мемориал“ и закриват паметни обекти по местата на комунистическия Гулаг.

С още по-голямо съжаление трябва да се признае, че и другата държава, наследничка на участник в Пакта, победения във войната Трети Райх - Германия също така не е въвела на държавно ниво 23 август като Мемориален ден за жертвите на двата тоталитаризма на XX век. Нещо повече, тази дата е почти изцяло игнорирана в големите германски медии и остава напълно неизвестна сред обществеността.

Само ХДС провежда обикновено чрез близката до нея фондация „Конрад Аденауер“ публични прояви с неголям обществен резонанс. В големите мемориални комплекси от рода на Бухенвалд или Заксенхаузен, както и в академичните среди цари все още поголовна съпротива срещу всяка форма на едновременно споменаване, а камо ли

съпоставяне на комунизма и национал-социализма

В условията на управляваща т.н. „голяма коалиция“ между консервативните партии и социалдемократите е нереалистично да се мисли за обща позиция по осъждането и на двата социалистически режими, поделили си преди 76 години Европа.

От година на година обаче темата придобива все по-пареща актуалност: когато от 2014 г. насам част от „Кървавите земи“ са отново обект на агресия от страна на Москва или се намират под непосредствена, всекидневна заплаха от провокации и инвазия влиянието и авторитетът на Германия в Източна Европа зависи и от засвидетелстваната на държавно ниво почит към всички жертви, дадени от тези страни през годините след 23 август 1939.

През 2009 г. президентът на ЕП Ханс-Герт Пьотеринг се обоснова с класически труд на Хана Арендт за тоталитаризма и с нейния извод, че „двата тоталитарни режима, съветският и национал-социалистическият са сравними и ужасни“.

За да не се стигне до там към тези два режима някой ден да трябва да присъединяваме и трети, много по-късен, но също смъртоносен за Източна Европа, е нужна будна гражданска съвест, смелост и историческа памет на днешните политически актьори.

Не винаги и далеч не навсякъде ги виждаме.