Майя Любомирска, специално за Faktor.bg 

Изгубени не в превода, а в прехода младежи откриват бар „Соца". Гъделичкащото „заспалите чувства" на другарите име на бара е гарнирано с три петолъчки, едната от които Червена, и още по-символична дата на откриването 9 май. Чудесна рекламна примамка за носталгици – да се върнат в „Соца" след като са гледали по телевизията, как се помпат мускули в Москва с грандиозен военен парад. Примамка, която не само издава лош вкус , но е гавра с историческата памет на българите.

Както каза един приятел и колега, по-добре щеше да бъде да открият бара на 9 септември, защото повече щеше да им приляга. А ако го бяха опънали до МОЧА – монумент на окупационната червена армия, нещата съвсем щяха да си дойдат на мястото. Защото сега собствениците на заведението се оплакват, че не успели да го отворят на местото на мавзолея?!

Само да им кажа, че рекламата щеше да бъде още „по-впечатляваща", ако се бяха сетили да сложат на входа умален макет на „Рабочий и колхозница" със сърп и чук - идеалът на съветската епоха, които да подканват граждани да влязат в бара. Впрочем още не е късно – може да използват „жива" скулптура – младеж и девойка, облечени подходящо, да канят заблудени в „Соца".

Тук ще оставим настрана жалките опити на инициаторите да се оправдават, че не искали да ни връщат в онова време, а името било на намигване към социалните контакти. Пък и една марка бира имала петолъчка на етикета си.

Щеше да е смешно, ако не беше жалка и 

груба гавра с паметта 

на стотиците хиляди български семейства, които дадоха свидни жертви на комунистическата репресивна машина.

Ама в Берлин и Прага имало такива заведения. В Берлин и Прага обаче - да кажем на загубените в прехода – не само осъдиха тоталитаризма, но осъдиха и виновниците за това зло, лустрацията продължава и нито един кадър от бившите тайни служби не може да заеме ръководна длъжност. Това личи и по икономическото развитие на останалите държави , нали?!

Да откриеш бар „Соца", когато няма музей на тоталитаризма, когато няма нито един истински виновник осъден за лагерите на смъртта, за избитите без съд и присъда от Народния съд, за изнесения в Москва златен резерв, за няколко поколения обречени от скритата Чернобилска авария, за трите държавни фалита, за ограбените банки, за избитите на границата невинни младежи, които искаха да живеят свободно, за прекършените съдби заради разказан виц или дълга коса - това е гавра с паметта на българина.

Дали тези новоизлюпени търговци от „Соца" знаят как децата жадуваха за един шоколад „Toblerone" или шоколадово яйце, но ги продаваха само в Кореком срещу долари. Или пък какви бяха опашките по Нова година защото в „Плод зеленчук" ПУСНАХА портокали. Бананите бяха изключителен лукс. Разбира се, за децата на комунистическите величия имаше всичко – тях ги хранеха със специални храни от ресторант „Рила". Така ги запазиха и от чернобилската радиация. Или пък какво предлагаха в социалистическия мол ЦУМ, който сега е собственост на червени капиталисти.

А като говорим за бар, нека баровците от „Соца" попитат колко от връстниците на техните баби и дядовци отидоха в лагерите, защото слушаха „упадъчна" музика, колко бяха привиквани от милицията в Държавна сигурност за дълги коси и как милиционерите мереха дължината на полите на момичетата.

И това са само малко зловещи щрихи от СОЦА, по който мечтаят в мокрите си сънища някои.

Откъде идва тази носталгия по комунизма, какъв комплекс показва? За това говорим с проф. Калин Янакиев, доктор на философските науки, богослов, културолог и политик:

Проф. Янакиев

„Разбира се, на първо място става въпрос за загубената памет за същността на комунизма. И второ, и най-важното, на несъстоялото се безусловно осъждане на този престъпен тоталитарен режим. Нека да ви обърна внимание на нещо изключително странно – в устата на редица защитници на тогавашния режим може да се срещне фразата, че това, което говорите за комунизма, е пещерен антикомунизъм. Представяте ли си фразата пещерен антинацизъм?! Представяте ли си някой, който ще се изправи пред медия и ще хвърли упрек срещу своя събеседник, че това, което говорите за режима на Хитлер в Германия, е пещерен антинацизъм. И такъв човек ще бъде остракизъм – изгонен (смятан за опасен в Атина, б. р.), ще бъде отстранен от всякакво публично говорене. Това се дължи, разбира се, на това, че нацизмът е заслужено безусловно осъден. Докато за комунизма подобно осъждане не се състоя. Това естествено води по-младите генерации, които не са живели този режим у нас, да бъдат 

податливи на всякакви лъжи, внушения и заблуди по отношение на комунизма

Това е особено жалко, когато го слушаме от млади хора, които виждаме около себе си да се радват на една невероятна, понякога даже прекалена свобода и които по никакъв начин не си дават сметка, че дори частица от тази свобода навремето беше немислима. Облечените по предизвикателно красиво еротичен начин млади момичета и момчета, едва ли си дават сметка, че дори за един тесен панталон навремето те са могли да бъдат прибрани в милицията.

Тези, които си позволяват да критикуват или дори да оскърбяват правителствата, които са към този момент на власт, едва ли си дават сметка, че дори намек подигравателен или присмехулен към някой даже не от най-първия ешелон на комунистическата власт, щеше също да заслужи прекършване на цялото бъдеще на такива хора.

Едно време – това трябва да знаят младите – достатъчно е 5-6 младежи да се съберат на една пейка, и те при всички положения щяха да привлекат някой милиционер, който най-малкото ще им провери документите и ще ги прогони оттам, тъй като се събират на опасно многобройна група“.

- Не се ли обърка нещо по време на прехода – децата на върхушката на комунизма, сега са пак първи „демократи"? Примерът с Ирина Бокова е показателен, нали?

- Тази несправедливост не хвърля никаква сянка върху демокрацията като такава. Тя по-скоро може да ни накара да видим осакатения наш преход. Защото не е точно, това, което казвате. Тези синове и дъщери на вождовете на комунистическия режим не станаха първи демократи. Те чисто и просто се възползваха от държавното богатство и от положението на своите бащи. На техните „демократични" приказки никой не вярва, от една страна. И от друга – те са изключително сдържани. Достатъчно е да ги попитате за тяхното отношение към комунистическия режим, и в никакъв случай няма да чуете осъждане.

Въпросната Ирина Бокова, която се кандидатира в момента за председател на ООН, съвсем не изразява осъдителна позиция към положението и поведението на своя баща. Ако тя би го направила, аз бих бил съгласен с нея, защото знам, че децата не могат да носят отговорност за родителите си. Но тя нито веднъж не го е направила. Лукавите фрази от рода на „такова беше времето" – сякаш времето оправдава престъпленията, такова е било времето и между 1933 и 1945 г. в хитлеристка Германия, затова никой не може да се оправдае с времето. Или пък фраза от типа на „баща ми си имаше совите идеали" – сякаш тоталитарните възгледи могат да бъдат идеали. Или това, че някой ги е смятал идеали, го оправдава.

Децата на върхушката на комунизма се възползваха от демокрацията. Едва ли обаче тази несправедливост може да породи носталгия по комунизма. Наред с тези, възползвали се от положението на своите бащи и майки, много хора успяха през тези години да се възползват и от демокрацията и то да се възползват за своето нормално развитие, което преди 1989 г. беше просто немислимо. Там трябваше на всяка цена да продадеш душата си, за да можеш да продължиш да живееш според своите амбиции.

- Наистина комунизмът не беше осъден така, както беше осъден фашизмът и националсоциализмът. Можем ли да очакваме в бъдеще някакъв обществен световен отзвук?

- Аз съм песимист. Времето минава, минаха повече от две десетилетия. Осъждането не може да дойде с такова закъснение. Може да се увеличи изследователският интерес, може да се увеличат историческите трудове, които ще хвърлят една честна и истинска светлина върху онзи период. Но след като той вече не живее в ничия жива памет, това не може да породи никакво горещо осъждане. В края на краищата никой не се отнася със силни чувства към нещата случвали се в Османска Турция през 18 век. Което означава, че и с осъждането на комунизма се случва така.

Въпреки че съм горещ привърженик на евроатлантическата цивилизация, към която слава Богу вече сме присъединени, вината е на тези победили в Студената война западни сили. От някаква криворазбрана предпазливост, надежда за лесно политическо разрешение те не притиснаха победените и не ги поставиха на подсъдимата скамейка, както те заслужаваха. Ние виждаме много ясно, че техните надежди бързо се изпариха. На мястото на тоталитарния комунизъм от Русия днес вее зловонният дъх на фашизоидния национализъм и експанзионизъм. Когато едно зло не бъде осъдено, то неминуемо рецидивира в по-късните времена."

Едно социологическо изследване от преди година сочи, че 55% от българите имат носталгия по времето на Тодор Живков, както определяхме голяма част от епохата на тоталитаризма.

Росен Елезов е кинорежисьор, документалист и затова търсим и неговата гледна точка за символите и откъде извира това постоянно връщане към тях, към комунистическите чествания: 

Росен Елезов

„Това е много болезнен въпрос. Хората, които истински са изстрадали "розите" и „локумите" на комунизма, най-много биха се възмутили на подобно отношение, на тази носталгия към миналото. Тази носталгия се прокарва съзнателно и подмолно. И е следствие на това, че ние не изпълняваме европейското законодателство, свързано с обявяването на комунистическия режим за антихуманен, като една от най-големите социални утопии на 20 век, които са унищожили милиони хора. И реално ние не изпълнявайки Пражкото решение, не изучавайки тези събития в училище, не занимавайки поколенията с тези проблеми, просто ги замитаме под килима.

Като се прибави и носталгичното отношение към тези „привилегии", които сме имали по времето на комунизма, когато сме имали безплатно образование, безплатно медицинско обслужване, и т.н. без да се замисляме в какво сме били равни в тази мизерия, в която сме живели, изключително ужасното здравеопазване без никакви нормални лекарства, на каквито са се радвали другите хора. И това, че не можехме да кажем какво мислим, дори заради мислите ни преследваха и ако хората изказваха това, което мислеха, отиваха в лагери и плащаха със живота си заради думите си - тези неща не се показват на младите хора. И те не го знаят. И затова не можем и днес да преодолеем този непреодолим преход.

Ние правим с Евгений Михайлов едно предаване „Минало (не)свършено" по BIT, което се занимава точно с тези проблеми, толкова близко и толкова забравено минало. Занимаваме се с тези подмолни неща, които се случваха под Кръглата маса, с това, което предопредели нашата метафизика на непреодолимото ни препятствие, което създава тази съвременна олигархия, каквато произтече реално от комунистическата номенклатура. И навсякъде естествено това са 

пипалата на Държавна сигурност,

които и до ден днешен ни управляват.

Така че носталгията по миналото, която е насаждана пак от тези служби, е именно така една розова пелена, едно було на индийската богиня Мая, което замъглява съзнанието и го прави да бъде едно фосфористиращо и красиво. За съжаление това минало е толкова красиво, колкото е зарята на Великден на т.нар. Българска православна църква“.

- Като творец документалист има ли интерес към изследване но това минало?

- Аз говоря за себе си и винаги съм имал такъв интерес. През цялото време с това съм се занимавал до голяма степен. Понякога много ми е писвало и съм потъвал в други сфери, свързани с красотата с истинските герои на тази нация, за които никой не иска да си спомни да говори за тях.

Сега подготвям един проект с Вили Лилков, който се нарича „Бивши хора". Става въпрос за елита на нацията, който и бил унищожен и останалите живи, на които са слагали клеймото „бивши". А всъщност те са били носителите на всички ценности на нацията. Така че продължавам да се занимавам с това и няма да спра, докато мога.

Работя и проекта „Последната свобода" 2 с Георги Константинов, което също е в тази посока.

Към темата за циничната носталгия по соца присъединяваме и д-р на историческите науки Горан Благоев, журналист, водещ на предаването „Вяра и общество" по БНТ:

Горан Благоев

„Отварянето на подобен бар не може да бъде повод за обобщение дали българският народ има носталгия по социалистическото минало. Може би това е опит да се иронизира, да се пародира миналото. А когато иронизираме и пародираме нещо, ние му се надсмиваме. Крайно време е българинът да почне да се надсмива над самия себе си и близкото си минало. И ако го прави осъзнато и искрено, това означава, че той си е надживял комплексите. Но едно такова начинание не може да бъде образец за цялостното състояние на обществото.

И ако тези млади хора твърдят, че не знаят, че по времето на комунизма е имало репресии, това означава, че прочитът на нашето минало не е направен, както трябва. И ако ние иронизираме това минало, дали наистина сме изживели комплексите си?!

Хубаво е, по бившия соцлагер се правят такива заведения, даже ние в това отношение

както винаги сме закъснели

Но нямаме и музей на социализма, който да покаже живота от А до Я в тази епоха. Вежди Рашидов се опита да направи някакъв музей на социалистическото изкуство. Но то не е само изкуството през този период, цялостният живот трябва да се изложи в този музей, както в центъра на Берлин има Музей на ГДР, който е твърде посещаван.

Едно такова заведение съм любопитен да видя как ще бъде обзаведено и бих им предложил на тези ентусиасти да вземат и да направят истинско заведение от времето на соца, а не модерно заведение със соц символи. И ако е автентичен бар, бих искал да попитам сегашните млади хора как биха се чувствали. Защото по онова време имаше заведения за разтуха на трудещите се, които нямат нищо общо със сегашните места за развлечения и забава. Могат да направят и две заведения - точно както беше по времето на соца – едно за редовите граждани и едно за т. нар. комунистически елит, за да се знае, че по онова време строят, който проповядваше равенство, имаше равни и по-равни. А не да направят един кич в стил балканско Версаче."