Ксения Кириллова, kasparov.ru

През последните седмици, както богослови така и светски експерти по въпросите на църквата търсят обяснение за отсъствието на Руската православна църква на Всеправославния събор, свикан за пръв път от над хиляда години насам. Официалното обяснение е свързано с богословски спорове или църковна политика, но редица специалисти, които отлично познават механизмите, по които се вземат решенията в Московската патриаршия са убедени, че решението е взето в Кремъл.

Действително, ако се абстрахираме от набързо формулираните основания за отказа и приемем, че зад неучастието на РПЦ в събора стоят именно светските, а не духовните власти, всичко идна на мястото си.

Отказът от участие в събора напълно се вписва в изолационистката политика на Москва и, напротив, участието на руската делегация в Крит в очите на Кремъл е сериозна заплаха за формираната от путиновия режим идеология:

1.Първо,  Кремъл отдавна разглежда РПЦ като свой инструмент в хибридната война, като оръдие на пропагандата, дипломацията и дори разузнаването си. Трябва са отбележим, че, за съжаление, РПЦ успешно се справя с тази „мисия“, при това доброволно и по своя инициатива. А пък за „чекисткото“ съзнание на руското ръководство е недопустима самата мисъл да позволи на друга институция да оказва влияние на неговите „агенти“. Дори само мисълта, че една от опорите на кремълската политика трябва да се подчини на решенията на някаква чуждестранна организация (!), звучи за тях кощунствено, особено като се има предвид, че за чекистите в Кремъл тази организация е съставена от 

чужди шпиони

Точно тази мисъл формулира в статията си богословът Василий Чернов:

"За Москва е много важно да запази принципа на приоритет на националното законодателство над международните задължения, тоест, да не позволи на всеправославния събор да повлияе по някакъв начин на вътрешните и дела“.

Въпреки отказа на РБЦ, решенията, взети в Крит ще имат силата и статута на задължителни за всички православни църкви, очевидно „чекистите“ не смятат така. За тях най-добрият начин е не само да не участват, но и да опитат да принизят значението на самото събитие, да го обявят за „маловажно“, точно както светските власти на Русия игнорират решенията на Европейския съд по правата на човека.

2. Участието в събора също така би разрушило редица важни митове на кремълската пропаганда, върху които се опира цялата легитимност на политиката на Кремъл в очите на населението. На първо място това е митът за „уникалността“ и „особената руска духовност“. Без да е в състояние да предложи на света модел на развитие, който да е привлекателен за останалия свят, Русия се позиционира като единственият 

„защитник на здравите ценности в прогнилия западен свят“,

като „носител на истинската религия и нравственост, които външните врагове искат да унищожат“.

Официалното признаване на Всеправославния събор и участието в неговата работа би означавало, че „руските духовни ценности“ изобщо не са уникални, че в света има множество други православни църкви, които заемат в християнския свят много по-важно положение от РПЦ, имат друго мнение по редица важни въпроси, но при това са смятани за не по-малко християнски, отколкото Руската църква. Дори само това е в състояние ако не да разруши, но сериозно да подкопае мита за Русия като „защитник на световното православие“, което трябва да бъде защитавано от враждебното обкръжение и би нанесло осезаем удар по опита да се придаде религиозен характер на започнатата от Москва война в Украйна.

Следователно, за Кремъл е немислимо да признае, че съществува православие, различно от Москва, Путин, „сакралния Крим“, „духовните опори“, „руската империя“ и цялата останала идеология, с която в Русия вече много десетилетия се подменя християнството. В противен случай самото сравнение ще направи очевидно за всички, че те изобщо нямат отношение към християнството.

3. Още един мит, който би бил разклатен от участието на РПЦ в събора, е концепцията, че Русия е „обградена от врагове“, и тя има 

само двама надеждни съюзници – армията и флота

А за какви врагове може да се говори, ако признаем, че чуждестранните църкви са братя во Христе на Москва, единоверци, близостта, с които, от гледна точка на вярата, е над всякакви държавни и национални граници? И как ще обясним на привикналите към черно-бялата пропаганда телевизионни зрители, че РПЦ сега трябва да защитава тези митове и лъжи не от „бездуховните гейове“ и „коварния Вашингтон“, а от много по-древни от руската църква братя християни.

На кремълския режим „външните врагове“ са му жизнено необходими, защото цялото устройство на руското общество е свързано с войната. Съответно, риториката на враждата се пренася и върху останалите православни църкви. Ако няма основания те да бъдат обявени за „еретически“ и „разколнически“, то тогава ще бъдат обявени за „модернистки“, подчинени на потъналия в грях свят, а значи враждебни на „истинната и непорочна РПЦ“, която е представена като едва ли не единствен носител на „истинската християнска духовност“.

При това, подобна маргинализация на РПЦ е удобна на кремълската парадигма, че „враговете на Русия“ искат да я унищожат, но не успяват, затова от безсилие и ненавист и нанасят подли удари ту в икономиката, ту в спорта, ту в църковния живот.

Безусловно, възприемането на РПЦ като

изключителна, единствено праведна

в сравнение с другите православни църкви, които били „заразени с русофобия“ и едва ли не предават християнството с поведението си, е в чист вид разколничество. По този начин РПЦ се превръща в маргинална секта вътре в православието, което в бъдеще може да предизвика реален разкол.

Впрочем, перспективата за православен разкол също устройва лубянските „настойници“ на РПЦ – тогава московската църква идеално ще се впише в отредената и идеологическа роля на „уникална“, отличаваща се от всички други, зависима само от Кремъл и абсолютно враждебна на външния свят. 

Превод:Faktor.bg