Човекът, който реши да опише политическата кариера на Владимир Путин, би се сблъскал с неразрешим проблем – руският президент никога не е имал политическа кариера. Кариерата на Путин е телевизионна, и всичките и етапи, започвайки от „ще ги давим в клозета” (Израз, използван от В. В. Путин в пресконференция на 24. 09. 1999 г. в качеството му на Председател на Правителството на Руската Федерация, по отношение на терористите и във връзка с бомбардировка на гр. Грозни от руската авиация – б.пр.) и „пазете Русия” не са нищо повече от поредица телевизионни сюжети.

Владимир Путин е телевизонна звезда. Неговият президентски календар е разписан от „Пряка линия” до „Пряка линия”.

Хипертрофираната роля на телевизията в комуникацията между властта и обществото се оформи в Русия още през годините на президентството на Борис Елцин, но тъкмо Владимир Путин успя да изгради телецентрична държава, в която всички обществени институции от църквата до армията се оказват подменени със съответната телевизионна картинка. Показателен в този смисъл е скандалът от пролетта на 2015 година, когато журналистите на РБК установиха, че телевизионните сюжети за поредните работни срещи на Владимир Путин, показвани по федералните канали, са заснети доста преди деня на тяхното излъчване, а къде се намира през това време реалният Путин просто не е известно. Може да се предположи, че подобна практика е започната много преди 2015 г., просто досега никой не е обръщал внимание на това, и никой не знае колко още такива предварително подготвени клипчета с Путин се съхраняват във видеотеките на Кремъл и чакат своя миг.

До началото на 2014 година руската пропаганда на мнозина се струваше чудовищна. В резултат на някои телевизионни сюжети за опозицията дори се е стигало до реални арести и углавни дела. Но след началото на политическата конфронтация в Киев в края на 2013 година стана ясно, че онази руска пропаганда, с която обществото се е сблъсквало дотогава, е била относително вегетарианска.

Впрочем, самите пропагандисти не криеха, че в „мирно време” те не са работили с пълна сила. Например, през 2011 година главата на държавния канал Russia Today (каналът, който работи за западната аудитория) Маргарита Симонян откровено обясни смисъла на съществуването на нейната медия: „Когато няма война, тя (медията) като че ли не е нужна. Но когато има война, това е направо критично. Но не можеш да създаваш армията една седмица преди началото на войната”.

„Войната” за Кремъл започна на киевския Майдан в края на есента на 2013 година. В интерпретацията на официалните руски СМИ конфронтацията в украинската столица се представяше така, като че ли за евроинтеграцията (а тогава ставаше дума все още само за това) се борят само наследниците на колаборационистите от Втората световна война и радикалните националисти, готови едва ли не към етническото прочистване на населението.

Честотата та споменаването на украинската националистическа организация „Десен сектор” в руските СМИ в някои моменти значително надхвърляше аналогичния показател на партията на Путин „Единна Русия” и то при условие, че „Десен сектор” събра на украинските избори по малко от 2% гласове.

След бягството на Виктор Янукович руските телевизионни канали започнаха да наричат новото ръководство на Украйна изключително „киевска хунта”, а военната операция против сепаратистите в източна Украйна като „наказатела”.

Трябва да се отбележи, че в продължение на много години руската пропаганда отделяше изключително внимание на Великата Отечествена Война (така руснаците наричат тази част от Втората световна Война, в която те са участвали пряко – б.пр.). Владимир Путин направи тази тема ключова в собствената си идеологическа координатна система. Държавната агенция РИА „Новости” през 2005 година създаде нова традиция за празника на 9 май – масовото окичване с георгиевски ленти със слогана „Аз помня, аз се гордея”. Най-човечният съветски празник се превърна в основен национален празник на путинска Русия, което на пръв поглед съвсем не е лошо. Обаче и това дело се оказа изключително утилитарно, когато стана въпрос за конфликта с Украйна.

Риториката от военните години се оказа проектирана върху текущите политически новини. Украинската власт в риториката на кремълската пропаганда стана „бандеровска” и „нацистка”, а Русия се оказа заета със същото, като през 1941-1945 години – война с фашистите. Георгиевската лента от символа на паметта се превърна в атрибут на съвременната конфронтация: ако носиш лентата, значи си привърженик на отделянето на Крим и Донбас от Украйна, враг на „бандеровците”.

Антифашистската риторика, която използват официалните СМИ, преведе политическия кризис на езика на войната за унищожаване. В знаков епизод на тази война се превърна сюжетът на Първи канал за „разпнатото момче” – в главната информационна програма на главния канал на страната показаха жена, която уж била станала свидетел как в град Славянск, напуснат от войниците на сепаратистката армия, украинските национални гвардейци разпнали шестгодишно момче върху дъска за обяви. Тази информация не получи никакво потвърждение. Нещо повече, впоследствие се изясни, че героинята на сюжета изобщо никога не е била в Славянск. Наложи се Първи канал да се оправдава за този сюжет.

С този същия град е свързана и кампанията по преследването на руския музикант Андрей Макаревич, който посети Славянск след влизането там на украинските войски и даде в съседното градче концерт за местните жители и бежанци. В интерпретацията на кремълските СМИ тази аудитория се превърна в „наказателни отряди”, а самият концерт – в „мръсна антируска постъпка”. Привържениците на властта започнаха да говорят за Макаревич като за враг на Русия и поискаха той да бъде лишен от получените държавни награди.

Войната в Украйна демонстрира и диверсификацията на руската пропаганда в зависимост от аудиторията и начина на доставяне на информацията. Телевизията е абсолютен мейнстрим, и картината, пресъздавана от нея, трябва да бъде максимално обща и абстрактна, без излишни подробности. Потребителят на телевизионните новини е пасивен, и по възможност се стараят да не го претоварват с излишни подробности. Така например, за известния между ползвателите на интернета командир на сепаратистите в Славянск Игор Гиркин (под псевдонима Стрелков) федералните канали даваха минимум информация. Гиркин, който е участвал в присъединяването на Крим, го няма го и във филма „Крим. Пътят към родината”, където Владимир Путин за пръв път признава за използването на руската армия на територията на украинския полуостров. Затова пък Гиркин стана герой за таблоидите и информационните радиостанции, тоест за такива медиаресурси, аудиторията на които се стреми да получава информация от различни източници, а не само от официозните СМИ. Такава аудитория няма да повярва на голите думи за „разпнатото момче” и изисква по-изтънчен подход. Затова кореспондентите на LifeNews Семьон Пегов и на „Комсомолская правда” Дмитрий Стешин и Александър Коц информираха своите зрители и читатели за това, което премълчаваха руските телеканали. Те можеха напълно откровено да разкажат и за „военторг” (мрежа от магазини за продажба на военно облекло и снаряжение – б.пр.), който снабдява с оръжие сепаратистите, и за конфликтите в ръководството на „народните републики”, както и ако сцената от репортажа на LifeNews, където командирът на сепаратистите с прякор Гиви кара украинските пленници да изяждат нашивките си се окаже прекалено шокираща за програма „Време”.

От всичките предавания на федералните канали по откровеност с таблоидите и он-лайн СМИ би могла вероятно да се конкурира само програма „Вести недели” на канала „Россия-1”. Създадена по образеца на американските вечерни шоута, тя изигра ключова роля в разширяването на границите на допустимото в руския ефир.

Водещият ѝ Дмитрий Кисельов, който в началото на украинския кофликт бе назначен като ръководител на бившето РИА „Новости”, води личната си война с Украйна и публично обявява за готовността на нашата страна (за Немцов „нашата страна” е Русия – б.пр.) да превърне САЩ в „радиоактивна пепел”. Колегата на Кисельов Владимир Соловьов, който води аналогичното шоу на същия канал, също се опитва да съответства на нивото на „Вести недели”, обаче традиционно изостава от вече включения в западните санкционни списъци Кисельов.

Това е обяснимо: Соловьов има къща в Италия и явно не влиза в неговите планове да попада под санкции, макар прословутата „атмосфера на ненавист” да процъфтява и в неговия ефир по „Россия-1” и по „Маяк”.

Всъщност целият ефир на руските държавни СМИ е една плътна атмосфера на ненавист вече без всякакви кавички. Когато всичко това свърши, Русия още дълго ще идва на себе си, отърсвайки се от етичните и поведенчески стандарти на пропагандата от 2014-15 година.

Източник: ukrainadnes.com