Трагичната история на България трябва да ни е научила, че всеки път когато сме се обръщали срещу великите демокрации, се е стигало до катастрофи

Николай Василев, политолог

„Когато България се е обявявала против Русия, винаги се е стигало до катастрофи". Това е новата, всъщност доста стара кремълска опорна точка. Повториха я по медиите Светлана Шаренкова, депутатът Иво Христов, та чак и експерти като о. з. полковник Венелин Новаков. Не сме ли били с Русия – губили сме територии! Изглежда русофилите залагат на слабото познание на обществото по българска история – пряк резултат от все още нереформираната ни образователна система.
Само че тази опорна точка е фактологично дълбоко невярна. В териториално отношение най-тежката катастрофа сполетяла българския народ през новото време, си остава 

Берлинският договор

 Великите сили разкъсват на парчета не имагинерната Санстефанска България, а съвсем реалната Българска екзархия. Тя не е просто църква. Екзархията не предлага каноническо отклонение от православието. Тя е това, което днес наричаме културно-просветна автономия. И е извоювана след най-масовата проява на самоорганизация на българите за цялата ни история. Никога преди, а и след това, нашият народ не е бил по-ентусиазирано отдаден на определена всенародна кауза. Във всеки град и в почти всяко село родолюбци късат от залъка си, за да отворят българско училище.
Никое друго масово начинание не е подготвяло така народа ни за демократичния живот, както „църковните борби".
Еснафи и селяни избират епитропи и училищни настоятели и така създават среда за това, което тогава в Европа се нарича „отговорно управление" – нещо, на което според повечето социологически проучвания не се радваме дори днес. Никога друг път нацията ни не е била толкова териториално обединена. Демократично избрани представители на Екзархийския съвет прииждат от всички земи, където тогава преобладават българите – от Охрид до Тулча. Границите на Екзархията са определени по-най-демократично възможния начин – с референдуми! И макар че за да се включи дадена община, е било нужно поне две трети от християните да гласуват за това, към Екзархията се присъединяват земите на днешна Македония. В Егейския дял „за" Екзархията гласуват повече от половината от християните.
Нормалното развитие на народите през 19-ти век е изисквало културно-просветната автономия да прерасне в политическа, а по-късно и в независимост. Защо тогава Великите сили разкъсват екзархийските земи на Берлинския конгрес? Не защото се страхуват от България, а защото след Руско-турската война имат всички основания да смятат, че 

България ще бъде руски васал

 Раждащата се тогава България е плътно с Русия, но това не предотвратява катастрофата!
Непосредствено след Освобождението българите продължават да се осланят на Русия. Както се казва, едно магаре да бяха посочили руснаците за княз, българите са щели да го изберат. Но скоро става ясно, че от Санкт Петербург очакват пълна зависимост.
По време на Режима на пълномощията България се управлява от руски генерали.
Руснаци са дори премиерите: Ернрот и Соболев. Княз Александър възстановява действието на конституцията и с това си навлича гнева на руския цар.

Русия отказва да подкрепи Съединението – най-значимия траен успех на новата българска държава. Ако Пловдив и Бургас днес са български градове, то е защото нашите предци през 1885 година са действали смело против волята на Русия. Но успехът на русофилите в детронирането на княз Александър година по-късно е предвестник на бъдещите беди и неуспехи.
Връхната точна в развитието на Следосвобожденска България е достигната при Лондонския договор за мир, подписан на 17 май 1913 година. Под егидата на сър Едуард Грей България  получава граница по линията Енос – Мидия и  толкова всепризнат излаз на Егейско море, че трябва да преживеем не една, а две катастрофи, за да го изгубим.

Защо се стига до катастрофите?

 До първата – тази през 1913 година, защото сме се доверили на руския цар да бъде арбитър в спора за Македония, а той на практика работи за разгрома на България. До втората национална катастрофа се стига, защото през 1915 година се включваме в Първата световна война против големите демокрации. Грешка, която повтаряме през 1941 година и тя довежда до още по-страшна катастрофа – деветосептемврийската. През 1941 година Чърчил не вярва, че българите ще повторим грешката от 1915 година. Едва когато скланяме глава пред Хитлер, той се превръща в „българофоб".
Много наши историографи повтарят мантрата, че през 1941 година България не е имала друг избор.
Истината е, че винаги има избор. Гърция каза НЕ на Мусолини и след войната не бе оставена в Съветския лагер. Многократно съм писал, че през 1941 година, както договорихме връщането да Южна Добруджа, така е можело с английска помощ да договорим поне едно егейско пристанище срещу гаранции, че няма да съдействаме на Хитлер. Ако имахме всепризнат излаз на Егея, след войната вероятно щяхме да имаме съдбата на Гърция.

Трагичната история на България трябва да ни е научила, че всеки път когато сме се обръщали срещу великите демокрации, се е стигало до катастрофи.

Затова винаги трябва да бъдем в семейството на демократичните народи и никога да не се обвързваме с велика сила, която отправя провокации към международния ред. Ако Русия е съюзник на демокрациите, нека бъдем и ние в този съюз – колкото може по-близо до демокрациите и колкото може по-резервирани към Москва. Ако Русия и демокрациите са в конфликт, длъжни сме да браним своето място в демократичния свят.
Всеки опит за „неутралитет", или "равноотдалеченост" ще бъде пагубен.

Последвайте Faktor.bg в