Гавраил Панчев

На 19 януари 2017 г. генерал Румен Радев се закле в Народното събрание като петия президент на Република България: събитието трябваше да стане пред Парламентаи председателя на Конституционния съд. Веднага след това той произнесе реч насочена към народните представители – трябваше да е към българските граждани, която създаде не толкова политически, колкото познавателен, респективно образователен ефект, който не бива да остава без анализ и оценка. Говоря за множеството квазиинтерпретации на “щатните” политолози, социолози, политически и социални психолози и антрополози, които емпирически доказаха, че т. нар. “функционална неграмотност” не е привилегия само на учениците. Въпросните “тълкуватели” доказаха публично, че епистемичните методологии на Фр. Шлайермахер, Й. Дройзен, Н. Винер, В. Изер и Дж. Стайнър са бледи сенки от студентското им минало, чиято семантична самоидентификация е определена от Дипломата, а не от Знанието. В тази връзка силно препоръчвам на българските граждани да прочетат внимателно проницателното стихотворение на Ив. Вазов “Дипломираните”, в което поетът разкрива връзката между дипломата и конформизма, за да намалят зависимостта си от Телевизията. И ако към стихотворението се добави метафизичния конформизъм, създаден от трите революции на Третата българска държава, ще получим убедително обяснение за омагьосания свят, в който живеем, чиито лингвистични принципи са магическият и демиургичният език.

Какво имам предвид? Посочените “интерпретатори” анализират речта на президента Р. Радев като текст, който принадлежи на държавния глава и съответно го изразява същностно. Позицията представя епистемична и методологическа несъстоятелност, защото:

1. речта на президента не е текст, а факция, т. е. съчетание от два разноречиви елемента, които имитират езиково единство, защото са събрани заедно насила;

2. първият елемент е функция от държавния протокол и поетиката на парламентарното пространство;

3. вторият елемент е определен от семантичната празнина между “морфологиите” на генерала и президента.

Метафората

П. Рикьор дефинира метафората по следния начин: “Това е онова”.

Ще Ви разкажа виц от времето на комунизма. В края на учебната година ученикът Иванчо като всички ученици получил бележника си. Отворил го с глуповатата надежда за мистична промяна, но веднага установил, че такава няма и бързо го затворил. Той тръгнал с плахи стъпки и свито сърце към дома си. На двора го посрещнал баща му:

“Как си, сине? Взе ли бележника?” Синът подал с треперещи ръце и наведени очи училищния документ. Бащата го прочел и избухнал в гръмогласен смях. Иванчо подскочил от изненада: “ Какво има, тате? Защо се смееш така силно?” Бащата едва отговорил: “Че какво друго да сторя след като се запитах как при толкова много двойки си намерил сили да запееш?”: от десет учебни предмета Иванчо имал девет двойки и отличен по пеене.

Каква е ролята на вица в настоящия текст? Съществена, защото е метафора, а тя е “много повече от проста граматична конструкция или речева фигура. Метафората е начин на познаване – един от най-старите, най-дълбоко вкоренените, дори неотменими методи на познанието в историята на човешкото съзнание. Най-просто, тя е начин за преминаване от известното към неизвестното.” /Р. Низбет. Социална промяна и история/ Дж. Стайнър в “След Вавилон” изказва епистемично съжаление, че нямаме история на метафората, от което не следва, че тя няма потенциала да прекрачи границите на “своето” идеологическо време. Метафората може да бъде много опасна!

Теорията

Теорията от много години насам говори за харизматичен лидер, консенсус лидер и за лидера политически реформатор.

М. Вебер /”Социология на господството”/ изследва задълбочено харизматичния лидер като самото понятие “харизма” и приложението му към авторитета и водача е употребено в религиозен контекст. Френският социолог С. Московичи /”Ерата на тълпите”/ доразвива схващанията на Вебер и предупреждава, че харизматичният лидер, т. е. мистичният, ирационалният водач може да превърне “народа” на Русо и Френската революция от 1789 г. в “тълпа”, от което следва, че демокрацията от реална ще стане номинална, а в дълбочина квазитеократична. Казано дефинитивно: за харизматичния лидер се съди по това КОЙ Е; неговата реч се преразказва, не се тълкува.

Консенсус лидерът е принципно различен. При него се гледа КАКВО ПРАВИ. Особено важно е, че оценката за делата му принадлежи на гражданите. Консенсус лидерът е “пръв сред равни” и е гарант за стабилен институционален живот в държавата, икономиката и обществото.

Лидерът политически реформатор се появява в ситуация на политическа институционална криза, когато идеологиятае интерпретирана от гражданите като маска на корупцията, а конституцията и законите са “мъртви текстове”.

Парадоксалното в теорията е, че в стремежа си да каже много, тя не казва важното, а то винаги е в конкретното, в различното, защото светът не е списък от класификации. Това обаче не озачава, че не трябва да се опитаме да разберем и запомним някои от описаните по-горе лидерски характеристики: бунтът има памет, за познанието - знаем!

Интерпретацията

Всяка интерпретация започва с въпросите, които намира за съществени, но им отговаря в зависимост от “дължината” на празнината между поставената цел и нейното реално осъществяване. Празнината е различна, защото в един случай имаме текст с “известна кохерентност” /Шлайермахер/, в друг “движение от явен към скрит смисъл” /З. Фройд, П. Рикьор/, в трети “безпорядък от исторически данни” /В. Изер/ и т. н.

В нашия случай анализираме движението на реална институционализирана личност през празнината между две високо престижни и осветени от традицията форми, каквито са “генерал” и “държавник”. Отговорите на поставените въпроси допълнително се забавят и затрудняват, защото човешките отношения не са причинно-следствени, линейни, спираловидни, ретроспективни и пророчески, а, най-общо, постъпателно – кръгови, т. е. ние поставяме на Входа определен модел и го придвижваме в празнината към Изхода в опит да го осъществим. Това означава, че движението е съставено от множество вх`/изх`, вх``/изх``, и т. н., т. е. ние постоянно се връщаме назад, за да коригираме допуснатите грешки и продължаваме напред към Изхода. Освен това празнината може да се разшири и удължи, както почти винаги става при политическите отношения, под влиянието на трудно установими или направо неустановими към времето на анализа фактори. И още: теорията – ако въобще съществува такава конструкция – следва да бъде “подчинена” на интерпретацията. По този начин следва да се разбира употребата на допълнителните теоретични позовавания по-долу.

Моите въпроси тук са: “Може ли генералът да стане държавник?”; или по друг начин: “Може ли да бъде “запълнена” празнината между военната и политическата форма?”; или с методологическия език на Н. Винер: на Входа генерал – на Изхода – държавник.

Говоренето за генерал не може да мине без разбирането на К. фон Клаузевиц, световно признат специалист по въпросите на войната. В “Теория на голямата война” той пише: “За един главнокомандващ /авторът има предвид военния, б.м./ не е необходимо да знае основно историята на народите и международното право, но той е длъжен да знае добре висшите държавни отношения и да има ясна представа за общите стремежи, накърнените интереси, да познава насъщните въпроси и влиятелните личности. Няма нужда той да се взира премного в човешката природа, но трябва да умее да прецени характера, начина на мислене, навиците и недостатъците у тези, които е повикан да ръководи. Той не трябва да влиза в дреболии....”

Означава ли това, че политическият лидер, държавникът е противоположна категория? Има автори, които твърдят, че е така. Л. Якока и К. Уитни в книгата си“Къде изчезнаха лидерите?” твърдят, че водачите се създават, т. е. не се раждат и в тази връзка посочват девет качества за успешен лидер: “любопитство, творческо мислене, комуникативност, характер, смелост, убеждения, харизма, компетентност и здрав разум”. Те добавят, че лидерът трябва да се обгради с хора, които “винаги са контра, за да го държат нащрек”.

Х. Кисинджър, безспорен специалист в сферата на дипломатическото, не мисли така. В книгата си “Дипломацията” той пише: “Рейгън може да е имал само няколко базисни идеи, но те се оказаха средищните външнополитически въпроси на периода, което показва, че усетът за посока и силата на убежденията са ключови съставки на водачеството”. Авторът обобщава: “Всички велики водачи крачат сами по своя път. Тяхната уникалност идва от способността им 

да различават напред изпитания,

които все още не са очевидни за съвременниците им.”

В този контекст имаме само първата политическа реч на номиналния президент Р. Радев. Същата може да бъде оценена като нелидерска, защото: Р. Радев не е необходимо да открива предстоящите изпитания пред българите, защото те са подложени на такива от години наред; нима той не знае, че от дест съществени показатели, напр. фактическо разделение на властите, върховенство на правото, доминация на монополите в икономиката, свобода на словото, бедност и т. н. България е на последно място в ЕС и само при един от тях е на по-предно – става дума за информационните технологии; в речта му липсва лидерската непоносимост към описаната ситуация; да не говорим, че той не спомена с нито дума привилегиите на властта, чиито смисъл и символика премахва границата между комунизма и посткомунизма, напр. почивките на определени политици в държавните резиденции /Евксиноград е на особена почит/, правителствена болница и т. н. Всичко това обосновава хипотезата, че ситуацията го устройва, т. е. че той е в “епистемично сходство” с досегашните политици, ако използвам иронично израза на М. Фуко.

Казаното обаче не означава, че следващият негов акт /езиков или административен/ няма да редактира в посока на държавника коментираната реч. Разбира се, той може и да не го направи и тогава движението от Входа към Изхода в нашия контекст ще се превърне в застой.

Мисля, че е важно да добавя и естетически принос - в смисъла, който влага в понятието К. Л. Строс – по темата. Говоря за проницателния филм на режисьора Р. Скот “Гладиатор”. В него се “разказва” за генерал, който отказва да стане политик, едва се спасява от смърт, превръща се в гладиатор и накрая успява да убие убиеца император преди последния да се превърне окончателно в диктатор и така освобождава политическото пространство за републиканската идеология и нейните носители.

В заключение моето лично разбиране. Убеден съм, че генералите не могат да станат държавници, защото са детерминирани от категорията “началници”, а лидерът е множествен субект с кауза. Разбира се, има изключения, напр. Наполеон Бонапарт и генерал Ш. дьо Гол, т. е. позицията ми е дискусионна като всичко на този свят. Това обаче не ми отнема правото да продължавам да мисля, че генералите са много важни за войната, но трябва да стоят далече от политиката. Особено в български контекст.