Калин Манолов, специално за Faktor.bg

Още невстъпили в длъжност кметовете, които избрахме на 25 октомври, стари политически брокери издигнаха първия кандидат-президент. Инициативен комитет, който не иска да го наричат комитет, тъй като това звучало „съзаклятнически“, предложи кандидатурата на председателя на БАН акад. Стефан Воденичаров. „Даваме на гражданите една година за размисъл кандидатурата му да бъде приета или отхвърлена“, каза в сряда проф. Валери Стефанов, литуратуровед и писател, председател на „гражданите, поели отговорност за съдбините на България, защото се налага“. И настоя, че България има нужда да изгради наново своите граждански структури.

Зад Воденичаров са се събрали все опитни строители. Повечето от тях са градили, когато е трябвало, толкова „граждански структури“, че стигат за няколко Българии. Академиците Георги Марков, Благовест Сендов, Антон Дончев, Светлин Русев, професорите Огнян Герджиков и Христо Пимпирев, Гиньо Ганев, Асен Ошанов и Тома Томов, са издигали кого ли не за какво ли не – от цар до пъдар. Сега ще пробват с академик.

Много задкулисни намерения могат да се търсят в обявяването на тази кандидатура. Но една година е твърде много време, за да ги разгадаваме отсега - до следващия ноември могат да се променят 365 пъти. В комплект с кандидатите-бушони или кандидатите-изкуствени патици.

Затова да се абстрахираме от името и да говорим за поста. Най-добрият начин за това е да се направим на политически детективи.

Както всеки детектив, и детективът в политиката трябва да знае какво да търси, къде да го търси и как да го търси. Той трябва да умее

да разграничава важното от маловажното, 

да вижда не само непосредствените, а и дългосрочните резултати от всяко действие или политическа програма; да следи последиците от тях не само за една група, а за всички групи. Трябва да припомня на политиците, че нищо в политиката не се подразбира, че всичко е въпрос на избор и че всички проблеми са свързани. И накрая, но не по важност: длъжен е да приеме всички предизборни обещания насериозно, за да види какво наистина казват и какво значат. В края на краищата ще му са наложи да прекара няколко години от живота си според тях.

Какво ще видя в акад. Воденичаров аз, политическият детектив? Поредният „президент-обединител на нацията, безспорен авторитет, без пристрастия към отделни кръгове и партийни цветове, истински държавник и патриот, от който Българияима нужда“. И първият президент-слънце: трябва само да позволим на науката в негово лице „да грее по различен начин над българския свят“.

Тоест – няма да видя нищо. Нужна ми е вяра, „бронирана здраво в гърдите“, за да гласувам за Воденичаров. Или поне - включване в научен колектив, който разработва брони „срещу кинетични и кумулативни боеприпаси, работещи на различни физически принципи“. Проектът, естествено, ще се финансира от фонд „Научни изследвания“...

Воденичаров очевидно няма да „смели брашното“. Знаят го тези, които са зад гърба му, знае го и самият той. Но нека поне използвам номинирането му, за да кажа какво искам от моя кандидат-президент. Знам, че всички кандидати дават лъжливи обещания, които нямат намерение да изпълняват. Но поне да знаят какво да ми обещаят...

И така, искам бъдещият президент да защити правото ми:

- да избирам мажоритарно всички кандидати за постове в държавата, и да ги отзовавам, ако не работят добре

- освен президент, депутати, кметове и общински съветници, да избирам областните управители, областните съветници, а един хубав ден – и съдиите и прокурорите

- данъците, които плащам в общината, да остават в нея и да се харчат за мен.

Срещу това ще му дам възможност:

- да оглави изпълнителната власт, за да защитава моята сигурност и права

- да организира и назначава службите и държавните органи, които осъществяват конституционните му задължения

- три пъти да налага вето над приет от парламента закон, и ако той го отхвърли, да свиква референдум, чието решение да е окончателно.

Искам от десния кандидат-президент – няма как да не е десен, ако обещае такива неща! - да лансира тези идеи в предизборната си кампания и да работи за тяхното осъществяване като президент. Как? Като поеме ангажимент, че ако бъде избран, ще предложи съгласно чл. 154 от сега действащата конституция свикване на Велико народно събрание, и ще внесе проект за радикални промени в конституцията в посочените направления.

Сделката

ми се струва достатъчно честна: кандидат-президентите искат власт, аз – защита на правата си от властта. Такава защита най-добре се постига чрез контрол. Имам право на него и без да гласувам, защото плащам данъци, тоест заплатите на всички, избрани за нещо в тази държава. Но е по-добре предварително да сме уточнили правилата, по които ще работим заедно. И да сключим помежду си договор за преосноваването на България. Договор, който се нарича конституция.

Преосноваването на България може да бъде основно послание на кампанията на десния кандидат-президент. Утопично? Комунистите успяха, защото имаха дързостта да бъдат утописти. Това им спечели подкрепата на интелектуалците и влиянието върху общественото мнение, и докара на власт утопията им, която изглеждаше безнадеждно далеч.

Публичен образ на десния кандидат-президент като интелектуален водач, готов да работи за идеал с малка перспектива за скорошна реализация, ще е много по-успешен от имиджа на „обединител на нацията“, какъвто един държавен глава нито може, нито трябва да бъде. Разработването на философския фундамент, върху който да стъпи по-нататъшното развитие на свободното българско общество, трябва да е задача от първостепенна важност за щаба му. Някой трябва да му напише либерална Утопия: програма, която не съдържа някакъв вид разводнен социализъм, не е прекалено практична, и не се ограничава до политически възможното днес.
Тази програма трябва да заплени въображението. Трябва да внуши, че изграждането на свободно общество е акт на мъжество и дръзновение, а хората, които го изграждат – мъже с воля да отстояват непоколебимо принципите си и да се борят за пълното им реализиране, колкото и далечно да изглежда то. Само така той ще има шанс да спечели войната на идеи, благодарение на която обществото се развива. Ако няма война на идеи – няма развитие. Справка – България през новия век.

Който направи това, наистина „ще грее по различен начин над българския свят“.

Много ли се размечтах?