Виолета К. Радева

Последната значима кандидат-президентска двойка, тази на ГЕРБ, вече е известна. В надпреварата за държавен глава се включват председателката на Народното събрание Цецка Цачева и вицеадмирал Пламен Манушев. С тази номинация основите играчи са ясни. Така на 6 октомври ще бъде даден официално старт на предизборната кампания, която ще приключи в най-добрия, но явно утопичен вариант, на 6 ноември.

В действителност предизборната кампания върви от доста време, кандидатите на другите политически партии и коалиции обикалят отдавна, дори в рамките на една сутрин, студиата на редица телевизии. Социалната мрежа е препълнена с мнения и горещи страсти, с обидни квалификации, инсинуации и всякакъв род неудовлетворени и обикновено неудовлетворими интереси и желания. Несмущавано се разпространяват официално и полуофициално опашати лъжи и никой не се нито притеснява, нито се срамува от този парад на лъжата и скудоумието. Вместо да се водят реални дебати за политиката, която би следвал един или друг кандидат за държавен глава, претендентите и симпатизантите им залагат на

оплюването и дискредитирането на съперниците си

Без съмнение многобройните състезатели в предстоящите президентски избори, които са повече от всеки друг път, в голямата си част дори не заслужават сериозно внимание. Освен най-близките им, а вероятно и това не е сигурно, едва ли някой заблуден избирател би пуснал гласа си за тях. Има обаче няколко кандидатури, около които е концентрирано вниманието на анализаторите и на избирателите. Те са на ГЕРБ, на Реформаторския блок, на „патриотите”, на АБВ и на БСП.

Общият вопъл, който се носи от няколко часа, е, че ГЕРБ не били издигнали „дясна” кандидатура, че с избора на Цецка Цачева се самоубиват, че избирателите пак са без избор! При това слушаме този вопъл от хора, които са яростни критици на ГЕРБ и на Борисов. Хора, които отдавна атакуват както политиката на правителството, така и персонално министър-председателя и лидер на партията.

За да бъда съвършено ясна ще кажа, че изобщо не харесвам и не одобрявам имитацията на „демокрация”, в която България съществува от 27 години насам. У нас демонтажът на провалилата се икономически социалистическа система извършиха грижливо подбрани, подготвяни няколко години преди 1989 г. тъй наречени дисиденти, включващи партийни членове, принадлежащи към висшата комунистическа номенклатура деца, снахи и любовници, агенти на Държавна сигурност и сръчни стопански субекти. Те мимикрираха, създадоха съцветие от политически партийки и организацийки, чрез които съумяха да подлъжат и да измамят в крайна сметка огромното мнозинство „обикновени българи”, както обичат да се изразяват самите те, причислявайки се към „избраниците”, към „умните и красивите”, към 

някаква уж „аристокрация”

Нелепо е дори да се говори днес за „дясно”, още по-малко за някакво митично „автентично дясно” в родния политически пейзаж. Кой или кои са „десните”? И за какво „дясно” може изобщо да се мисли, при положение, че за изминалите 27 години нито беше извършена декомунизация, нито беше извършена лустрация, нито се разделихме със символите на тоталната ни зависимост от съветско-руския окупатор, нито БКП/БСП се отрече от болшевишката идеология, а напротив – гордее се със своята стогодишна история, с наследството си от терористи и съветски шпиони? За какво „автентично дясно” може да се говори, при положение, че коалицията, която се изживява като най-дясна – Реформаторският блок, има сред лидерите си личности, тясно свързани с престъпната върхушка на БКП, самите те активно участвали във висшите етажи на властта преди 1989 години, а роднините им като „черни ангели“ разстрелвали буржоазната интелигенция преди 9-ти септември?

Смешен плач, че ГЕРБ не били издигнали „дясна” кандидатура, бих казала, използвайки заглавието на Ботевия фейлетон. Нека да видим кои са останалите кандидатури.

За ексгенерала Румен Радев е почти излишно да се говори. БСП загуби още с обявяването му за свой кандидат. Колкото и да е декоративна фигурата на президента според посткомунистическата Конституция, с която ни ощастливиха комунистите от различни бои във Великото народно събрание, тя все пак трябва поне да артикулира смислени изречения, а не трудно сварими болшевишки шаблони, услужливо подадени му от идеолозите на БСП.

Зад Ивайло Калфин седи огромната сянка на агент Гоце – майстора на „големия енергиен шлем” Георги Първанов, пламенния радетел за построяването на АЕЦ-Белене и Южен поток, заробили ни да платим баснословни суми на неговите ментори от Кремъл.

Какъв е другият от по-гласовитите претенденти – Красимир Каракачанов? Известен е като агент Иван, а зад него се нарежда, тоест припознава го за „свой” създадената с руски пари и защитаваща откровено руските интереси и у нас, и в международен план партия на Волен Сидеров „Атака”.

Цецка Цачева. Втори мандат председател на Народното събрание. Обиграна юристка. Партийна кандидатура. Добре позната и у нас, и в чужбина. Бивша комунистка. Като всички останали претенденти, които, ако не са били членове на БКП, са били агенти на ДС, а често пъти и двете. Дядо й убит от комунистите.

И последно – Трайчо Трайков от Реформаторския блок. Онези, които са яростни критици и противници на ГЕРБ и Бойко Борисов залагат на Трайков. Друг въпрос е, че беше министър в първото правителство на Борисов, тоест и върху него лежи сянката на ГЕРБ.Но не си тръгна сам от този кабинет, а след червен картон. Инак и до днес щеше да е до Борисов. Днес е припознат, независимо от всичко изнесено и изговорено за EVN през годините, за автентичния честен „десен” кандидат.

Онова, което поражда основателно недоумение, е, защо всички, които симпатизират на коалицията от партийки, обединени в Реформаторския блок, така 

негодуват от кандидата на ГЕРБ

Трябва да са доволни. Ако Цецка Цачева е неизбираема, ако това е самоубийствен ход на най-голямата партия в момента, ако това е погрешна преценка или съзнателно бягство от властта на ГЕРБ и конкретно на Бойко Борисов, то членовете и симпатизантите на РФ, както и всички, които в лицето на Трайчо Трайков виждат най-подходящата и най-нужна на България в момента кандидатура за президент, трябва да ликуват и да благодарят за подаръка.

Онова, което дразни и е недостойно в момента, е да се тиражират, независимо дали в медиите или в социалната мрежа, персонални хули от рода на полова принадлежност и външен вид, както и откровени лъжи. В крайна сметка предстои политически избор, а не конкурс по красота. Нито Меркел, нито Хилари Клинтън, нито Тереза Мей са мажоретки или мис Вселена. Не са сред първите красавци и Тръмп, Джонсън или Оланд. Колкото до „дясната” кандидатура – ясно е, че такава не само няма, но и практически не е възможно да има у нас в момента, при положение, че не е имало декомунизация и лустрация. Във всички партии на продължаващия безкраен преход са позиционирани бивши и настоящи комунисти, агенти на Държавна сигурност и русофили и все идва момент, когато истинските им политически физиономии израстват пред нас в целия си блясък, без грима, който са си поставяли старателно през изминалите десетилетия.

Следователно ние, избирателите, трябва да преценим днес поне кой от многобройните кандидати за държавен глава ще води най-балансирана, най-прагматична и безспорно евроатлантическа политика, а не да ги преценяваме по хубост. Хубостта е най-нетрайното и преходно нещо. Важното е да е разумна, интелигентна и уважавана личност.