Кристиан Керъл, Foreign Policy

Владимир Путин трябва да бъде поздравен със силната реч пред ООН. Руският президент ловко позиционира страната си като ключов арбитър в сирийската гражданска война, заявявайки, че ще засили подкрепата за "законното правителство на президента Башар Асад.

И няма никакво значение, че нито Асад, нито неговият баща са били избрани на истински избори, така че не разбирам, къде тук е "законността". Путин умело представи Москва като предан защитник на принципите на ООН и осъди Вашингтон като интригант, който постоянно сее хаос, заобикаляйки правилата на международната общност.

Можем да изгубим доста време в анализ и интерпретации на путиновата реч. Лесно може да забравим, че същият Путин, който излезе на сцената в Ню Йорк е същият Путин, който миналата година лично заповяда да бъде анексиран Крим-и за пръв път след Втората световна война европейска държава завзе територия на съседна държава с помощта на военна сила.

Ето ви и спазване на свещените принципи на ООН за мирно урегулиране на конфликти и спазване на териториалната цялост на държавите. Освен това, образът на разсъдливия държавен ръководител на трибуната на Общото събрание не се връзва много-много със значително по-непривлекателната картина на лидера, който трови критиците си с радиоактивна отрова и, който издига на високи държавни постове бандити като чеченския "президент" Рамзан Кадиров.

Речта на Путин, без съмнение, ще получи възторжени оценки в клуба на постоянните си фенове-това странно сборище на православни хомофоби, бивши второразрядни актьори от Холивуд и свадливи популисти (както леви, така и десни). Ами, нека.

Но този път руският президент се е прицелил към по-едър улов. В подобаващ на величествения интериор на ООН маниер той явно ухажваше и прелъстяваше сериозните политически лидери. Той излезе с призив да бъде създадена коалиция за борба с Ислямска държава, припомняйки им антихитлеристката коалиция на Сталин, Чърчил и Рузвелт, и припомни на аудиторията, че за разгрома на силния враг, понякога са нужни съюзи с твърде неочакван състав.

"Ние предлагаме да обединим усилията си за решаването на новите проблеми, пред които сме изправени и да създадем истински широка международна антитерористична коалиция", заяви Путин.

Путин е прав, незабавно обяви британският коментатор Саймън Дженкинс, който добави, че да се постигне напредък в Сирия е възможно "само с Асад и неговите съюзници".

"Това е realpolitik. Това диктува прагматизмът", провъзгласи Дженкинс.

И за да бъде всичко на ниво, Дженкинс цитира и Хенри Кисинджър, който казва, че Западът трябва да види в Москва "съюзник в борбата с ислямския фундаментализъм".

Разбира се, Кисинджер е "свещеният застъпник" на това направление в международната политика, което наричат "реализъм". То гласи, че за да разбереш и да формулираш политика, трябва да се базираш на трезва оценка на конкуриращите се интереси на големите държави.

За "реалистите" стабилността и редът превъзхождат по важност защитата на човешките права и развитието на демокрацията.

Путин и тези реалисти често говорят на един език. Както и руският президент, тези реалисти, имат навика да се оплакват от придвижването на НАТО на Изток, като го наричат "оскърбление на националното достойнство на Русия".

Преди няколко седмици бившият кореспондент на New York Times Стивън Кинзер описа края на студената война така, сякаш американците са нахлули в постсъветска Русия като нова татарска орда:

"Мнозина във Вашингтон очакваха, че САЩ окончателно и безвъзвратно са съкрушили руската мощ. В своето ликуване, те си въобразиха, че завинаги са стегнали примката на шията на Русия".

И, пренебрегвайки разговора за руската агресия в Украйна, Кинзер призовава своите читатели да последват примера на Русия в нейните усилия по "поддържането на мира в целия свят".

"Ние би трябвало да вземаме пример от този реализъм", написа още той.

Но в края на краищата, доколко са реалисти тези реалисти?

В някакъв момент тези, на пръв поглед практични призиви да обединим усилията си с Русия се разливат в неопределеността:

"Ама, моля ви, нека влезем в московския алианс, обединяващ алевитите на Асад, иранските шиити и членове на ливанската "Хизбулла", за да победим тероризма в Сирия и Ирак".

Звучи като идеалният начин да бъде смекчен гнева на милионите сунити от региона, които поддържат, или поне не протестират активно срещу "Ислямска държава".

Какво би могло да се обърка?!

Нека погледнем кои са някои от участниците в путиновата близкоизточна койлиция и после пак ми кажете, че Москва наистина е "заклет враг" на мюсюлманския фундаментализъм. Кариерата на Кадиров нагледно демонстрира, че Путин е готов да се помирява с ислямистите, докато са на заплата при него.

А какво стана с Украйна?

Кинзер, както и много от неговите колеги от лагера на реалистите, в действителност нищо не казва за това, какво трябва да бъде политиката на Запада по този въпрос.

Той просто привежда като пример австрийския държавник княз Метерних, който настоявал, че с пост-наполеонова Франция трябва да се отнасят като с велика държава, независимо от миналите и прегрешения:

"Той убедил останалите лидери тогава, че е в интерес на бъдещата световна стабилност негодникът да бъде върнат в семейството".

Звучи достатъчно безобидно. Кисинджър, разбира се, също превъзнася държавническата мъдрост на Метерних в книгите си.

Но в своята статия Кинзер украсява много от истинските факти. Да, "европейският концерт" дълги години съхранява мира, но постига това, чрез разделяне на света на сфери на влияние, които всяка от великите сили контролира жестоко, и смазва сурово дори и най-малките прояви на демократично инакомислие.

По този начин политическото развитие на континента е забавено почти с едно столетие, и в крайна сметка довежда до катастрофални последствия.

Европейският Съюз съществува и до днес благодарение на това, че такава е била волята и желанието на демократично избраните правителства. Те разшириха редовете си с нови членове, защото новите демокрации, появили се върху развалините на съветската империя, искаха да бъдат приети в ЕС. Същото може да се каже и за НАТО.

Йосиф Сталин и Уинстън Чърчил някога може и да са делили Европа на салфетка в задимена стая, но с радост мога да кажа, че тези дни са отминали завинаги.

Този, който твърди, че Европа може да бъде върната в онова време, е дълбоко антиисторичен и далеч от реализма.

Удивително е, колко срамежливи стават реалистите, когато се стигне до конкретните въпроси-какво трябва да се случи сега в Украйна?

Наистина ли ще теглим чертата и ще заявим, че хората живеещи на изток от нея, от този момент нататък ще се подчиняват на капризите на Путин?

Защото точно до това се свежда идеята "отчитане на интересите на Москва".

Ако проявим истинска обективност, то не съм сигурен, че Путин е този невъзмутим човек, за който го приемат реалистите. През 2013 и 2014 година той провеждаше съвсем различна политика по отношение на украинските протестиращи, предлагайки икономически стимули и нови избори в замяна на обещание от Киев, че ще се откаже от стремежа си да влезе в НАТО. Тогава мнозинството украинци с радост щяха да подкрепят това обещание. Тази политика в много по-голяма степен съответстваше на руските национални интереси, отколкото последвалия хаос.

Но заради превземането на Крим от Путин и подкрепата за сепаратистите в Донбас, сега мнозинството украинци се стремят към сближаване със Запада, което беше немислимо само преди няколко години.

Директният резултат от действията на Москва стана това, че сега Украйна се движи в посока на безпрецедентна интеграция със Западна Европа, или ще последва пълен икономически и политически колапс.

Изгоден ли е за Русия тези сценарии? Със сигурност не. Но действията на Путин към Украйна действително повишиха неговата популярност сред обикновените руснаци, а в крайна сметка неговата цел е тъкмо това.

Можем уверено да твърдим, че политиката на Путин в последно време ни най-малко не съответства на руските интереси, а напротив, значително отслабва международните позиции на страната му. Никой не се стреми към съюз с Москва, ако не борим шиитския полумесец. Путин може и да е популярен у дома , но репутацията на Русия в света пострада сериозно.

В крайна сметка ключов елемент в политиката и действията на Путин е стремежът му да запази личната си власт.

Понякога тази цел съвпада с целта да бъдат защитени националните интереси на Русия, но те далеч не са идентични. Реалистите най-добре от всички знаят, че личните амбиции са много по-изменчиви и непредсказуеми от националните интереси. И това трябва да помни всеки, който иска да сключва сделки с руския президент.

Realists, Beware of Russians Making Deals

Превод: Faktor.bg