Доц. д-р Момчил Дойчев

На 19 май 2016 г. се проведе дискусия в НБУ на тема „Русофили“ срещу „русофоби“ - какво стои зад съвременния сблъсък?“ Тя предизвика определен интерес с оглед на темата, която навява както исторически спомени, така и съвременни проекции на тези подновени спорове от миналото, прерастващи в спорове за бъдещето на България.

Подновеният дебат между т.нар. „русофили“ и т.нар. от тях „русофоби“ има дълга история. Но защо този като че ли остарял и като че ли омръзнал на всички дебат от далечното следосвобожденско минало се възражда и налага днес в медиите и публичното пространство? Не е ли това анахронизъм? И ако да, защо този анахронизъм предизвиква и днес отново толкова ожесточени страсти?

Причините за това според нас са много и от разнообразен характер. Нека споменем само някои от тях:

Още самото /само/определение на „русофили“ и „русофоби“ предизвиква съмнение. Кои са русофили и кои русофоби? Защо бивши русофили стават русофоби /като дядо Вазов е най-емблематичния пример между тях/, а бивши определяни като „русофоби“ стават „русофили“ /като Драган Цанков примерно/?

Ако обичат руската политика към България, чия политика ненавиждат „русофилите“ – в миналото и днес? А ако „русофобите“ са срещу официална Русия, каква алтернатива предлагат за България? Към днешна дата отговорите на тези въпроси изкристализират безпощадно ясно – „русофилите“ 

ненавиждат САЩ и Европа

като военна, политическа и най-вече културно-цивилизационна заплаха за руския режим. „Русофобите“ изглежда са определяни като такива, защото предпочитат културно-цивилизационната среда на Запада, а не на Русия.

Всъщност кое е това, което най-много харесват „русофилите“ в Русия и кое е това, което най-силно ненавиждат „русофобите“ в нея? Дали става дума за руската култура, руския народ или политическия режим в Русия? Очевидно, че разделението е не по отношение на народа и културата, а на политическия режим, който едва ли може да бъде определен като демократичен – както от 1878 г. до 1917 г., така и от 1917 г. до днес /като изключим кратки периоди на демократизация по време на реформите на Столипин, няколко месеца след Февруарската революция от 1917 г., кратката „десталинизация“ през 1956 г. и единствения по-демократичен период в Русия от 1991 до 1999 г. /

Дали и на кого изборът за/против Русия е емоционален или рационален, особено днес? Струва ми се, че „русофилите“ залагат на емоцията, а „русофобите“ – на рационалния избор. Просто защото всички т.нар.“русофоби“ са били русофили! А ако не става дума за емоции, а за рационален избор, очевидно „русофилите“ оценяват положително намесата на Русия в българската история, докато „русофобите“ я оценяват негативно. Но ако „русофилите“ оценяват положително ролята на руската държава към България, дали те я оценяват положително и спрямо руския народ? И дали това не ги превръща в истински русофоби именно по отношение на вековно потиснатия от самовластието руски народ? Обратно – не са ли всъщност набедените от „русофилите“ за „русофоби“ истински русофили, защото те смятат, че и руският народ трябва да живее като останалите европейски народи – не в нищета, а в условия на свобода и демокрация?

Въпросът кой инициира възраждането на този анахроничен исторически сблъсък също не е без значение. Не е ли това опит за внасяне на нов кливидж - дълбок политически разлом на противопоставяне - в българското общество? Не е ли опит за подмяна на необходимия, 

същностния дебат

за радикална проевропейска и цивилизационна промяна на България с теми от миналото, които да използват ирационалните обич и омраза, внедрени в примитивното масово съзнание? Не целят ли възобновилите този натрапен дебат именно дестабилизация на България и отклонение от евроатлантическия и път, който в края на краищата да я превърне най-сетне в нормална европейска страна?

Възобновяването на дебата има и други причини. Става дума най-вече за тоталната фалшификация на българската история през комунистическия период в угода на съветските, респективно руските стратегически интереси. След 1989 г. се направиха опити за преодоляване на тези фалшификации в научни публикации и медиите, но не и в учебниците по „История“. Там тази промяна среща и досега огромна съпротива най-вече от облагодетелстваните от тоталитарния режим преподаватели. Опитите за възстановяване на историческата истина не срещна необходимата подкрепа и от извъннаучните среди, както това стана във всички посткомунистически страни, дори в най-изостаналите от тях като Румъния и Албания. Например в Румъния комунистическите престъпления се изучават в училище, а съветската окупация се определя като окупация , а не като „освобождение“. А в Албания цял етаж от Националния исторически музей е посветен на комунистическите престъпления против албанския народ. Макар да са освободени също в резултат на руско-турските войни и да възстановяват независимостта си след нацистка окупация с помощта на Червената армия, никой сръбски или гръцки политик не си и помисля да заяви, че Гърция или Сърбия са освободени с руска, респ. съветска помощ.

В теориите за демократизация ясно е посочено, че влиянието на вътрешна и силна външна съпротива може да затормози този процес и дори да обърне обратно политическото развитие към авторитаризъм.

България е най-заплашена 

в това отношение. След като Путин възстанови авторитарния режим в Русия и започна установяването на нов исторически тип тоталитаризъм, който представлява амалгама от болшевизъм, нацизъм и обикновен фашизъм, Русия започна и хибридна, най-вече пропагандна война против Западната цивилизация. Острието на тази война е насочена към най-важните страни за руската геополитика от два века насам – към Германия като център на Европейското политическо обединение и икономическа сила и към България като слабо звено от което може да се вбие клин в Западната цивилизация от Югоизток.

За съжаление Русия на Путин влияе не пряко върху България, а с помощта на своите агенти на влияние – българи на руска служба, които предават родината си. Такива са не само индивидуални предатели, но цели партии и обществени организации. Против България работят и над 100 проруски/антидемократични сайта, няколко „национални“ телевизии и почти цялата печатна преса.

Опитите за путинизация на България преминават през спекулациите с „носталгията“ по периода на комунистическо господство и чрез масирани пропагандни атаки против демократичните партии и определени политически лидери. Основна мишена днес /включително и от страна на официални държавни институции!/ са президентът на страната, най-проевропейски настроените министри и проевропейските партии, които и в този парламент се оказаха малцинство.

Тези, които ни натрапват ново разделение по оста русофили-русофоби желаят не европейско бъдеще на България, а връщането ни в блатото на авторитаризма и ликвидирането ни в крайна сметка като самостоятелна държава. Оспорването на избора на свободата и демокрацията от организирани уж на „русофилска основа“ сили цели връщането ни в кошарата на нищетата и диктатурата. Ще осъзнаем ли заплахата над общото ни европейско бъдеще?

В галерия:Ботев видя българските русофили като фекали от дръгливо магаре, в. "Тъпан"