Христо Марков

Съвсем не съм против канонизацията на Архиепископ Серафим /Николай Соболев/. Всяка църква си има нуждата от своите светци, но в случая има нещо, което дълбоко ме възмущава и това е коленопреклонението на Българската православна църква пред Руската. В православния свят всяка църква е автокефална и нейните вътрешни дела са абсолютно независими от действията на другите православни църкви, но в случая с тази канонизация се провидя съвсем явно подчинеността на клира ни от руския/съветски/ такъв.

За какво иде реч? На 03.02.2016 год. в Москва , в храм „Христос Спасител” РПЦ взима решение на архиерейски събор за канонизацията на Архиепископ Серафим за светец. Веднага след това БПЦ взе същото решение на 26.02.2016 год. в „Св. Александър Невски”. Вярно е, че по-голяма част от служението на Серафим Соболев пред Бога е било в България – от 1921 год. чак до смъртта му през 1950 год., но тук все пак той оглавява руските православни общини в България и връзката му с БПЦ е била само чисто богуслужебна. Безспорно е, че обявяването му за светец има своите канонически основания – има свидетелства за чудеса, извършени от него, има написани жития, има и съответните религиозни регалии, но защо бе нужно БПЦ така скорострелно да се прилепя към РПЦ. Основната деятелност на канонизирания Серафим е била в посока борба за чистотата на православието, остро се противопоставя на антихристиянските култове, особено дъновизма и самарянството, архиепископ Серафим е и

твърд противник на икуменическото движение, 

против модернизирането на православието, срещу католицизма и протестанството и против богослужението с неправославни свещеници. Влиза в остро противоречие с БПЦ по въпроса със смяната на календара като сочи множество противоречия на грегорианския календар с църковния устав. Сигурно за тези си възгледи и борбата си има достатъчно основания за руската православна църква да го обяви за светец, но аз така и не разбрах какви конкретно са му заслугите към БПЦ и българския народ, защото не открих никъде негови изявления, че нашествието на болшевизма в Русия противоречи на православния канон и въобще на християнството. В СССР по това време са разрушени хиляди храмове и са избити стотици хиляди свещеници, а Руската православна църква се превръща в придатък на КПСС. И дума няма за реакция на Серафим Соболев за това дяволско деяние на руските комунисти срещу църквата и християнството. Усетили липсата на такова някъде из българските дебри на нашите чернокапци се появи плахо твърдение, че бил белогвардеец, но никъде в житието на Серафим няма такова нещо, а тъкмо напротив – изпратен е да служи в София от съветската власт и няма нито едно негово изявление за противопоставяне на атеистичния комунистически режим. Светостта на архиепископ Серафим може да е безспорна за вярващите руснаци, които продължават да го почитат и днес, може с неговото застъпничество да стават чудесна, но в случая не виждам мястото на БПЦ – тя в никакъв случай не е проникната от боговдъхновена мъдрост.

Последното канонизиране на български светец е на Софроний Врачански, доколкото си спомням през 1964 год. и от тогава нищо като изключим самосиндикалната акция на владиката Николай с Баташките и Новоселските мъченици. Просто БПЦ липсва в това най-висше въздвижение на автокефалната ни църква.

Нима няма достойни български църковници?!

Че дори един Иларион Макариополски не е канонизиран, да не говорим за Антим Първи или толкова много дейци на националното ни обединение. Ами избитите свещеници от комунистическия режим като отец Константин от с. Торос, който е рязан на парчета от главорезите от ДС в милицията в гр. Луковит? Нашата църква зловещо мълчи за тях и няма как да е другояче, след като целия ни висш клир се оказа свързан с Държавна сигурност. Но нашите владици веднага отговориха на руските си братя по достойнство и канонизираха и те руския църковен деец. Да не говорим, че той си е класически старостилен и консервативен православен свещенослужител и тази работа е за Българската православна старостилна църква, но стане ли дума за Московската патриаршия нашите владици се отнасят към нея като към метрополия и нищо друго – унизително и за националното ни достойнство, да не говорим за самостоятелността на църквата ни.

За съжаление, както и в обществения живот, така и в църковните дела, ние, българите се оказваме фатално зависими от „големия брат”, категорично доказваме с всеки изминат ден, че колкото и да е странно най-здравата връзка с комунизма и руските интереси идва именно от дейците и то ръководните на вярата ни. Тъжно и много, много унизително…