​За паметника на Цар Самуил - очите които бодат

Илиян Василев*

Изглежда имаме общ проблем по споровете за паметниците с руснаците - в момента в руската столица се издига още по-грамаден Князь Владимир, за да знаят съвременните московчани, че паметникът в Москва е по-най от този в центъра на Киевската Русь - Киев. И те се македонизираха.

Тези терзания у нас и в руската столица отразяват кризата на нацията, трудните исторически мигове през които минаваме и търсенето на външните репери на угасващо самочувствие или растяща неувереност.

Затова по темата с паметника на Цар Самуил трябва рязко да разграничим трите въпроса:

Първо, дали ни трябва паметник на Самуил? Решително съм "за", защото

българската история е жестока 

и ние нямаме много свидетелства за миналото си, нито паметници на царете си. Дори с риск да бъда упрекнат в исторически комплекс, съм склонен да приема и възстановяване на исторически паметници по автентична информация и чертежи, но само ако е направено с достоверност и с голяма реставрационна култура за да не изглежда като пришито. След 300 години никой няма да се вторачва в датите, както днес не гледаме оригиналния Рилски манастир, или църквата Света София, а се прекланяме.

Голямата опасност е вместо да изпишем вежди да избодем очи - вместо да възстановим историческата справедливост, да направим поредния кич като използваме бюджетни и европари за да финансираме нов строителен бум. На гола поляна дори и да сгрешим не е трагедия, но с историята е най-често фатално, ерго недопустимо.

Второ, това, че сме направили паметник на Цар Самуил е достойно, не само заради годишнината, но и защото той не е най-успешния и в този смисъл едва ли най-силния катализатор на национално свръхсамочуствие, но е цар символ на пропуснати надежди, на търсенето и на отговори на въпроси, които дължим към себе си - какво направихме и какво сме?

Спорът с очите е най-малко неуместен, защото именно в тях е символа на 

една от най-големите ни исторически трагедии

Всяко време има своите техники и технологии, включително и в сферата на паметниците. Ако древният склуптур беше направил Севт със светещ материал щеше ли да мирнем? Ако има нещо което изумява са именно очите на Севт?

Дали е достатъчно добър като проект и като изпълнение? - тук мисля, че критиките за липсваща естетика са разбираеми, но пак небалансирани и най-вече закъснели. Това се прави на ниво проектно обсъждане. Както винаги с обекти на изкуството намирам, че е по коректно тонът да бъде умерен и въпросите да се насочат към Столична община, а не към склуптура и авторите. Ако не е направена нормална процедура, ако обсъжданията не са били прозрачни и кметството не е предоставило възможност за критика на ниво проект, то тогава възмущението е основателно. Ако критикуващите са имали възможност, но чак сега се досещат, ще попаднем в класическия казус на съвременници протестират срещу всяко нещо ново. Както парижани срещу Айфел.

Днес и тогава всичко е било политика, а мълчанието се вземало за слабост, точно когато най-често е мъдрост.

Третият въпрос е дали точно в центъра на София? .

А сега си представете алтернативите и се постарайте да ги критикувате от позицията, от която сега критикувате разположението в центъра на София. Признавам, че това е най-слабата част в решението на Софийска община защото не можем всички паметници на царе да съсредоточим в София, още по-малко в нейния център. Тогава ще стигнем до положението на Скопие с неговия исторически паноптикум.

България е навсякъде,

столиците ни са много, местата на великата ни слава или скръб са навсякъде и ми се струва, че там трябва да бъдат големите паметници. За да помним и почитаме.

И само когато не знаем къде да издигнем паметник можем да прибегнем до София като столица и текущ символ на новата ни държавност.

В столицата пък има много места извън центъра, които могат да се окажат много по-уместни и допринасящи за обогатяване средата.

Представете си след години млади хора да си уговарят среща пред Самуил!? Както е днес на Царя или Александър Невски.

Бъдете сигурни, че ще знаят за кого иде реч?

Затова приветствам споровете като израз на активна гражданска позиция, но не приемам крайностите.

Още по-важно е да излезнем от темата за конкретния паметник и да поговорим за най-коректен начин за общуване с историята си. Но уважително защото пред Историята всички сме длъжници.

* Авторът е член на Центъра за изследване на Балканския и Черноморския регион и управляващ директор на "Иновейтив Енерджи Солюшънс". Бивш директор на "Делойт България" и посланик на България в Русия в периода 2000-2006 г. Коментарът е публикуван в личния му блог.