Адв. Атанас Танев

Декември месец 2003 година. Двама полицаи отиват да приведат в изпълнение влязла в сила присъда – да отведат осъден престъпник в затвора. Спирайки патрулната кола в близост до дома му, те попадат под град от куршуми. Осъденият знае защо идват и тъй като не иска да ходи в затвора, опитва да ги убие. За щастие не успява да уцели и те се скриват зад колата, прекарвайки няколко часа в локвата, в големия декемврийски студ. Излизането оттам е равносилно на смъртна присъда.

Ситуацията прераства в мащабна престрелка като в зрелищен холивудски екшън. Всеки опит да бъде преговаряно с него представлява пряка опасност за живота. „Обсаденият“, разполагащ с арсенал, колкото за цял взвод, не слуша никой и нищо. Цяла нощ стреля и като по чудо няма нито една жертва след неговите над 150 изстрела. В крайна сметка полицията решава, че не заслужава да жертва живота на полиците и „крепостта“ е обстреляна с гранатомет. Тялото на стрелеца е намерено, разкъсано от ръчна граната.

Затова, че е спасила живота на своите момчета, България е осъдена в Страсбург да плати 50 000 евро. Днес това дело често се използва като черен политически PR. Злобата, изливаща се от редовете на знайни и незнайни коментатори често стига до там, че незапознат човек остава с впечатление, че Чакъра, едва ли не, е ангел небесен, несправедливо застрелян по лична заповед на човек, който същите автори често посочват като ръководител на мафията.

Да обърнем гледната точка

През март месец 2014 един човек също така се барикадира в къщата си и също откри огън срещу полицията. Този път униформените, знаещи за решението на съда в Страсбург, не използваха оръжие. Резултатът беше, че един млад човек не се върна при семейството си, остави сираче.

За загиналия командос обаче не се леят толкова вестникарски сълзи; не се правят анализи, не се търси виновен. Може би защото неговата гибел не е удобна за политическа пропаганда. Може би защото PR активистите се страхуват да не се направи паралел със случая „Чакъра“ и концепцията им да се срути; защото хората, които имат изгода да плачат за Чакъра, се страхуват от това обществото да се замисли колко погребения на полицаи щеше да има, ако там беше разигран лясковският сценарий...

Случаят с Чакъра е един от многото, в които България е била осъдена да плати обезщетение в Съда за правата на човека в Страсбург. Интересното е, че почти никой в обществото не се опитва да търси причината за тези осъдителни решения. Те се използват като „знаме“ от адвокати и правозащитни организации, опитващи да докажат в колко несправедлива държава живеем. А истината е, че очевидната житейска абсурдност на много от решенията на съда в Страсбург, включително и на последните, заслужава да се потърси каква е причината за тях.

Да се върнем към случая „Чакъра“. В абсолютно всяка държава на нашата планета опитът за убийство (стрелба по хора) е сериозно престъпление. Когато се опиташ да убиеш повече от един човек, нещата стават по-сериозни. А когато целта ти е да убиеш полицаи ... И без да сме гледали екшъни, за всички ни е ясно, че такъв стрелец не може да очаква милост. Напротив, статистиката на тези престрелки в целия свят (демократичен и тоталитарен) показва, че вероятността стрелецът да преживее престрелката е твърде малка, освен ако не се предаде. Нито една държава по света няма да се съгласи да жертва невинни човешки животи и да остави невинни дечица сираци само защото някой се е почувствал по-велик от системата и държавата, с правото да стреля по когото си иска. Иначе казано, случаи като този в Лясковец са нежелани и нито една държава не може да си позволи

лукса да ги толерира

И отново си задаваме въпроса „защо“... Защо при очевидната абсурдност на ситуацията съдът в Страсбург осъди България да плаща обезщетение? Защо за още десетки абсурдни случаи държавата ни плаща обезщетения?

Евроскептиците имат готов отговор – виновен е Европейският съюз, който е обявил война на България. Или - виновен е Цветанов и екипът му в МВР, които са водили битка с мафията, която според присъдите на Темида се оказва успешна и за "Килърите" , "Наглите" и заловените тонове с наркотици.

Абсурдна теза – съдът в Страсбург не е съд на ЕС. Той е част от Съвета на Европа, международна организация, в която членуват не само държавите от ЕС, но и други, които са извън него като Русия, Сърбия и т.н.

Истината трябва да се търси другаде. За да се спечели едно съдебно дело, трябва да се положат усилия – да се търсят доказателства, да се изтъкват аргументи. Нужно ти е да имаш добър адвокатски екип, който да защити по правилен начин интересите ти. Точно по същия начин, както за да спечелиш футболен мач не е достатъчно да имаш скъпа екипировка. Трябва ти качествен треньор, добри футболисти и адекватна тактика. В противен случай си обречен.

Съдиите в Страсбург не са малоумни, нито пък злонамерени. Те са наясно с това, което става. Но те са длъжни и да спазят правилата. Не могат да оправдаят, ако не си се напънал, ако не си успял да докажеш своята правота, ако не си защитил себе си.

Фактът, че по толкова много и толкова абсурдни случаи България системно губи делата си, означава, че трябва да се направи анализ

как точно защитаваме своите права в Страсбург

Ако се явим неподготвени на съдебно дело, ако не правим нужните усилия да докажем правотата си; ако не преследваме интереса си, не ни остава нищо освен да загубим. И големият проблем не е в това, че се плаща обезщетение. Лошото е, че подобни неглижирани от държавата процеси, създават усещане на безнадеждност у хората, които са коректни към закона, но и усещане за безнаказаност у тези, които смятат, че са над него.

И в този случай не са ни виновни в Страсбург, не са виновни адвокатите на този, който е спечелил. Виновни сме си ние. Виновна е държавата, защото не организира качествено своята защита и губи почти „служебно“.