Петър Бояджиев*

„Нима някой може да вярва, че политическите мошеници и въжеиграчи, литературни ментърджии и маниаци, духовни или физически терористи утре внезапно ще се превърнат...в апостоли на истината „.

Георги Марков  „Задочни репортажи за България”

В началото на 2012 година имахме новоизбран Президент на Републиката и една голяма група от национално отговорни личности се обърнахме с апел към него да поеме инициативата и от името на нацията, която олицетворява да  отдаде почит към жертвите на комунизма. Подписалите апела  не бяхме организатори на церемонията. Настоявахме държавният глава олицетворяващ нацията за първи път в новата история на България да отдаде нужната почит от висотата, на която го бяха поставили резултатите от изборите. Това беше различен подход в сравнение с миналото, когато различни групи организираха и канеха понякога представители на държавата. Съвсем съзнателно искахме Българската държава чрез нейния Президент да отдаде нужната почит на тези свидни жертви. За това бяха уведомени и посланиците на съюзническите страни.  Въпреки че почти до последният момент имаше известни неясноти Росен Плевнелиев откликна на този апел и придружен от гвардейската рота извърши този исторически акт.  В София и страната имаше и други церемонии  по този повод, което можеше само да ни радва.  Тогава бившият Президент Желев беше свикал кръг от свои приятели да отдадат почит в църквата „Св. София”. Росен Плевнелиев като истински обединител покани Желев да присъствува на националната церемония. Нещо повече промени часът за да даде възможност на Желев да присъствува и  на панихидата в храма и пред мемориала пред  НДК.  По партизански причини Желев отказа и не присъствува при отдаването на националната  почит пред мемориала при НДК докато представители на дипломатическите мисии у нас присъствуваха и на церемонията пред НДК и в църквата „Св. София”, което беше цивилизованият подход.  Поведението на Желев беше очевидно продиктувано

от ревност, комплекси, и нечисто минало 

Нещо много по-срамно. 1990 г. Желев беше избран от перестройчиците-комунисти  за лице на новосформиращата се опозиция, с цел да могат задкулисно да я управляват. Не искам да влизам в подробности, но 24 г.  по-късно,  когато маските на участниците в най-грандиозната манипулация падат, Желев се е предложил да оглави историческият процес на обръщане на погледите към стотиците хиляди жертви на комунизма. И някакъв новопоявил се Плевнелиев му обърква задкулисните интригантски  планове.  

За Желев това е изключително важно, защото  няма нито един жив репресиран или участник в съпротивата срещу комунизма, който да може да каже и една добра дума за него (освен може би някой изгубен измежду вербуваните в условията на затвора и лагерите, а за съжаление да имаше и такива, б.а.).  Желю Желев беше главният инструмент чрез, който перестройчиците-комунисти успяха в началото на демокрацията да отстранят автентичните антикомунисти, активисти на съпротивата срещу тоталитаризма, от участие в новите политически процеси в България. Така с неговото активно и съзнателно участие комунистите получиха  нужният им комфорт за да преминат през бурята от началото на 90-те години и да запазят контрола над властта в страната.

 С днешна дата, това което беше очевидно навремето само за  по-опитните, преминали през премеждията на съпротивата като Илия Минев и много други, става ясно и за огромната част от българите.  Желев  полага панически усилия да прикрива жалката си роля на инструмент в манипулацията. 

Но какво се случи на следващия 1 февруари, 2013 година? Чуждите дипломати и много заинтересовани личности в  България почти до последния момент  очакваха, че президентът  Плевнелиев ще повтори започнатото през 2012 година. И само 48 часа преди събитието той под задкулисния натиск на Желев прояви слабост, или възпитание и реши да изпрати вицепрезидента Маргарита Попова, за да не засенчи амбициите на Желев, който искал да бъде централна фигура и имал това право като баща на демократичната опозиция. Всеки, който присъствува на този ден миналата година, около мемориала пред НДК чу, а и се отврати от марксистките му братвежи, които беше принуден да скъси много бързо, защото беше на границата да бъде освиркан. Спаси го вицепрезидентът с кратко но съдържателно слово.

И каква хамелионщина на диалектическият материализъм

демонстрира перестройчикът Желев. Човекът, който се съюзи с нашите палачи  срещу нас. Палачите на Илия Минев**, Едуард Генов, Григор Симов, отец Благой Топузлиев и още и още хиляди. Човекът, който използуваше цялата власт дадена му от перестройчиците - комунисти срещу нас, ето  какво заявява през януари 2013 година: „…..създавайки организацията си, Минев е положил крайъгълния камък на дисидентската опозиция : Това не бива да се забравя. Не БСП отвори пътя на демокрацията в България. Тя започна от началото на 1988 г., когато възникна дружеството на Минев…..”

Защо ли Желев признава тази безспорна историческа истина с почти четвърт вековно закъснение? Защо ли не желае да си спомни, че вместо да направи съюз с  Независимото дружество както му предлагахме тогава, той се съюзи със Луканов срещу автентичните дисиденти? А Илия Минев не беше сам. Защо Желев мълчи за другите - Едуард Генов, Григор Симов, и още много наистина имена които и днес се крият съзнателно от поколенията. Но тези въпроси са с продължение. Президентът  Желев дори излъга , че не познавал Илия Минев. Няма да се изненадам, ако утре си е изгубил паметта и заяви, че не познава и мен. 

Но ето и още факти за лицемерието и наглостта:  1 февруари е свързан с годината 1945, когато Желев е 10 годишен. 8 години по-късно вече 18 годишният  Желю до такава степен е сталинист, че плаче със сълзи за смъртта на Бащата на народите, това са твърдения по собствените му признания.

 1953 година  комунистическите безчинства в България бяха в апогия си. Затворите и лагерите бяха пълни с почтени, честни и достойни хора. Да си на 18 години и да плачеш за Сталин 8 години по-късно след началото на кървавата вакханалия от февруари 1945 година трябва да си наистина изкривен, деформиран и без ценностен корен. 

През тези години комунистите към, които принадлежи и Желев от най-раните си младежки години продължиха пъкленото си дело и избиваха масово кога със съд кога без съд. Затворите и лагерите в България бяха препълнени от елита на българската нация. И Желев плаче за смъртта на Сатлин. Ето какво признание прави пред Кеворк Кеворкян през 1997 година : „……Ние все пак бяхме много забавени в нашето развитие. Аз съм започнал като сталинист. През юношеските години, както и за много от моите приятели, Сталин е бил едва ли не божество…..”  И не само това - 1960 година (тоест 15 години по-късно) Желев е щатен секретар на Общинския комитет на ДКМС в родното си село, където през 1960 година e приет за член на БКП. 

 Къде завършва лицемерието и къде започва шарлатанството?  На 1 февруари 2013 година аз не видях сълзите в очите му, които е пролял за смъртта на Сталин ? Не господа,  с тези объркани критерии вече 24 години палачите на българския народ го управляват  от нагло, по-нагло. Желев си има орден „Стара планина” получен от ръцете на агента Гоце. Нека си стои с ордена и с целия комфорт, който му дадоха комунистите и с мерзостите, които извърши срещу повече от 2 милиона наивници. Но до тук. Редно е да кажем: Стоп! Маските долу и всяка жаба в гьола си. Ако Желев желае да се покае и извини ще кажем „Да”. Всеки има това право.  Но да се опитва още веднъж да излъже излъганите.

Не можем да му позволим това кощунство повече 

Има тенденция, позицията на официалната соц-интелегенция в България, отгледана от БКП като в парник на мястото на унищожената със съветския шмайзер българска интелигенция,  да се тълкува като единствено представителна за  обществото. Тази соц-интелегенция, с нейната деформирана ценностна система нанесе ред вреди на България и прояви престъпно отношение към тези от своите, които намериха кураж да се противопоставят на конформизма и да се опитат да вървят в крак със ценностната система на останалата вън от съветската империя част на Европа. Тук ще спомена само няколко имена давайки си ясна сметка за голямата непълнота на този списък: Георги Марков, Георги Заркин, Едуард Генов, Илия Минев, Васил Златарев, Васил Узунов, професор Йордан Тодоров, Жерминал Чевиков, Петър Стефанов, Стефан Савовски, братята доктори Кондоферски,  Димитър Петков, Владимир Костов, Михаил Андонов, Румяна Узунова, Румяна Таслакова, полковник Дико Диков, Никола Чамурлийски,  Соломон Бен Йозеф, Хайг Пилигян, Лазар Цветков, Димитър Данов, Владимир Макаров, В. Беляковски , Нури Тургуд,  и много други борци за  човешка свобода, много от, които вече не са между живите. 

Всички тези имена висят като дамоклев меч над морала и достойнството на тази соц-интелегенция, която носи и изключително голяма отговорност за за зле  проиграния шанс за  морално и духовно възраждане в България, след

сгромолясването на съветската империя

Тази соц-интелиганция изпадаща в панически страх само при мисълта, че ще я обвинят в Западен уклон и изцяло обладана от неистова любов и зависимост към съветската соц-интелиганция описана от Буковски по следният начин :

 „......От всички социални групи в Съветския съюз, интелигенцията беше най-проституиращата, най-силно завързана за копанката. ..... Интелигенцията е така направена - тя няма друга радост в живота освен своето самоутвърждаване, защото тя няма друга по-висша ценност, освен самата себе си и нищо не е в състояние да ѝ попречи да си прави гаргара с думите за бъдещето, независимо, че това може да е вредно за целият останал свят.  Веднъж дискусията започнала, всеки се старае да смаже другия с своето морално превъзходство, вместо да третира предмета на дискусията...”

Отдавна  е дошло време да се затвори страницата на лицемерието в България и да се отвори страницата на истината.

*Петър Бояджиев е един от активните  български емигранти, който от дълго време живее и работи във Франция. Роден е през 1941 година в Нови пазар. През 1968 г. завършва математика в Софийския университет. За действия против народната власт е арестуван на 15 август 1968 г. 10 г. прекарва в Старозагорския затвор като политически затворник. Разработван е от тайните служби под името Демократа. В началото на 80-те години успява да избяга във Франция от където подпомага дисидентите за падането на режима на Живков през 1989 г.. Веднага след промените се връща за известно време. В момента живее във Франция.

**Днес се навършват и 14 г. от смъртта на Илия Минев