д-р Атанас Славов, bulgariaanalytica.org

На кого служи Българската православна църква – на православните християни в България или на чужди геополитически интереси? Този въпрос отново излиза на преден план след действията на Светия Синод на БПЦ през последните месеци. Чрез своето ръководство БПЦ заема неприемлива позиция в един регионален политически конфликт.

На 13 юни в официално писмо на Патриарх Неофит до Президента на Украйна Порошенко се иска да не бъдат гласувани от украинския парламент внесени законопроектни, отнасящи се до въвеждане на общи държавни изисквания към вероизповеданията в страната („Писмо до Негово Превъзходителство г-н Петро Порошенко, президент на Украйна“, 13 юни 2017 г.). Тези изисквания целят да гарантират невъзможността религията да се използва за политически цели от чужди държави и по този начин да се застраши националната сигурност, суверенитета и териториалната цялост на страната. Предвидената нова регулация очевидно е насочена на първо място към автономната Украинска православна църква, която е под юрисдикцията на Московската патриаршия (УПЦ–МП). Основанията за такава реакция от страна на управлявляващите в Украйна е системното използване на УПЦ–МП за провеждане на „патриотична“ проруска пропаганда във връзка с военния конфликт в Донбас и противоречащото на всички принципи на международното право анексиране на Крим. Използването на УПЦ–МП в подкрепа на руските геополитически интереси, въпреки че е призната от останалите православни църкви като канонична юрисдикция, е неприемливо от гледна точка на основни християнски принципи, а влиза и в конфликт с приетите на Всеправославния събор в Крит през 2016 г. ясни позиции за подкрепа на демокрацията, правата на човека, справедливия международен ред и мира (Славов, А. „Универсалност, съборност, свобода: политико-теологични визии на Събора в Крит“, В: Християнство и култура, бр. 117 /2016 г., с. 73-81).

Заемането от Св. Синод на БПЦ на позиция в подкрепа на УПЦ-МП е наистина крайно тревожен факт, като се има предвид публично известната информация, широко обсъждана сред евро-атлантическите партньори, публикувана и в сайта „Двери на Православието“: „Проблемът с политическото влияние на Кремъл чрез структурите на каноничната Църква в Украйна се засили след разкриването в края на миналата година на кореспонденция на украинския директор на „Института за държавите в ОНД“ Кирил Фролов, която разкри връзки на йерарси и свещеници в Русия и Украйна с политически и военни центрове в двете страни“ („Молебен пред Върховната Рада в Киев за отхвърляне на спорни проектозакони“, 18.05.2017 г.:). Логичният въпрос е какво е „каноничното“ на една църква, ако тя служи като инструмент на агресивната политика на една чужда държава.

Какво се получава?

Българският патриарх иска от президента Порошенко да спре приемането на закони, които да гарантират сигурността и суверенитета на страната от външни агресивни действия и пропагандни влияния, под предлога, че УПЦ–МП е каноничната православана църква, с която БПЦ е в общение. По един недопустим начин в писмото са повторени пропагандни тези на руската имперска политика по отношение на Украйна – че в Киев управляват екстремисти, че се нарушава свободата на вероизповедание, че официалните власти дискриминират рускоезичното православно малцинство и т.н. В писмото на патриарха, вместо да се призове за помирение, съгласие и търсене на единство между различните православни общности в страната, се използват неприемливи определения за православните християни, които не са част от „каноничната“ УПЦ-МП – наречени са „разколници и екстремисти“, а тяхната православна църква е определена като „самозвана неканонична структура“. Очевидна е позицията на патриарха, че руските и проруските православни, които съставляват значителната част от УПЦ-МП са „нашите братя“, а другите православни, които са мнозинство от вярващите, са чужди, самозвани, „разколници и екстремисти“.

Като се пропускат обективните причини и факти за конфликта, в писмото се внушава, че украинските власти имат вина не само за обсъждането на дискриминационното законодателство, но и за „разрастващата се братоубийствена война в Украйна“. Напълно се игнорира фактът, че действията на сепаратистите в Донбас са изцяло подготвени и проведени от военни и паравоенни формирования, които изпълняват директни заповеди от Кремъл, че на Русия са наложени санкции от международната демократична общност, Европейския съюз и САЩ именно за нарушаването на принципите на международното право и поддържането на сепаратистките сили и правителства в Източна Украйна и Крим.

Св. Синод на БПЦ, в стремежа си да изпълни политическата поръчка от Москва, забравя историята на нашата собствена църква – създаването на Българската Екзархия, която за период от 75 години остава схизматична по отношение на Вселенската патриаршия от гледна точка на църковните канони, но се явява решаваща стъпка в процеса на извоюване на политическата независимост на българския народ. БПЦ се гордее със своята история, а отказва да признае правото на украинския народ на църковно, национално и политическо самоопределение. Вместо да се ангажира, ако изобщо трябва да се ангажира с този спор, с позиция за посредничество за преодоляване на схизмата и обединение на украинските православни християни в една автокефална църква, създадена в съотвествие с църковните канони, БЦП избира да вземе страна в конфликта и да заклеймява несъгласните с руските геополитически интереси в региона. Св. Синод пропуска също така, че в Украйна живее и значително българско малцинство, което вероятно принадлежи в духовно отношение към различните православни юрисдикции, в т.ч. и „неканонични“.

По-нататък в писмото се рисува една апокалиптична картина – твърди се, че всяко нарушаване на интересите на УПЦ-МП „може да се окаже гибелно и разрушително както за целия украински народ, така и за Украинската държавност“. Какъв умел риторичен подход – представяш опита за легитимна защита срещу чужди геополитически интереси, регулирайки отношенията на държавата с проруската  и „канонична“ УПЦ-МП, като екзистенциална заплаха срещу украинската държавност.

Не бива да се забравя, че писмото на българския патриарх е инспирирано от призива на руския патриарх Кирил към сестрите православни църкви да подкрепят УПЦ-МП като се обявят срещу предложеното законодателство, въпреки че основната цел на тези законопроекти е да ограничат злоупотребата с Православието от страна на авторитарния режим в Москва.

Не на последно място, писмото на Св. Синод влиза в колизия с официалната държавна позиция на подкрепа на демократичните процеси в Украйна, подкрепа за украинските институции и общество по пътя им към пълноценна интеграция в евро-атлантическата общност.

Очевиден е двойният стандарт на Св. Синод на БПЦ –

нито дума за нарушаването на правата на човека и международното право в Източна Украйна и Крим в директно контролираните от Москва региони; нито ред за нарушаването на правата на човека в самата Русия, за ограничаването на свободата на събранията, на сдруженията, на словото, за политическите арести и убийства на дисиденти, за изтезанията и побоищата на опозиционно настроени към Кремъл граждани, интелектуалци, журналисти (не малка част от които са също православни християни в рамките на каноничната Московска Патриаршия); нито една позиция срещу инструментализацията и одържавяването на самата Руска православна църква, което накърнява нейната свобода и независимост от авторитарните светски власти.

Към изпратеното писмо трябва да добавим и още няколко действия от последните месеци. Най-скорошното, след публикуването на писмото на патриарха на синодалния сайт, е неофициалното посещение на членове на Св. Синод при президента Радев във връзка с отношенията между БПЦ и държавата, като в рамките на тази среща най-вероятно е обсъден и „украинския казус“ и възможността България да въздейства и по официална дипломатическа линия за защитата на интересите на УПЦ–МП. На 21.06.2017 г. посещението беше върнато от страна на президента Румен Радев в сградата на Синода. В официално разпространената информация от домакините в разговорите е бил засегнат въпросът за законови промени, „които да гарантират независимостта на вероизповеданията в страната от външни сили и чужди държави, както и сигурността на българските граждани и България, и изслуша вижданията на членовете на Светия Синод начело с Патриарх Неофит по този въпрос“. Интересно какво е предложил патриарх Неофит и членовете на Синода, след като дни преди това са защитавали намесата на РПЦ в делата на православното изповедание в Украйна.

Също така, от изключителна важност и с трайно негативен ефект беше взетото решение на Св. Синод за неучастие на БПЦ в Святия и Велик Събор в Крит през 2016 г., взето изцяло под диктовката на Московката патриаршия („Калин Янакиев: България става част от църковната империя на Русия“, Клуб Z, 22.06.2016). Към това трябва да добавим и получената от патриарх Неофит през 2016 г. официална награда и премия на Международния фонд „Единство на православните народи“, който действа като един от инструментите на пропагандата на авторитарния режим в Русия под прикритието на културно-религиозни инициативи (Матакиев, М. „Фонд „Единство на православните народи“ – официална руска агентура за влияние в България“, 26.05.2017). Трябва да имаме предвид и публичната позиция на отделни митрополити, които директно се обявяват, повтаряйки опорни точки на руската пропаганда, срещу европейските демократични ценности като водещи до упадък, срещу евро-атлантическия Запад като колонизатор на славянско-православните народи, като разрушаващ националните и религиозните традиции, и в подкрепа на „православно-славянската цивилизация“ с център Москва и т.н. В допълнение, традиционното заиграване на Св. Синод на БПЦ с бившата монархическа институция (решението през 2016 г. за  споменаването в богослужението на Симеон Втори като „Цар на Българите“; официалните църковните почести, които се отдават на бившия монарх и т.н.) също ерозира легитимността и подкрепата за демократичните републикански институции на страната, а по този начин и отслабва нейната съюзническа роля в ЕС и НАТО.

Очевидно е, че в позицията на БПЦ има определена системна логика: винаги с Москва, винаги равнис по РПЦ-МП. А публична подкрепа за правата на човека, за свободата на религията, за демокрацията – или изцяло липсва, или се обявява, само ако не засяга режима в Кремъл. Тези нагласи сред висшето ръководство на Православната ни църква са крайно обезпокоителни от гледна точка на конституционния и демократичен ред в страната. Като се има предвид високата степен на обществено доверие в Църквата (над 50%), ежегодната държавна бюджетна субсидия (най-малко 3 милиона лв.), както и гарантираното място на епископата на БПЦ на всякакви държавни чествания, официални клетви, молебени и т.н. възможността за влияние върху обществените нагласи и прокарване на чужди пропагандни тези е значителна.

Българските институции следва да поставят ясно изискване пред БПЦ-БП за лоялност към демократичния конституционен ред и правата на човека, към цивилизационния избор на българското общество за принадлежност към западните либерални демокрации. В интерес и на държавата, и на вярващите християни и на самата Църква, е нейното последователно отделяне от държавата, за да не може да се използва като инструмент за реакционна пропаганда в интерес на чужди държави или на националпопулистки групи в обществото.