Николай Бареков, който се канеше да управлява поне два мандата, само два месеца след свикването на новото НС остана без парламентарна група. А скоро може да остане и без партия. За кого е главната поука от тази история?

На 15 октомври, още преди да се събере и да положи депутатска клетва, парламентарната му група започна да се разпада. Напусна я избраната с преференция пловдивска учителка, чийто номер в листата съвпадаше с номера на коалицията му в бюлетината - 13. По собствените ѝ признания тя обича „класическа музика като тази, която слушаме в латиното, салсата, нещо като класика”, харесва София, понеже „има много магазини за дрехи”, и депутатския живот - заради „визията и самочувствието”. Притискали я да се откаже от депутатското си място. Чак сега, след изборите, се сетили, че не го заслужавала. Тя обаче не смята така. И на фона на българската действителност е напълно права.

Две седмици по-късно Бареков обяви, че „в сравнение с други групи, които са пред разпад, нашата е най-единната, най-европейската и най-балансираната". Твърдението му издържа месец-месец и половина, което за неговите стандарти не е малко.

"Момчета на повикване"

Днес той признава „кадровия си провал”. Групата му вече е „купена”, собственост на „българската олигархия, мафията и правителството на четворната коалиция”, „пълнасъс зависимости и библейска алчност", „момчетана повикване” „за изпълнение на мокри поръчки”. И е напълно прав, характеристиката на напусналите го депутати е съвършено точна.

Само че самият той много добре е знаел с какви хора е напълнил кандидатдепутатските листи. И не го е правил случайно, защото самият той е поредният представител на същия този типаж, заблатил българския политически живот. А така наречената му „партия” е поредното менте, създадено с милиони „на черно”, за да бъде използвано в политическата покупко-продажба. По незнайни причини то се оказа по-нестабилно от други подобни. Може би защото вече си свърши работата и поради това стана ненужно. Или защото парите свършиха.

Те пък твърдят, че го напускали, защото често променял мнението, настроението и възгледите си, което им пречело да бъдат „истински полезни на избирателите си”. Те обаче са същите като него - и за тях възгледите са само бързооборотна маскировка във вечния им стремеж към софрата на кукловодите и властта. Затова и досега безропотно го следваха в многобройните му, бързо сменящи се превъплъщения.

Неговите превъплъщения

Той с лекота сменяше ориентацията си, като на практика обиколи целия политически спектър: беше десен, стана ляв, после центрист, а накрая - консерватор. Възгледите си определяше като „центристки национализъм”, „абсолютнолиберални”, „изключителносоциални”, „по-десни и по-консервативни от партиите в ЕНП”...

Някога наричаше днешния министър-председател "политически феномен от световна величина", после - "неграмотен човек с душевно разстройство" и "откровен престъпник", а напоследък се натискаше да влиза в коалиция с него.

Някога се снимаше щастливо засмян с Делян Пеевски и Цветан Василев, а през лятото на 2013 година организираше контрапротести. Днес се пише борец срещу олигархията и модела „Кой”.

Наричаше Христо Ковачки олигарх, а три месеца по-късно се коалира с него. През лятото покани за коалиция Националния фронт за спасение на България, днес го нарича ксенофобски и расистки.

Първо щеше да възстановява НРБ, после - монархията. Само две от множеството безразборно раздавани обещания и откровени безсмислици.

Големият въпрос

"За първи път в историята на българския парламентаризъм беше купен не отделен депутат, а цяла парламентарна група”, придава си важност той. Всъщност обаче това се е случвало вече много пъти. „Драмата”му е крайно банална и дори комична. И нямаше въобще да си струва да се говори и пише за нея, ако не беше големият, истински важният въпрос: докога ще е възможно всичко това? Отговорът е: докато има кой да се хваща на въдицата и да гласува.

Основната поука пък е именно за онези 200-300 хиляди български избиратели, които въпреки очевидната му карикатурност вкараха това поредно политическо менте и в европейския, и в българския парламент. Обясненията може да са различни - бедност, наивност, безпросветност, невежество. Те обаче не анулират отговорността на тези избиратели - пред останалите, пред собствения им живот и пред живота на децата им.

„Нейниятизбор е плод на грешка”, казва той за пловдивската учителка-депутатка, която бърка класическата музика със салсата и латиното. "Защоне можем да го определим като нещо реално съществуващо, като воля и желание на избирателите?", отвръща тя. И е напълно права, въпреки очевидната грешка с номер 13 - такива избиратели си заслужават такива депутати.

(Коментар на Ясен Бояджиев за Дойче веле)