Иван Сотиров

Сигурно има много причини за тежката морална и политическа криза, в която се намира страната ни, но основната е липсата на национален политически елит, който да отстоява държавния суверенитет. Няма как да очакваме в днешния глобален свят да има успех за България, когато тя е управлявана от сервилни политици, които искат да крадат с руските олигарси, правят се на европейци и се подмазват на американците, с което са си осигурили презрението както на българските избиратели, така и на всички наши партньори и съседи. Тези хора, самопровъзгласи се за политически елит, не се държат като лидери на европейска държава, а като колониално управление  готово да жертва народа си в името на чуждо благоволение и личното си облагодетелстване. Това е следствие от разпространеното  нагаждачество, което днес „политкоректните“, за благозвучие наричат конформизъм. То има своите исторически корени и от векове е проваляло всяко добро начинание за отечеството ни. Нагаждачеството е отказ от всяка борба за благородна кауза и от собствена идетичност. То е в основата на националния нихилизъм и чуждопоклонството, независимо дали ше го наречем фанариотство, русофилство или по друг начин. Нагаждачеството възниква, като форма на ”оцеляване” в периода когато България е била в най-изолираната от външния свят и най-зависимата от Цариград европейска част от Османската империя, и е затвърдено през комунистическия период, когато страната ни като най-верния сателит на СССР  беше подложена на геноцид, чрез тотално ликвидиране на обществения, военен, духовен и политически елит.

Нагаждачеството ежедневно убива България

Оправданието на нагаждачите е, че то е наша национална черта. По този начин те се явяват типичните народни представители. На знамето на тези хора вместо ”Свобода или смърт” пише - ”Преклонената главица сабя не я  сече” и това тяхно срамно знаме ни пробутват за национално. Но нашият народ приема за свои национални герои колосите на свободния български дух  Раковски и Левски, а не Иванчо Хаджипенчович.  Именно с  Левски и Раковски, с тези ”неуспешни” според сега налаганите ни критерии личности,  се идентифицира българина. Нашите сънародници не желаят да се утъждествяват с успешния и преди и след освобождението на България член на турския съд срещу Левски.  Хаджипенчович е типичния първообраз на сегашните ”успешни” и преди и след 10 ноември потомствени номенклатури на комунистическия режим. Сегашните политически парвенюта кичат кабинетите си с портрети на Левски, но идеалът им за успешен политик е Доган. И с тази своя философия те парадират, а народът им ръкопляска. 

Най-страшното е, че нагаждачеството ни учи да се примиряваме със злото. Повече от две десетилетия ние трябваше да избираме по-малкото зло. Това значи ли, че сме се отказали от идеята, че доброто може да победи? Дълги години стискахме зъби и гласувахме за по-малкото зло и ставаше все по-зле. Аз винаги гласувах срещу БСП, а се оказваше, че гласувам за техните слуги. Защото политическите мъдреци казват, че политиката е изкуство на възможното, а в България се оказа, че е невъзможно да се заеме ключова политическа позиция, ако не си част от потомствената комунистическа номенклатура или благословения от нея слугинаж. И всички ние сме въвлечени да участваме в тази по същество вътрешно партийна битка в БСП. Да, защото комунистите приложиха метода на оцеляване чрез клониране.  25 години говорим за лустрация, дори се прие закон за осъждане на комунистическия режим и какво се случи? Да, има лустрация, но тя е обратна - ако случайно в суматохата след 10 ноември 1989 г. някой човек с антикомунистически убеждения и от антикомунистически произход беше попаднал на по-високо ниво в политиката и в държавните институции, той вече е отстранен. За едрия бизнес да не говорим – там нямаше случайни попадения от самото начало. 

Това тежко вътрешно положение е в момент, когато страната ни е подложена на груб външен натиск  от страна на Путинова Русия за връщането ни в евразийската постсъветска сфера на влияние, и когато Ердоганова Турция прави неоосманистки заявки за наши територии, което не предизвика особено вълнение сред политическите лидери и държавните институции. Настоящото управление на страната се държи като съюзник в новият антизападен и антиевропейски пакт Путин-Ердоган, а парламентарната и извънпарламентарна опозиция   изцяло е потънала в политическия вип-брадър

редом с архонти, дудуци, шестаци и шестици,

който е завладял основните медии.

И днес както преди два века сме изправени пред същата дилема: как да постигнем своята независимост. Единият път е този на Раковски и Левски, трънливият ни славен път на вярата в собствените сили за постигане на националния идеал за изграждане свободна и справедлива държава. Другият е удобният, но безславен път на сляпата вяра в царя освободител или предразполагането на султана за издействане на повече права и свободи за подтиснатия народ. В България имаме традиции в реформаторствот от времето на османската империя или както се казва нищо ново под слънцето - перестройка/реформиране/ или българския танзимат – революция отгоре. Това перестроечно реформаторско мислене, което беляза 25 годишния преход не може да промени статуквото, а само го затвърждава дори в някои отношения го влошава. Или както е казал Токвил, преди повече от 150 години: - ,,…опитът показва, че най-опасният момент за едно лошо управление обикновено настъпва тогава, когато то започва да се реформира.”

 Така, че е съвсем закономерно в нашата страна нещата да стават все по-опасни, след като вече трето десетилетие ни се предлага реформиране на банкрутиралата социалистическа система като едно естествено продължение на предходните три десетилетия Юлски, Априлски и др. пленуми на БКП.

Дребното сметкаджийство, какъв ще бъде резултата от нашите действия, обикновено не води до никакви резултати. Големите промени в Света винаги са тръгвали от малки групи хора, които в много от случаите не са доживели реализацията на своите големи идеи. Какво ли е мислело „мълчаливото мнозинство“ за апостолите на християнската вяра или за борците за нашата национална независимост. Сигурно каквото си мисли и „мълчаливото мнозинство“ в България, което търпи не 45, а вече 70 г. да бъде подлагано на геноцид от все едни и същи хора или техните наследници. 

Перестроечно-реформаторското мислене, налагано ни от кукловодите на прехода, беше клиширано от изрази като: - правим радикални реформи, постигаме национален консенсус и всичко, което не беше част от договорката с тях, беше заклеймявано като екстремизъм. Дори скоро един от бившите лидери на т.н. опозиция на БСП цитира една мисъл на Нелсон Мандела като „подходяща за нашите условия“: - ‘’Не трябва да унищожаваш врага си, а трябва да работиш с него за да може да го превърнеш в партньор и да постигнеш идеите си.’’ И действително партньорството с БСП на лидерите на уж антикомунистическата опозиция помогна за постигане на целите на БКП номенклатурата да се утвърди като олигархия, защото за отношенията с БСП важи друга максима: - „Ако яхнеш дявола, той ще те отведе не където ти искаш, а където той пожелае“.

Пълното обезверяване на хората е най-силното оръжие на пазителите на статуквото. Когато човек не вярва в собствените си възможности да променя света и когато не вярва във възвишени идеали, той се превръща в обикновен потребител, в лесно

манипулируемо животно от стадото

Материалистическото схващане, че битието определя съзнанието и че човешката воля не определя системата - а тя нея, са по-скоро оправдание за собственото ни бездействие и бягство от отговорност. На нас все ни пречат външни фактори – великите сили, световната конспирация, системата и световното положение. 

В момента и управляващите, и опозицията си поставят една и съща основна цел – да не допуснем другия да управлява и в името на тази „велика“ цел всеки компромис е допустим, като единственото умение, което демонстрират е ваденето на кирливите ризи на противника. Победителят ще бъде този, който успее да накара избирателите да мразят опонента му повече от него. Големият губещ са всички граждани. Агиткаджийското мислене което съпътстваше целият преход е антидемократично, вредно за страната и обидно за избирателите. Ленинската страст към тактическото хитруване, която е завладяла някои от „десните будители“ е ужасяваща. Тя звучи така: ако Кунева, която до вчера беше със Станишев и се разграничаваше от Борисов, е готова да направи обратното - тя  вече става почтена и дясна, тя е от нашите. Татяна Дончева и тя е от нашите, и Румен Петков, и цялото Гоцево войнство, което критикува Станишев, вече се движи по траектория, която тангира с нашата. Ами ако Местан направи десен завой - нали и той едно време беше от нашите?  Това сякаш са опорните точки от наръчника  „Как да убием моралната революция“.  Тук може би е и отговорът кой стои зад протестите и кой ги съсипва.

Некадърното, арогантно и антибългарско управление на страната показа, че може да вдигне народа ни на революция за няколко часа. Това е без прецедент в нашата история. Без прецедент е и упоритостта, и продължителността на протеста. Същевременно, протестиращите не виждат в лицето на парламентарната и извънпарламентарна опозиция морална и идейна алтернатива на управлявяащите, а техен огледален образ. Явно и избирателите са изправени пред същата дилема, ако съдим по близките резултати за електорална подкрепа на опозиция и управляващи, които дават добронамерените към опозицията социолози. Няма по страшна присъда за опозицията от тази да получиш оценка като тази на това позорно управление.

България се нуждае от

морално лидерство и идеи за промяна на статуквото,

а не от политическо сводничество за неговото запазване. Защото, както казва Иисус – „Какъв е смисъла да владееш целият свят, ако при това си загубил душата си?“ Марк 8:36

 Никой досега не е поставил позитивна значима за страната ни цел, като защитата на националния суверенитет, което е необходимо условие за постигане на икономически възход и достоен живот на българина. Само връщането към християнските ценности и традиционните добродетели на народа ни, както и обединението около ясна национална кауза може да даде вяра и сила на народа ни  да превъзмогне ценностната, социалната, демографската, икономическата и културна криза, в която се намираме.