Иво Инджев, ivo.bg

За разлика от (почти) всички всички коментатори не смятам, че Слави Трифонов е обречен на бърз провал като политик. Защото имам доказателства със задна дата: той е в политиката от много години и успя на това хибридно поприще както малко негови подобия – успелите имитираха него, а не обратното. Участвал е два пъти в предаването “В десетката” по моя покана като водещ именно 

в качеството на политик,

 в каквото се беше изявил в своето шоу. Не посмя да дойде сам на дуела. И двата пъти си взе главния сценарист Росен Петров за секундант. Пак ще стане нещо подобно- като във вица за Вуте, комуто Пена се присмяла, че не може да изпълни сексуалната си закана към нея, а той отвърнал, че щом е така ще наеме човек да свърши тази работа. 

Слави Трифонов си отива от БТВ след като изстиска и последната възможна капка телевизионна популярност. Приземява се от висините на големия майтап в реалния живот със собствен политически проект, финансиран от успешната му дейност в областта на заб(р)авата в държавата. 
Краят на шоуто му на 

най-успешен шут

 у наше село е форма на продължаваща деградация, която обаче е хранителна среда за значима политическа роля.
Трифонов се възползва от правото да си трае за скандала около принудителното ми напускане на телевизията, в която царуваше. Мълчанието му беше  част от омертата на статуквото. Беше в него, кацнал на най-високо ниво в отбора на Георги Първанов и Бойко Борисов, с които, противно на грижливо градения си образ на бунтар, поддържаше лични приятелски отношения извън екрана.  И ги защитаваше срещу моите (не)скромни опити да ги разоблича – например в книгата “Президент на РъБъ”. 

Негови служители ме излъгаха, че предаването му не разполагало с архив, от който помолих да ми предоставят кадри как Първанов присъства като гост в публиката на “Шоуто на Слави” през 2003 г. в обкръжението на двама свои близки пернишки приятели, герои на разкритията ми за президента. Единият от двамата явно най-близки негови  приятели беше подставеното лице, придобило по документи мезонетите, заради които стана скандала, довел до моето напускане на казионната журналистика завинаги. Другият пък беше направо “самоходен скандал”, бидейки скандално известен в Перник митничар, съден за голяма финансова злоупотреба, но оправдан накрая по време на царуването на Първанов, на когото беше подарил автомобил в присъствието на голяма приятелска компания.
Не бих се връщал към това минало, ако то не беше

ориентир за настоящото бъдеще на политика Трифонов,

който (с уговорката за пълна секретност) си поръчваше социологически проучвания за своите шансове в политика още по времето, когато беше върховен хищник в програмата на БТВ, ловейки шарани през телевизионните екрани.
“Дългия”, както го наричаха някои, може да се смята за твърде голям, за да отговоря на “дребните” (ми) реплики. Но дългата памет за неговия колаборационизъм с окупаторите на властта у нас ще продължава да настоява за яснота на сцената, обвита в мъглата на заб(р)авата.
Няма такава заб(р)ава.