Пламен Асенов, специално за Faktor.bg

1. Да започнем с домашното предупреждение. 
Не ми се вярва някой да вярва, че другарката Корнелия Нинова катастрофира два пъти за един месец случайно. Със служебна кола. И не, да речеш, тя да е блъснала някого поради шофьорска некадърност или присъща експресивност, а все нея блъскат. 
Е, не стават така тези работи – не и на политическото ниво, на което Нинова живее и работи. Веднъж – да, може да е случайност, може да не е. Но вторият път със сигурност е потвърждение, че първият път не е случайност. 
Не съм врачка, не мога да гадая откъде ѝ идва на другарката, защо или докъде може да стигне цялата работа. Но историята помни разни случайности, пълни с определени съмнения – как колата на 

неудобния за Москва

 италиански комунистически лидер Енрико Берлингуер бе случайно блъсната от военен камион в София през 1973. Или как замесеният в атентата срещу папата полковник Желю Василев случайно катастрофира на гладкия подбалкански път към Мъглиж.  
Казвам всичко това с искрена загриженост. И - дано да греша. 

2. Виж, по отношение на американското предупреждения към Сърбия, че Белград не може да седи на два стола едновременно, няма как човек да сгреши.  
„Ако иска да се присъедини към ЕС, Сърбия не може да седи на два стола, запазвайки добри отношения с Русия” – каза онзи ден в Белград Хойт Браян Ий, заместник-помощник държавен секретар на САЩ за Европа и Евразия. Не се подвеждайте, това „заместник-помощник” само изглежда като девета дупка на кавала, всъщност е много висока длъжност в американската дипломация. 
Откъде накъде американец предупреждава за нещо, което засяга ЕС, ще каже някой.  
Неписано, но валидно е правилото, че няма източно-европейска страна да влезе в ЕС, без първо да стане член на НАТО. А няма как да си в НАТО, ако САЩ са против. А няма как САЩ да не са против, ако въртиш опашка и демонстративно ходиш на военни учения 

и с НАТО, и с Русия

Ако държиш край Ниш, току до натовската българска граница, руска военна база, едва прикрита като база за хуманитарни операции. Ако купуваш несъвместимите с натовските стандарти руски изтребители. 
Това опитва да прави хитрата сврака Сърбия, но краят на двойната игра идва, тъй като пред директния Вашингтон, за разлика от твърде деликатния Брюксел, подобни игрички не минават. Поне не за дълго. 
Това обаче е предупреждение не само за Сърбия, а и за други страни, включително България, където отделни политици, а и цели партии, смятат, че могат да следват сръбския пример на „и тако, и вако”. Няма да стане, защото няма как да стане – в този свят, рано или късно, се изправяш пред избор. Изборът, казват екзистенциалистите, те прави истински човек. Или истинска държава, ако разширим обхвата на идеята. Парадоксът е, че ако не избираш изобщо, всъщност пак избираш – да останеш случайна девета дупка на политическия кавал на света. 

3. Остро предупреждение за възможността да загуби автономията си, вместо да спечели независимостта си, получи и Каталуния. 
Като реши да задейства член 155 от Конституцията и да поеме изцяло властта в Барселона, правителството в Мадрид хем се показа готово за действие, хем чрез процедурата даде още малко време на Пучдемон да прояви разум.   
Изключително важно е в случая да се отбележи и демонстрираното, поне засега, европейско единство по темата Каталуния. 
Антонио Таяни, председател на Европейския парламент, предупреди ясно: „Нито една европейска страна няма да признае независимостта на Каталуния”. Дори да забравим юридическите аргументи на Мадрид, тази европейска заявка сама по себе си изцяло обезсмисля акта на независимост - доколкото води до политическа и икономическа изолация на провинцията, която опитва да надскочи ръста си. 
Надявам се Брюксел наистина да постигне пълно единство по въпроса и да го устоява твърдо. Защото Таяни предупреди не само Каталуния, а и самата Европа, като правилно уточни, че „Европа трябва да се бои от умножаването на различни малки държави”. 
Не, че напоследък не се нагледахме на самоубийствени жестове от страна на ЕС – от засилващите се антиамерикански нагласи във висшите европейски политически среди, през недостатъчно твърдата политика спрямо Путин, та до решенията по мигрантската криза. 
Лошото на множеството упорити самоубийствени опити обаче е, че в даден момент един сработва. 

4. Мисля, че времето на последния самоубийствен опит за Северна Корея наближава и там нещата са наистина в затишие пред буря. 
По повод последните съвместни военно-морски учения на САЩ и Южна Корея, в типичния за всяко безмозъчно животно маниер, Пхенян предупреди: „САЩ очевидно са полудели, докарвайки точно под носа ни цели, които вече определихме като главни. Те трябва да имат предвид, че нашият удар ще ги застигне в най-неочаквания момент и неочаквано място”. 
Да, ако имате усещането, че вече сте чували тези думи, прави сте. Чували сте ги от иракския диктатор Саддам Хюсеин, от либийския диктатор Кадафи, от терориста Бин Ладен и още неколцина боклуци, преди да бъдат пометени и изхвърлени на бунището. Това чака и другаря Ким, независимо дали точно този или някой друг другар Ким. 
Моят въпрос обаче е свързан с 

поведението и морала на другаря Путин по северно-корейската криза

 Не сте изненадани, надявам се, доколкото и за слепите е ясно, че режимът в Кремъл, заедно с режима в Пекин, всеотдайно подкрепя режима в Пхенян. 
В началото на октомври, на някакъв форум по енергетика, другарят Путин обаче направи смайващо – поне за мен – разкритие: още през 2001 година той е получил информация лично от тогавашния северно-корейски лидер Ким Чен Ир, че страната има атомна бомба. 
И от това Путин направи още по-смайващия извод, че заради натиска и санкциите срещу Пхенян, сега Корея вече има и водородна бомба, тоест, нещата са се влошили, вместо да се подобрят.
Ами ти защо мълча 16 години като пукал, бе, аланкоолу? Нали голям дерт ти е мирът по света? 
Вместо веднага да информира ООН за пряката опасност, другарят Путин 16 години блокира с руското вето усилията на международната организация. Вместо заедно с Вашингтон да набележи мерки срещу опасността, той целенасочено сееше раздора в ООН и обвиняваше САЩ, че без причина притискат Северна Корея, макар да е знаел, че причината е налице. Вместо да използва политическия и икономическия ресурс на Русия, за да повлияе на лудите от Пхенян, Путин нарочно остави батака около тях да се разрасне, за да налови повече риба в мътната вода. 
И сега, ако се стигне до реален конфликт на полуострова, при който режимът в Пхенян неизбежно ще бъде пометен, кремълският император пак се кани да обвини САЩ, да ги изкара агресор и нарушител на международното право. 

Много удобно. Много нагло. Много тъпо. В типичен стил. 

Но след четирите остри предупреждения, стигаме и до едното тъпо мълчание. 
Мълчанието е от страна на ЕС по повод скорошно изявление на същия този Путин в Сочи, пред тъй наречения Международен дискусионен клуб „Валдай”. Там руският император поднесе поредната порция абсурд, призван да обърка публиката като част от хибридна война, водена от Русия срещу демократичния свят. 
„Най-голямата грешка на Русия през последните 15 години бе, че повярва на Европа” – каза Путин. Разбира се, истината е точно обратната – най-голямата грешка не само на Европа, а и на целия демократичен свят, е, че в началото на 90-те 

повярва на Русия, на промяната в Русия, 

на нейната готовност да стане нещо, каквото всъщност никога не е била – нормална страна. 
„Досегашните модели за преодоляване на конфликтите по света вече не функционират” – твърди Путин и пояснява: „Когато под въпрос се поставя спазването и дори самото наличие на общоприети правила, когато собствените интереси се прокарват на всяка цена, противоречията стават непредсказуеми и опасни, водят до остри конфликти”. И като говори така, той има предвид поведението на останалите държави, не на Кремъл, представете си. 
„Хармонично бъдеще е невъзможно без социална отговорност, без свобода и справедливост, без уважение към традиционните етични ценности, към достойнството на човека” – тревожи се кремълският император за делата по света. Той разбира се, не коментира положението на собствения си народ, затънал точно до гушата в социалната отговорност, свободата и справедливостта, наложени му от кремълския режим. 
Чудното в случая е не, че някой вярва на Путин - идиоти винаги се намерят. Чудното е, че, поне доколкото аз знам, никой европейски политик не си вдигна задника да му отговори подобаващо. Глупостите на императора да са толкова лесни за отговор, а хората в Европа имат право да го чуят, вместо да бъдат заливани постоянно от руската словесна и мисловна помия.
В този случай мълчанието на европейските политици изобщо не е злато.