Николай Василев, политолог

Ето че мина и тази Коледа. Надявам се да са се случили чудеса в живота на всеки един от вас. Скоро ще посрещнем и Новата 2018 г. 
През отиващата си година често бяхме заедно. Използвам случая да благодаря на читателите на Faktor.bg, които отделихте време да прочетете моите анализи. Обсъдихме много теми – модерната история на България, геополитическото ни положение, същината на Прехода, пропуснатите възможности да станем нормална демократична държава от Първия свят.
Макар отделните анализи да бяха на различни теми, целта беше една. Да систематизираме представите си за миналото на България, за нейното настояще и за нейното бъдеще. Някои претенциозно наричат това 

„национална доктрина“

 Така да е. Моето скромно предложение е винаги да полагаме усилия щото от затворен, селски, „сухоземен“  „източен“ народ да се превърнем в отворена, търговска, „морска“, гражданска нация от „западен“ тип.  Не мисля, че сме обречени да бъдем нация от простаци, които се кефят когато пушат в заведенията въпреки „глупавата“ забрана. Ако беше така, щяхме ли да сме сред страните с най-добър Интернет? Щяхме ли, въпреки липсата на добър бизнес климат, да имаме толкова много успешни „ъпстарт“ компании? 
Споделих с вас, че най-важното което научих в училище, ми го преподаде... учителят по рисуване. „Движете се от общото към подробностите“, често казваше той! Голямата картина е по-важна от всеки един детайл. Не бива да рискуваме стратегията си, заради по-незначителни проблеми. Като нация сме го правели и сме катастрофирали!

Каква е голямата картина за България?

 Както американската агенция за стратегически анализи Стратфор точно ни описа – ние сме Балкански гигант, но евразийско джудже! Звучи странно нали? Но е факт. Българският народ притежава ресурсите да изгради ней-силната и най-богатата държава на Балканите (и при липса на външни фактори винаги го е правел). Но тук рядко са липсвали външни фактори.  Балканите лежат на геополитически сеизмичен разлом. Винаги сме били и оставаме заплашени от набези от „степите“ (които периодично са опустошавали България, но рядко са траели повече от няколко десетилетия) и от завоевания откъм Мала Азия (които са траели с векове). Преди 140 години България е бойно поле между Руската и Османската империя. Нашите предци не искали просто да сменят султана с руския цар, а да изградят европейска (западна) държава. Постигнали много успехи: Еманципацията от Русия, Съединението, Независимостта... Към май 1913 година, при подписването на Лондонския договор за мир, е изглеждало, че като нация сме успели. Получаваме безспорен излаз на Егейско море и пред нас се откриват възможности да се превърнем в стратегически съюзник на Великобритания и по-късно на САЩ. Вмсесто това, попадаме в капана заложен ни от Русия и Сърбия, правим серия от стратегически грешки, откъснати сме от Средиземноморието, по-късно свеждаме глава пред Хитлер и ставаме лесна плячка за Сталин. След 1944 година прекарахме най-добрите десетилетия за европейската демокрация зад Желязната завеса и преживяваме 

социална и уви нравствена деградация

 Всички тези събития са свързани. Отклоняваме се от голямата стратегия заради не толкова важен проблем и попадаме в цикъл от грешки, от който трудно се излиза.
Никога не бих призовал за самоцелна конфронтация с Русия, или с Турция. Но ще е глупаво да не осъзнаваме, че нашите и техните стратегически интереси са коренно противоположни. В определени периоди елитите в Русия и в Турция са се опитвали да станат част от Западния свят, но винаги се е оказвало, че това не е възможно. Каква алтернатива имат те тогава? Естествено е да се стремят към „стратегическа дълбочина“ – т.е. да притежават (най-малкото) зони на влияние в Източна Европа и на Балканите. Нашият фундаментален интерес е те да не успеят в това си начинание. Нищо лично! 
И тъй като нямаме мощта да им попречим сами, нашият жизнен интерес е да се обвържем (икономически, политически, културно) до толкова с основните западни сили, най-вече със САЩ, да ги убедим, че сме „плът от тяхната плът“, така щото никога да не бъдем оставени в руски, или в турски зони!
Изобщо не става въпрос „да се слагаме“ на американците – това със слагане не става - а да преследваме нашият основен стратегически интерес!
Никак не си въобразявам, че това е лесна задача. Тя изисква колосално национално усилие. Трябва да изградим силни институции, да превърнем България в страна със свободни медии, с добър бизнес климат, с гаранции за частната собственост, включително интелектуалната. Трябва да гарантираме  религиозните свободи, но не и да допускаме използването на религията за насаждане на омраза. Трябва да се превърнем в страна, където хората с различна сексуална ориентация се чувстват равни с останалите. Страна, където западният човек не се чувства „не на място“ и където не се страхува да дойде с колата си. Където няма опасност, когато извика такси да попадне на „копърка“ и може да проведе елементарен разговор на английски дори с пазачите на паркингите. Щом Естония успя да постигне това, значи можем и ние. Не успеем ли, ще трябва да приемем, че България, в дългосрочен план е обречена! 

Русия и Турция не могат да бъдат умилостивени

 Самоубийствено е да мислим, че можем да „играем в комбина“ с някоя от тях, за да постигнем каквото и да било! Всеки техен пробив на запад от границите им, трябва да ни плаши. Попадането ни в техния свят вещае гибел за нас!
Русофилите обичат да казват, че привързаността на българина към Русия е част от нашата национална идентичност. Няма да споря с тях. Факт е, че  уви, много българи са подвластни на този нерационален предразсъдък, който страшно вреди на цялостната ни възрожденска национална стратегия! Кой знае, утре Русия може да се превърне в модерна и демократична държава, с върховенство на закона и превъзходен стандарт на живот. Нейните съюзници може да благоденстват... Само че Коледа мина и не е особено разумно да вярваме в чудеса. Много по-голяма е вероятността Русия да продължи да се върти в цикъла описан от Бердяев: „Брутална империя - опити за модернизация и демократизация – хаос и разпад – ново консолидиране на бруталната империя“. А единствените ѝ съюзници да остават нейната армия и нейният флот! Независимо дали обичаме да четем Достоевски (нещо, което много малко от нас правят), или да слушаме песните на „Грамофон“ (аз лично ги намирам за забавни), за нас българите е жизнено важно да стоим колкото си може 

по-далеч от Русия

 Когато тя е на върха на силите си – трябва да намерим начин да оставаме отвъд нейния обсег. Когато се срива – да сме далеч от водовъртежа на създаващия се хаос. Важно и русофилите да знаят, че ако изгубим доверието на Запада, най-вероятно ще ни оставят ... на Турция! 
Не малко от българските граждани са мюсюлмани, повечето от тях етнически турци. За нас е от жизнено значение да ги накараме да възприемат светска и демократична България за „своя“ държава. Няма да е лесно, макар и те, като останалите български граждани да имат основание да се страхуват от все по-недемократичната и все по-ислямизиращата се наша югоизточна съседка. Затова всички прояви на етнонационализъм – като воят срещу новините на турски по БНТ, или срещу построяването на втора джамия в София са крайно опасни за българския национален интерес! Писах, че трябва да променим закона за българското гражданство. Нормално е изселниците да могат да го предават на децата си. Но трябва да помислим за изискване родителите на децата родени в чужбина да са живели поне 5 години в България, за да бъдат записвани като български граждани. Иначе след десетилетия в Турция ще имаме милиони български граждани, които не знаят български и нямат нищо общо с България! Същевременно, за да парираме исканията за признаване на „малцинства“ и „колективни права“, трябва да преосмислим представата за понятието „български произход“ – от неясна етническа категория до институционална концепция – „потомък, на български граждани (които не са се изселили по спогодба), на членове на Българската екзархия, или на лица класифицирани като българи, според законите на съответната страна“. От лицата кандидатстващи за гражданство на основание български произход, трябва да се изисква да владеят българския език, било то и в диалектна форма. 
За да удържим западния характер на целите Балкани е нужно да постигнем  съюзнически отношения с останалите балкански народи. Трудна, но не невъзможна задача. 

С Македония сме равноправни сънаследници на традиционната българска културна традиция. От това не следва, че не трябва да признаваме правото им на отделна идентичност – резултат на мъчителните събития от 20 –ти век. Глупаво е да им натякваме, че „Македония е българска“. Но винаги трябва да им показваме, че „България е и тяхна“. Безсмислено  е да ги убеждаваме, че македонски език не съшествува. Далеч по-разумно ще е да променим нашия правопис, а и елементи от книжовния език, за да стане той по-разбираем за съвременните македонци. За това навремето е призовавал Кузман Шапкарев, а в по-ново време покойният професор Благой Шклифов, но уви никой не им е обърнал внимание. Да не забравяме най-важното. Само ако преодолеем последствията от социалната и нравствена деградация, която преживяхме зад Желязната завеса, ще убедим македонците, че бъдещето им е по-скоро с нас, не с изчезналото „семейство“ на народите на бившата Югославия. Ще трябва да положим големи усилия, за да изградим с Македония отношения, каквито Гърция поддържа с Кипър. Но е от наш стратегически интерес да го направим.
Със сърбите ще е най-трудно. Когато (и само когато) в Белград осъзнаят, че опитът им да проникват по направление на Мораво-вардарската долина, в крайна сметка ги е довел до катастрофа, ще можем да станем истински съюзници. През 1998 г. писах, че интересът на Сърбия е да запази на всяка цена съюза си с Черна гора, да интегрира доколкото е възможно „Република Сръбска“ (в Босна),  да се ОТЪРВЕ  от Косово. Да разбере, че е по-добре да има съюзник в София, отколкото сателит в Скопие. Сръбският елит заложи на „битка за Косово“, продължи да упражнява неблаготворно влияние в Скопие, подцени ползите от сътрудничество с България, 

заигра с Москва и катастрофира

 Изгуби далеч по-важната за тях Черна гора, излаза си на Адриатика, а и остатъчната добра воля на Запада. Белград не е дал никакъв знак, че е преосмислил своята доктрина и няма да е много интелигентно от наша страна да им помогнем да използват „евроинтеграцията“ на региона, за да засилят отслабеното си влияние. 
За нас е важно да изградим съюзнически отношения с Албания и Косово. Тяхната изолация може да ги изстреля в евентуален „малоазийски“ лагер.
Само краят на сръбското (икономическо, политическо, културно) влияние в Македония ще позволи на България и Гърция да преговарят като равен с равен. Не веднъж съм писал, че България не може да се откаже от стремежа си да има свой суверенен  излаз на Егейско море! Наличието му определя нейното място в света! Но няма да постигнем нищо с явни, или скрити претенции. Напротив, всяко размахване на исторически, или по-често на измислени карти на някакви „Български землища“, всякакви глупави демонстрации и крясъци „Долу Ньой!“ (Договор успешно ревизиран след връщането на Южна Добруджа и независимостта на Македония), могат да бъдат само крайно контрапродуктивни за нашата национална стратегия. Можем да получим суверенното присъствие на Бяло море и комуникационна линия до него, само ако предложим на Гърция същото до и на Черно море (където те са присъствали с хилядолетия). Но за да стане това възможно трябва да убедим гърците, че всяко следващо българско правителство, ще разглежда гръцкия суверенитет върху цялата полоса от Солун, та чак до Черно море не като бариера пред морето, каквато той вече няма да е, а като безценен рубеж в случай на възможни посегателства идващи откъм Мала Азия! Няма да е никак лесно двете нации да видят голямата картина и трайно да забравят за дребнотемието. Но аз поне не виждам друга печеливша стратегия.
С Румъния постигнахме успешна териториална ревизия още през 1940 година и няма причини да не изграждаме стратегическо партньорство, най-вече да парираме евентуални „набези от степите“. Сигурен съм, че с добра дипломация, ше можем да убедим румънците да спомогнат финансово преселването на желаещите това бесарабски българи от Молдова у нас!  (като цели селски общности, не като единични емигранти). Румъния от десетилетия изгражда стратегически отношения със САЩ и ще е много опасно, ако във Вашингтон престанат да ни разглеждат „анблок“ с Букурещ!
В нашите анализи, често говорехме за „Европа“. Тя, по моето скромно мнение не е конструкция, а сложен двигател. За да функционира е нужно, ако перифразираме думите на лорд Исмей, американците да са ангажирани на континента, руснаците и турците да не са в състояние да му влияят, а германците да са „под контрол“. (т.е. да имат привилегирован достъп до континенталните пазари, но да трябва трайно да субсидират икономически по-неефективната континентална периферия и да нямат възможност за двустранно договаряне с Русия и Турция за сметка на източноевропейските народи). Канцлерът Аденауер навремето разбира, че това е най-доброто на което неговата нация може да се надява. Ще го разбират ли наследниците на Ангела Меркел, или Германия и Европа отново ще катастрофират? Геополитиката има своите закони. Ние не можем да си позволим да ги игнорираме! Затова в анализите си предупреждавам, че особено след Брекзит, всички прояви на „евро-голизъм“ (опити за еманципация на Европа от Америка) може да доведат до катастрофални последствия.  Ами ако тази тенденция се засили и... един ден САЩ и Великобритания се разберат с Русия и Турция, кой ще е жертвата? Този филм сме го гледали вече!
И накрая, нека не забравяме, че поради сложната ситуация, в която се намираме, като нация, често ни се налага, 

да мислим „извън кутията“

 Като народ здраво стъпил на земята, ни е трудно да го правим. Но понякога трябва!
В анализите споменах за два проблема, които изискваха нестандартни решения. За съжаление не ги взехме и се „оплескахме“.
Още през 90-те президентът Петър Стоянов, а и моя скромност предлагахме латинската азбука да бъде адаптирана към особеностите на българския език. Тази адаптация да се изучава в училище и когато се наложи, всеки да може да напише някой български текст на латиница „грамотно“. Нададе се вой от обвинения! Стоянов щял да ни сменя азбуката! Резултатът бе, че днес младежите чатят на „маймуница“, а официалната транскрипция не позволява обратен превод. (Ако Ранан Кънев например, вземе диплома някъде в чужбина, преводачът няма да знае как да я преведе. Той Кънев ли е, или Канев?!) 
Вторият нестандартен проблем, който споменах в анализите, беше по-сериозен. През 90-те безспорно бяхме република, но имаше една личност, към когото се обръщаха с „Ваше величество“. Предлагах да се приеме закон, който да регламентира какво означава цар в условия на република. Стандартният отговор – „при република няма цар“, не вършеше работа. Предлагах „специален статут“ – царят на българите да е традиционен жив символ на българския народ, в неговото етническо и религиозно многообразие. Но това да е свързано със съответните ограничения. Царят (освен ако изрично не абдикира) не биваше да има право да бъде избиран за президент, министър председател, депутат... Не биваше да може да оглавява партия и да взема страна в обществени спорове. „Царските имоти“ трябваше да се  управляват от царя по правилник изработен от Министерския съвет. Както се очакваше законопроекта беше приет с насмешка. Но вместо България да се възползва от наличието на българска династия свързана с повечето европейски монарси, позволихме на лицето Сакскобургготски да злоупотреби с историческия си статут. С появата си НДСВ разби партийната система в България, даде ход на нова вълна от мега-корупция, а сагата с „царските имоти“ трови обществения живот и до днес...
Скъпи читатели, благодаря Ви, че бяхме заедно. Благодаря за всички коментари – положителни, отрицателни, дори подигравателни. Нека всеки да изкаже своето мнение, за да може България наистина да върви напред. Днес демократичният свят преживява тежка криза, но рано или късно тя ще отмине. Ще бъде ли тогава България част от него? Това изобщо не ни е гарантирано! Ще ни трябва много воля, да не се поддадем на съблазънта на източните „сирени“,  да предвидим надвисналите опасности и да преодолеем цинизма и немарливостта, към които привикнахме по време на комунистическия режим. Нужен ни е ясен компас, за да навигираме през задаващата се буря. Мисля си, че ако преди 28 години в съзнанието си като нация бяхме проклели комунистическия режим (да си бяхме казали: „корени ще ядем, ама няма да е каквото беше“) и ако разглеждахме еманципацията си от Москва като основен елемент от Прехода – днес България щеше да е по-добро място за живеене. Но и сега ни трябват ясни ориентири, за да се доберем до спокойния свят, където цари върховенство на закона, свобода и сигурност. 
Пожелавам ви всичко най-прекрасно през новата 2018 година!