Алекс Алексиев*, bulgariaanalytica.org

На 17-ти април западният свят се събужда с един въпрос, чийто отговор не търпи отлагане: „Кой и как загуби Турция?“ Вчера Турция вероятно завърши шокиращия си преход от дългосрочен съюзник в НАТО и от една макар и несъвършена демокрация към ислямистка диктатура, която заплашва Запада и мира в Близкия изток повече от всяка друга държава с влияние, включително Русия. Ще има много отговори, извинения и оправдания за това тъжно положение, но безспорен е фактът, че Турция е загубена като приятел на Запада, и то може би за дълго време.

В навечерието на турския референдум от 16ти април, все още много западни анализатори продължаваха да поддържат аргумента, че все още не е ясно коя посока ще избере Турция, т.е., имаше хипотеза, че Ердоган може да загуби референдума. Това беше по-скоро проява на умишлена самозаблуда, отколкото поглед върху турската реалност. Истината е, че Турция престана да бъде демокрация преди доста време и да очакваме, че при тези условия може да се проведат демократични избори е пожелателно мислене. За това говорят ясно изброените тук скорошни развития след предполагаемия преврат през юли миналата година: снемане на имунитета на законно избрани парламентаристи и вкарването им в затвора с фалшиви обвинения в тероризъм, арест и лишаване от свобода на близо 85 законно избрани кюрдски кметове, на 1478 политици, закриването на стотици неправителствени организации и медийни институции и уволняване на безброй учители, университетски преподаватели и служители в правителството. Друга правителствена репресия, напомняща комунистическия преврат в Източна Европа след Втората световна война, бе конфискуването от Ердоган на поне 600 частни компании на стойност 10 милиарда щатски долара и обвинението им в тероризъм. Общо 130000 турци са били уволнени от своите постове във властта и поне 45000 са били арестувани. Откъдето и да погледнем,

това е най-голямата политическа чистка,

която Европа е виждала от времето на Сталинските репресии през 1930 г. или комунистическия преврат в Източна Европа.

Как стана така, че всичко това се случи почти без демократичният Запад да го отбележи, камо ли да изрази своето неодобрение? Несъмнено тепърва предстоят многобройни анализи и оценки на случилото се в Турция, но можем да започнем с излагането тук на някои очевидни грешки в изчисленията. Въпреки, че беше ясно от самото начало, че Ердоган е ислямист и в червата и че е самопровъзгласил се „слуга на шериата“, това не попречи на западните политици, като например администрацията на Обама, които никога не губят надежда да срещнат демократичен ислямист, да обявят Турция на Ердоган  за „силна, жизнена, светска демокрация“. Не попречи и на държавния секретар да отправи строга забележка към други страни „ да научат уроците, които Турция е научила и прилага всеки ден“. Тези кухи пустословия бяха предлагани от Съединените щати, докато Ердоган арестуваше десетки журналисти, критикуващи политиката му и хвърляше стотици висши военни в затвора по скалъпени обвинения в заговор срещу държавата. Нищо чудно, че много светски турци държат Вашингтон отговорен за съучастие в ислямизацията на страната си. Още една класическа погрешна преценка от по-близкото минало беше направена след катастрофалната грешка на канцлера Ангела Меркел, когато през септември 2015 г. тя покани милиони имигранти да дойдат в Европа.  Тъй като Меркел не желаеше да признае своите грешки, тя се опита да реши проблема, разчитайки на Ердоган за спирането на мигрантския прилив, в замяна на пари. Това предсказуемо доведе до още по-голямо нежелание у Европа да се изправи срещу турските злодеяния, като по този начин убеди Ердоган, че може да изнудва Европа, за да продължава да му плаща.

Все още предстои и Вашингтон, и Брюксел да анализират и установят какво означава загубата на Турция за демократичния свят, но и това ще стане съвсем скоро, защото трансформацията от надежден съюзник в опасна ислямска държава на страна-кръстопът между Европа и Азия ще има огромни и вероятно непредвидими последици, далеч отвъд намиращите се в непосредствена близост до нея.

Някои от тях вече лесно могат да се видят, дори и Западът да не е много склонен да ги признае. Да започнем с това, че ще бъде много трудно, ако не и невъзможно,

да се защитим от ИДИЛ, ако ислямистка Турция е на пътя им.

Западните разузнавателни служби са знаели от дълго време, че враговете на Ердоган са кюрдите, а не джихадистите от Ислямска държава или Джабхат Ан-Нусра, на които той осигурява обучение, оръжия и транспорт и които подпомага и подстрекава от самото начало. Какво по-добро доказателство от официалната информация от турското министерство на правосъдието, че през последната година и половина само седем членове на ИДИЛ са осъдени и вкарани в затвора в Турция в момент, когато десетки хиляди кюрди и други предполагаеми опоненти на Ердоган са подведени под фалшиви обвинения в тероризъм.

Има още един аспект в последствията от победата на Ердоган, на който бе обърнато много по-малко внимание, отколкото заслужава и това е нарастващата роля на Турция като доставчик и финансист на радикалния ислям в Европа. Под юрисдикцията на радикализираната и значително разширена турска дирекция по въпросите на религията (Diyanet), сянката на Турция в исляма в Европа все повече нараства. С огромен бюджет от над $ 2 милиарда и армия от 100000 ислямистки служители, Diyanet контролира не само радикалния ислям в Турция, но и на Балканите, включително разрастващата се мрежа на турските джамии в Западна Европа. Наскоро излезе информация, уличаващи контролирани от Diyanet организации като DITIB и Milli Goerush в Германия в шпиониране на  заподозрени опоненти на Ердоган. Докато е трудно да се оцени влиянието на тези усилия за радикализация, по-смущаващо е, че при последните турските избори радикалният ислямист Ердоган бе по-популярен сред германските турци, отколкото в самата Турция.

Така че, накъде ще се обърне Турция сега? В близко бъдеще не може да се очаква почти нищо положително и Турция със сигурност ще стане по-репресивна и по-малко демократична. В дългосрочен план, обаче, Ердоган и ислямистите ще загубят. Има две основни причини за това. Ердоган по същество обяви война не само на кюрдите, но и на алевитите и светските турци, които той не може да спечели на своя страна. На второ място е един още по-важен фактор и той е, че Турция зависи от Европа и Запада по отношение на своето икономическо благополучие и ще понесе тежки икономически щети, ако не и колапс, ако Европа и обърне гръб. Има ясни признаци, че това вече се случва.

Освен това, администрацията на Тръмп трябва да оцени внимателно злощастните уроците от Турция, ако сериозно желае победа над ИДИЛ и мир в Близкия изток.

*Статията беше публикувана за пръв път в americanthinker.com на 04/16/2017