Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

                                    „Актьорите са огледало и сгъстена хроника на времето.”
                                                                                                                       Хамлет

Всичко приключи очаквано за мен, песимистът. Последното випово издание на „Биг брадър” затвори Къщата успешно. Нямаше как да приключи неуспешно – за разлика от романите, за разлика от концертите, за разлика от театралните постановки, за разлика от политическите начинания дори, постановките на „Биг брадър” (випови или не) винаги приключват успешно – тук празно няма. 
Навремето за първото випово издание на реалито преди години написах цяло есе. Което беше насочено не само (и дори не толкова) срещу участниците и техните пошлости, а преди всичко срещу 

пошлостта, парвенющината и лицемерието на зрителите

 Впрочем не точно, не съвсем на зрителите – и аз съм един от тях. В есето ми, публикувано и обсъждано неведнъж и озаглавено „Доведените деца на Оруел”, аз тръгнах преди всичко срещу отношението на масовия зрител  към телевизионния спектакъл. Онзи роден масов зрител, който масово го гледа и масово крие, че го гледа – обстоятелство, което подсказва неговата комплексарщина. (Комплексарщина на зрителя – не на реалито. То си има своя собствена комплексарщина, която не е наша тема в момента.) Подобно бе отношението в дебрите на комунизма на милионите български слушатели и към предаванията на Радио ”Свободна Европа” – всички, включително и партийните номенклатурчици, ни слушаха с интерес, но всички – тайничко, криейки се един от друг. В онези сурови времена това беше понятно – непонятно е днес. Разликата не е морална – неморална е. При което става дума за държавен, за държавнически морал – за гражданска конюнктура става дума. Взаимната криеница на гражданите на най-добрия от световете бе всъщност криене от властта и нейните милиони щатни, полущатни и извънщатни доносници по места. На базата на това обстоятелство потайността става обяснима. Докато за слушане на „Свободна Европа” наказваха (в зависимост от това дали си слушал през 50-те, през 60-те, през 70-те или през 80-те години на вандалщината, наречена реален комунизъм), със затвор, с наказателен лагер, с въдворяване на местожителство, с уволнение или с изключване от университета, за гледане на „Биг брадър” днес никой не поощрява, но и никой не наказва. Наказанието тук може да е морално, може да е обществено, може и имиджа ти да пострада – но нищо повече. Защо тогава тази конспиративност?
В споменатото есе писах, че и в политиката, и в литературата, и в изкуството, и в кича, и на телевизионния екран не е важно какво гледаш – важно е с какви очи го гледаш. Обвиняван многократно от пуританските си съвременници в нецензурен език, в пошлост и вулгаризъм, гениалният Хашек писа, че добре възпитаният човек може да чете и гледа всичко. Така е и с „Биг брадър” – ако го гледаш, разбираш и изживяваш като себе си, като своя биографична съдба, ако превърнеш пошлостта от екрана в своя собствена, не предаването ти е виновно – 

виновният си ти самият

 Виж, ако го гледаш с нужната дистанцираност, можеш много да научиш от него за междучовешките отношения и за националния манталитет – неслучайно в белите държави върху „Биг брадър” се пишат цели дисертации. И има защо – проектът е огледало на народопсихологията на цели поколения.
Нородопсихология, еманация на националния ни манталитет е и неотдавна приключилото реалити. Да оставим настрана въпроса доколко випов е съставът на участниците, да оставим настрана и интелигентното модериране на Ники Кънчев – по-съществена в случая е реакцията на публиката. А тя е убийствена – както за публиката като цяло, така и за всеки от нас като неделима съставна част от тази публика. Малкият екран е голяма работа – той е не толкова арена на участниците в проекта, колкото огледало на нацията. При това огледало обективно и достоверно. На всяка от многото нации, които гледат международното реалити – не на последно място и на нашата. Която избра за свой идол участника, който по собствените му признания не само че не е прочел нито една книга, а който и се гордее с това обстоятелство. При това го избра, не както ние избирахме комунистическите си лидери – под заплахата на открито и скрито идеологизирано насилие. Избра го в свободни, демократични, неманипулирани и нефалшифицирани избори, избори реални и автентични като самото шоу. Ето, този факт, който превърна спектакъла от портрет на шепа самозвани випаджии в наш собствен автопортрет, е убийствен. 

Ние, българите, избирахме себе си

 И себе си избрахме,  себеизбрахме се такива, каквито сме си – нечетящи, незнаещи, отказващи да четат, да мислят, да знаят. Избрахме, с други думи, пошлостта, кича, примитивизма, невежеството. Но не пошлостта, кича, примитивизма и невежеството на актьорите от Къщата, а своя собствен, своя биографичен, своя екзистенциален примитивизъм, своята собствена пошлост, своята собствена неграмотност. Която от една страна възвеличаваме и легитимираме чрез гласовете си, от друга страна обаче се срамуваме от нея. А след като е така, нито Европа, нито Америка, нито която и да е друга външна сила може да ни помогне – бихме могли само да си себепомогнем. Как да стане това, знае, както пее новоизлюпеният нобелист Боб Дилън, само вятърът – аз не зная. Зная само, че ако се взрем в душата си, ще видим онова, което виждаме пред очите си – себе си ще видим, зографисани собственоръчно, автопортретирани и себесъщи с еднаква автентичност – както на екрана, така и пред него. Екранът е публиката и публиката е екрана – на тази неумолима реципрочност се крепи цялото шоу. 
Няма що: прав е, прав е геният Оруел, който в първообразът на днешното реалити – „1984” – установи, че 

невежеството е сил

 А там, където невежеството е сила, умността е безсилие – там е не само безполезно, а и нежелателно и дори опасно да си знаещ. Така силата на невежеството, което избрахме за наш идол, съдържа нашето безсилие пред битието – нашата собствена бездуховност, нашата собствена гибел съдържа.