Д-р Панайот Ляков*

Провалът на десницата налага кардинален извод от парламентарните избори: Нищо не става отгоре! Тоест, ако е заченато от партиите,  политиците, коалициите, защото те са пленници на лични и корпоративни  
интереси  (без изключение) и всичко смилат през тях. 
      Фойерверкът „Да България” озари надеждите на отчаяните граждани и 
безславно угасна. Изпариха се  притегателните послания – да смачкаме корупцията и да установим справедливост като преобразим съдебната власт. Няколкото     личности, успели, състоятелни и смели, които  се включиха в благородното дело, изчезнаха. А новата партия щеше да се гради с техния авторитет, с безкористната им финансова подкрепа, с уменията и идеите на безспорния им интелект. Но най-забележителна е липсата на непримиримият Христо Иванов.

 Млъкна като на разпит - не громи безобразията на олигархичната върхушка, както и ортодоксалния комунизъм на БСП, който непрекъснато ни връща в миналото.  Оказа се 

еднокампаниен лидер, политическа еднодневка

 А какъв по-сгоден момент да се изгражда обявената общност, която да се превърне в реална опозиционна сила, да печели нови привърженици и да разширява влиянието си. 
        Но целта явно е била друга. „Да България” блестящо се превъплъти  в универсално, също и унисексуално,  мюре. Нали помните – те непрекъснато афишираха  своята политическа безполовост -  не сме нито десни, нито леви. Нов Отечествен фронт за борба с мафията, сякаш бяха паднали от Марс и не знаеха, че българската мафия е генетично лява, създадена от БКП и с мощната и непрекъсната политическа подкрепа на БСП и ДПС мутирала в ОММ (олигархично-мафиотския модел) на управление.
        Още тогава имах подозрение за ролята на новата политическа звезда, шумно рекламирана по медиите (по правило идеологическата безполовост води до политическа импотентност).  „Да България” заклеймяваше корупцията като анонимно явление, но нито един път не посочи кой я генерира и управлява. Нито дума за руската пета колона, агентурния апарат на ДС, номенклатурните милионери и по-дребните играчи, всички до един отрочета на партията -  майка БКП. Затова след като отмъкнаха критичен брой десни гласове яростните „герои” се потопиха в блатото на статуквото, срещу което се бореха на жълтите павета. Цялата им енергия се изля в медийния парад и след изборите   не правят нищо, защото като всяко мюре  бяха прибрани от ловците (в случая на гласове) до следващия подходящ случай. 

      Нищо не правят и останалите „реформатори”, за да изградят отдолу мощна, широко разклонена демократична общност от десни партии, коалиции,  неправителствени организации, местни общности и авторитети, симпатизанти. Ако не бъде създаден такъв алианс за дясна политика ще издигаме по стара лява традиция  лозунги за борба с мафията, корупцията и  прочие, без никакви последствия. 
      Но за това са нужни години на себеотдаване, на лишения, на жестока битка с  ОММ – дълбоко вкоренената престъпна мрежа във всички власти, с огромни финансови ресурси, разполагаща с всякакви механизми за контрол чрез комунистическите информационни канали, връзки и агентурно влияние. Само инфантилни политици могат да очакват, че изправени пред този опасен и безмилостен враг, българите масово  ще се включат в похода за справедливост. 
       В крайна сметка така наречените 

реформатори се оказаха имитатори

 и безскрупулно манипулираха десните избиратели. И двата проекта  - на Христо Иванов и на Радан Кънев бяха инфантилни, без връзка с реалността, лишени от професионална политическа стратегия.  Затова се провалиха.  И нека бъдем честни докрай  - по водачите на листите и разпределението им по места прозираше  целта: да се набутаме отново в Парламента. Друго няма - меркантилната пустота на битието е погълнала дори скелетите на гръмко обявяваните реформи, филипиките от парламентарната трибуна  не предизвикват нищо друго освен досада. И евтина, фалшива слава за говорителите.
      Политическата безпомощност  на обявените за техни  представители е ясна на десните избиратели.  Реформаторският блок е мъртъв отдавна, но очаквам СДС с назначения си председател Лукарски и ДБГ под задкулисното ръководството на „жълтия кардинал” Вълчев да съберат останките в някакъв Франкенщайн.  От него не може да се очаква чудо, но колкото да направи мръсотия, става.
      ДСБ е разпадаща се малка градска партия. Благодарение на Радан Кънев, който „хвърчеше” по амбициозните си блянове - председател на РБ, кандидат за президент на РБ, а после и на Нова Република. Пренебрегна демократичната същност на ДСБ и замени колективните решения с „Партията – това съм Аз”.  Вместо да поеме като истински мъж отговорността за изборния провал и да изчезне от политическата сцена, той в срамно нарушение на дясната традиция (как нищо не взе от Иван Костов) се присламчи към ръководството на Генерала.  Унизително  поведение , което го изхвърля от общността на десните политици.
       Всъщност ДСБ (СДС 2) ритуално се самоуби като СДС 1, но там правото на избор е извън организацията, избирайки Атанас Атанасов за председател и жалкия Радан за негов заместник. Чудна двойка! Атанасов обяви заместника си за „гениален” анализатор и размаха прокъсаното знаме на „Нова република” –  фасада, зад която  има 7 „митични герои” и въздух под налягане. Освен фанатичното ядро от силно оределите привърженици зад знамето не вървят други  хора, подкрепящи организации, симпатизанти, граждански сдружения и др. Великият проект на Радан Кънев е само политическа абракадабра, смешка за олигарсите.

      Къде са гражданите? 

Нима още очакват чудодейното обединение отгоре след като видяха какъв е реформаторският хоризонт на дясната партийна номенклатура, която е още по –отвратителна от лявата?  Време е да изхвърлят имитаторите и те да бъдат реална алтернатива, истинска опозиция на ОММ. Десният проект трябва да стане тяхно дело. Както призова Иван Сотиров в чудесната си статия „Борба за обединение на дясното до пълното му разпадане”:   „Трябва да се започне на чисто с чисти хора! „.  

*Д-р Панайот Ляков е учредител, политик и депутат на СДС и ДСБ.