Хляб и пасти

Путин разбра, че го очаква период на продължителна конфронтация със САЩ и се готви за него

10:33, 12 Април, 2018

Путин и Тръмп

Лъжлива сигурност е, че руската заплаха ще си отиде сама, след като в Кремъл влязат Алексей Навални или Ксения Собчак

National Interest

Време е американското ръководство да се откаже от непоследователното си отношение към путинския режим и да изготви по отношение на Русия обширна политическа стратегия, насочена към противодействие на Москва като един от главните противници на САЩ и Запада като цяло.

Дойде време да се разделим с илюзиите по отношение на Русия. Твърде дълго експертите по национална сигурност на САЩ се колебаеха по отношение на Руската федерация, разделяйки се между две крайни оценки: част от тях признаваха Русия като геополитическа заплаха номер едно, докато друга смяташе, че можем да пренебрегнем активността на държава, чийто БВП на глава от населението е равен на португалския.

Тази неопределена позиция води до най-лошия от всички възможни резултати: този двойнствен подход, от една страна разглежда Русия като конкурент и противник, от друга - не стимулира Америка към инвестиции в сигурност, позволявайки ни да се надяваме, че руският режим ще рухне под тежестта на икономическите, политическите и демографските пробелми.

През 2018 година, особено след преизбирането на Путин за президент, ситуацията е ясна, както никога досега. Русия отхвърля партньорството, особено ако това означава за Москва да спазва правилата на западната цивилизация. Вземайки мерки за това, което, според Кремъл, са руските национални интереси, путинската администрация предприе редица стъпки, като анексирането на Крим, които не позволяват на САЩ да създадат по-близки връзки с Москва.

В сравнение с времето на Обама, през тази година администрацията на Тръмп има на разположение значително по-малко "моркови", с които САЩ биха могли да поощрят Русия към промяна на поведението и.

Санкционните мерки заедно с дипломатическия демарш заради отравянето на Сергей Скрипал, означават, че Вашингтон вече не разполага с начини за поощрение, а

само с инструменти за принуда и нарастващи възможности за сдържане,

които биха могли да възпрепятстват в бъдеще враждебни по отношение на Америка действия на Русия.

Трезвият анализ сочи, че в рамките на стратегията по сдържане на Русия, САЩ трябва да разгледат въпроса за повишаване на разходите в много по-широк спектър инструменти на държавното управление, отколкото в сферата на отбраната и въоръжаването.

Става дума за области, които атрофираха след края на Студената война. Към тях, в частност, се отнасят сферите на информационната и обществената дипломация. Това означава, че е необходимо да бъдат укрепени съюзите и да се отложат някои проекти, които пораждат проблеми в отношенията с партньорите на САЩ. Включително и някои проекти на Тръмп за промяна в търговската политика по отношение на Германия и Южна Корея.

Междувременно не е започнала и сериозна дискусия, какво именно ще е нужно за реализацията на стратегията по отношение на Русия. Разсъжденията за руската заплаха остават в тесния кръг на вашингтонския политически елит и не се "превежда" на ясния език, който би бил разбираем за американските данъкоплатци, защо трябва да птоемат тежестта на такава програма, насочена към защита от Русия.

Другата илюзия е в това, че след току-що отминалите президентски избори руският народ сам ще се вдигне на протести, както стана в Сърбия през 2 000 година, в Грузия през 2003 година или в Украйна през 2004 и 2014 година. При това се запазва лъжливата сигурност, че руската заплаха ще си отиде сама по себе си след като в Кремъл влязат Алексей Навални иили Ксения Собчак.

Още една илюзия пък твърди, че можем просто да разчитаме на неблагоприятната тенденция за Русия. На пръв поглед е точно така: през 2050 година икономическата и военната мощ на Русия радикално ще спадне. И въпреки това, в близките няколко години Русия ще съхрани достатъчен запас от икономически и военен капацитет, които ще и позволят да остане глобален играч.

Стратегията "очакване на краха" на Русия

към средата на столетието е безрасъдна, като вземем предвид, че трябва да бъде изработен подход за близките шест години за управлението на Владимир Путин - от 2018 до 2024 година.

По същия начин беше грешка САЩ да подтикват Москва към по-тясно сътрудничество с Пекин. Това влезе в противоречие с предишната стратегия, която се запази в продължение на 40 години и се изразяваше в това Русия и Китай да полагат по-големи усииля в отношенията си със САЩ, отколкото в приятелство помежду си.

Във Вашингтон предполагаха грешно, че сближаването на тези държави ще е невъзможно заради историческите противоречия между тях. Да, руснаците действително се безпокоят от китайската заплаха за руския Далечен Изток, да, и китайците биха предпочели да си върнат обратно имперските завоевания на Русия от 19 век. Но Москва и Пекин в крайна сметка демонстрираха способност да загърбят националистическите си амбиции заради тези предимства, които биха получили от по-тясно сътрудничество.

Да, може да предположим, че китайската свръхдържава към 2050 година действително може да преуспее в това да си върне Източен Сибир, но за Съединените щати би било неправилно да седи със скръстени ръце с надеждата за руско-китайска вражда.

Разбира се, безполезно е да се разчита на сделка с Кремъл докато там седи Путин. Но, отчитайки възпитания от него култ към личността, има голяма вероятност, че неговият приемник ще продължи да управлява в същия стил.

Каквото и да се случи, Америка е длъжна да разбере на какви компромиси във външната политика би бил готов този, който ще дойде

след Путин

Ще реши ли да отслаби влиянието на Русия в Евразия, ще се оттегли ли от стратегическото партньорство с Китай и ще позволи ли на Пекин да укрепва своето присъствие в Южно и Източно-китайско море?

Ще се дистанцира ли от Иран, което да доведе до намаляване на зависимостта на Техеран от Москва? Ще преодолее ли съпротивата на руския истаблишмънт, за да се присъедини към транс-атлантическото партньорство?

Ще бъде ли готов да субсидира разликата между скъпите руски горива и по-евтиния шистов газ от САЩ, за да убеди Европа да купува синьо гориво от Русия, а не отвъд океана? Ще се съпротивлява ли на по-нататъшното разширяване на НАТО?

Лично Путин разбира, че го очаква период на продължителна конфронтация със САЩ и се готви за него. В това време подходът на САЩ засега остава реактивен и фрагментарен.

А това означава, че е дошло време да се сбогуваме с илюзиите. В противен случай Америка просто няма да може да разработва и да провежда устойчива политика спрамо Русия.