Илиян Василев, специално за Faktor.bg

Събитията около референдума в Каталуния са ускорител на /дез/интеграционните процеси в Европейския съюз и пореден симптом, че така както е зададен като формат и матрица, проектът ЕС има нужда от надграждане и най-вече от устойчив рефлекс за самозащита от външни деструктивни въздействия.
Самата идея на разрешаване на вътрешни противоречия, в която и да е страна от ЕС чрез референдум, сепаратизъм и прекрояване на граници е в тотален конфликт със самата евроинтеграционна идея. Ако има хора, за които загубата на членство в общото семейство стои по-ниско като ценност от самоопределението в нова държава значи ценностите или не са достатъчно ясно формулирани или не достатъчно ясно комуникирани.
Да започнем с това, че събитията в Каталуния приличат по-скоро на 

реалити политическо шоу,

 отколкото на пълноценен обществено-политически процес, всестранно изследван и обсъждан. Възприятията на обществеността се формират от излъчваните по ТВ канала медийни образи на случващото, а те твърде рядко дават същностна информация и анализ.
Вие разбрахте ли в последна сметка колко са действително гласувалите и подкрепилите отделянето на Каталуния? 
Защото при цялата медийна екзалтация изнесените резултати от заинтересованата страна в процеса - местните власти - не могат да се смятат за меродавни. Секциите - затворени изборни урни, които бяха конфискувани, липса на независим и обективен контрол и монигоринг не дават подобна хипотеза.
Каквото и да Ви говорят - метриката на вота на хората в Каталуния е компрометирана и резултатите в най-добрия случай могат да бъдат интерпретирани като масово социологическо проучване. От което волята и желанието на каталунците няма да станат по-малко валидни или по-слабо значими, но не може да бъде безспорно и международно валидно основание за обявяване на независимост на Каталуния. 
Факт е, че реакцията на хората около премиера Пучдемон е също толкова аналогова и линеарна, колкото и тази на централните власти. Той съзнателно ескалира ситуацията в стила на управляемия хаос на Кремъл:

 първо дестабилизираш, след това преговаряш

 Но това си има цена и подкрепата за него може лесно да "спихне", след като националистическият наркотик престане да действа.
Мадрид се провали като изпрати полицейски сили, защото сцените на насилие, дори и да се окаже вярно, че някой от тях са режисирани, ще оставят бразди на разделение в съзнанието на съвременните испанци. Едните ще бранят териториалната цялост на Родината си /право и международна норма/, други ще искат да се самоопределят и да получат независимост /също международна норма/.
Легалистите ще продължават да наблягат върху неконституционността на сепаратистката политика на каталунското правителство, моралистите ще акцентират върху вота на суверена.
Факт е, че движението за отделяне на Каталуния от Испания дестабилизира самата област и представлява една съвсем не безспорна, още по-малко нискорискова перспектива за нейните граждани. 
Ситуацията напомня минно поле към което се отправят маршируващи политици, увлекли след себе си народ, който постепенно минава пред тях.
Ескалация на напрежението след евентуално обявяване на независимост само ще влоши нещата и ще доведе до нов кръг от напрежение и противопоставяне, което не е сигурно, че ще продължи да бъде мирно и без жертви.
Трябва да е болезнено ясно, че каталунското правителство няма мандат да ескалира ситуацията, нито да обяви независимост без да води преговори с централната власт, без да осигури мирна перспектива на развитие, без да информира гражданите си за всички последствия и рискове.
Правителството в Мадри направи стратегическа грешка не само, че не противодейства с повече информираност и преговори, но и най-вече, че се намеси силово. Трябваше да остави националистическия пик в областта да ферментира и премине от стадия на опиянието към трезвите разчети, като само се съгласи с референдум през следващата година. Както правят всеки път във Великобритания, когато Шотландия поиска да се отдели. Никому там не минава и през глава да изпрати полицаи и маскирани да бият хора по улиците с ясното съзнание, че ще има провокации, включително медийни. 
Без да прави компромис с антиконституционността на вота, премиерът Рахой можеше да приеме вотът като информационен и консултативен, но и повод за преговори за рамките, в които въпросите могат да бъдат решени.
И сега не е късно - но инициативата трябва да дойде от Мадрид, защото е ясно, че 

в Барселона възторга за "революция" надделява

Не е тайна, че Русия се възползва от ситуацията за да разтърси из основи един от ключовите членове на ЕС, като възроди демона на национализма и сепаратизма, който дреме в много страни-членки и чака своята Аврора. Но Кремъл е това, което е и няма никаква надежда, че по своя воля ще промени деструктивната си политика. Просто защото няма друг начин да бъде забелязан и, в неговите интерпретации, уважаван в претенциите си за сфери на влияние. Той е като квартален хулиган, който завижда на подредения дом на съседите, на образованието и благоденствието на своите връстници, но няма силата и смелостта сам да се труди, а предпочита да разруши, да насилва и да впечатлява младите девойки с перчем и мускули.
За Брюксел и за всички останали страни членки в ЕС, които гледат с тревога към Барселона, остава само едно - да покажат на гражданите на Каталуния какви са ползите - това което независимостта ще им даде в повече над сегашните възможности - и рисковете - щетите - на политиката на правителството на премиера Пучдемон. Не е въпрос само на Х-години, в които те ще могат да си върнат доверието и да бъдат приети в ЕС, а за целият негативизъм който действията им оставят не само в Испания и подозренията, че действията им са координирани с враговете на ЕС. 

Все пак става дума за война срещу ЕС и НАТО 

и в тази война - стъпките на правителството в Барселона - се оценяват и през призмата - кой има изгода от това?
Смисълът на независимостта и самостоятелното държавно развитие на равнището на обикновения гражданин отдавна не е това, което е водело бунтарите и революционерите които направиха европейските държави през миналите векове. Днес всеки европейски гражданин смята границите за виртуални и често избира кой да го управлява. Да не говорим, че намира за абсурдно да воюва - виртуално или реално - за промяна на границите в ЕС. 
Не съм сигурен, че махмурлукът в Барселона няма да бъде по тежък от този на британците след Брекзит.