Виолета К. Радева, Русе

            Свободата на словото е сред най-ценните достижения на правовата държава. Възможността да съществуват медии с различна политическа насоченост, изразяващи различни идейни разбирания е гаранция, че тъй наречената четвърта власт може и осъществява обществен контрол над останалите три власти, служи като коректив и „око" на гражданите в работата на различните държавни институции, помага да се решават проблеми в областите здравеопазване, образование, обществен ред, екология и т.н.
            Свободата на словото е привилегия на свободните общества.
            Но свободата на Словото е и огромна отговорност, която лежи върху онези, които са приели ангажимента да бъдат окото, ухото и гласът на отделните общности.
            Отдавна се тиражира класация, според която по показателя „свобода на словото" България е поставена на 111 място. Признавам, че не съм запозната с критериите, по които българските медии са поставени на това незавидно място. Приемам, че те са безспорни. Следващият въпрос обаче е: 

кой осъществява мониторинг върху родните медии,

колко добросъвестен е наблюдаващият, доколко е обективен и безпристрастен?
            За да се твърди, че липсва свобода на словото, трябва да сме в ситуация, когато отделни медии са преследвани, забранени, цензурирани. Така ли е? От години всяка вечер от екрана на btv в шоуто на Слави Трифонов се леят скечове, подигравки, всякакъв род критики срещу ГЕРБ и лично срещу Бойко Борисов, както преди  това се лееха срещу Иван Костов, а милиони зрители ги гледат и на другия ден си ги разказват, смеят се, радват им се. От години редица сайтове неуморно пишат срещу различните правителства на България, отразяват гражданските протести, свободни са в езика и стила си, никой не ги контролира за съдържанието на техните публикации, никой не ги закрива, цензурира. Единствен СДС напълно съзнателно закри своя вестник „Демокрация", но това е явление от друг порядък.
В някои случаи след известно време се оказва, че владетелите на свободното слово са поизлъгали, че са поизкривили фактите, че не са проверили информациите си, че са се доверили сляпо на съмнителни източници. Няма случай за невярна, оклеветяваща информация, дори за откровена лъжа някое електронно издание да е било санкционирано или, още повече, закрито! Не по-различна е ситуацията и с хартиените вестници. И това, че няма политическа разправа с никоя българска медия, е много добра атестация за все още живеещата в посткомунизъм наша държава.

Защо пиша всичко това?

Защото истинският враг на свободното Слово е злоупотребата със Свободата на словото!
Това наблюдавахме през последните три дни, когато безсъвестни журналисти, политолози и политици по недопустим начин злоупотребиха  с трагичната гибел на 30-годишната Виктория Маринова, водеща на магазинно предаване по TVN /телевизия за новини от Североизточна България/, която беше брутално изнасилена, обезобразена и убита в Русе. Без да дочакат какъвто и да е резултат от следствените действия, от огледа на местопрестъплението и първоначалните данни, те лансираха като абсолютно доказан факт версията, че красивата млада жена, майка на седемгодишно момиченце, е била убита, за да затворят устата ѝ, тъй като огласила скандални факти около злоупотреби с еврофондове. Гледала съм това предаване. Тя, като водеща, обяви темата и пуснаха запис на интервюта с журналист от сайта „Биволъ" и негов румънски колега, разследвали злоупотреби на Джи Пи груп с еврофондове. Интервютата прави неин колега. Той задава въпросите, той насочва разговора. Логично е да се запита човек: след като сайтът „Биволъ" е огласил вече това свое разследване, след като за него бяха излъчени коментари и предавания в btv и Nova, защо посегателството на засегнатите или на техните покровители не е срещу журналисти от споменатия сайт, ползващ се с много голяма популярност, с много голяма аудитория, от националните телевизии, а е срещу водеща предаване журналистка от малка, регионална кабелна телевизия?
В случая се развихри такова стряскащо словоблудие, че беше на път 

да подпали България

Когато стана ясно, че в Германия е задържан 21-годишен ром от Русе, основателно заподозрян за убийството на Виктория Маринова, някои от възпламенилите се обвинители без всякакви доказателства замълчаха. Един беше обявил в интернет, че Борисов е убил Виктория, но сега не мога да прочета какво пише. Дали все още смята да изпълни заканата си да убива и по софийските площади да размаже кръвта и мозъка на онези, които мрази? Други обаче не се отказват, верни на принципа, че котка по гърба си не пада!
Особено омерзително беше, че предимно колеги журналисти от столицата, заедно с политолози и политици, настръхнаха срещу журналистите от Русе. Обвиниха ги, че били страхливи, че били купени, тъй като не приеха манипулацията и отхвърлиха внушенията, че жестокото убийство на Виктория, "известната българска разследваща журналистка" /така внушиха на чуждестранните издания български клеветници/ е заради нейната професионална работа. Питам се дали сега някой от тях ще се извини?! Те, от висотата на столичното си битие, раздаваха присъди, оценяваха, лепяха гневни етикети, изопачаваха истината заради чисто користни цели и интереси и си въобразиха, че познават по-добре от русенци и хората, и града, и взаимоотношенията, и възможностите на всеки от малката журналистическа гилдия тук! А колегите от Русе се държаха достойно, не се поддадоха на политическите си пристрастия, държаха се като професионалисти, като свободни хора! Гордея се с тях!
Призовавам онези, които злоупотребиха със свободата на словото и по този начин хвърлиха позорно петно върху журналистите изобщо и върху журналистиката, да се извинят! Извинете се! Ако имате малко съвест и чувство за срам и приличие, извинете се!
Тъй като няколко реда от този текст пуснах във ФБ, под тях има един коментар, който ще си позволя да цитирам и с който ще завърша. Той е на Румен Максимов,  журналист, дядо на малката София – дъщеричката на Виктория и на Свилен Максимов. Ето го: „Абсолютно си права, Вили. Като пряко засегнат – и като близък на Вики, и като журналист, се въздържах от каквито и да било коментари. Но сега ще го кажа – имаше не един и два момента, когато се срамувах за професията си."