Хляб и пасти

Защо Румен Радев ни бута в мъртвата прегръдка на путинова Русия

09:27, 15 Април, 2018

Румен Радев

Българско битие и небитие във вакума между две империи

Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

Като гледам и слушам как президентът ни запретва ръкави да ни сближава с Русия, от сърце се зарадвах, че не сме президентска република. Естествено е един президент да поиска президентска република – неестествено е да използва и влага и малкото оперативна държавна власт, която конституцията му е предоставила, не за благото на нацията, а срещу нейните интереси. Защото интересите на империите и потенциалните им плячки са природно несъвместими. И новата, и не съвсем новата ни история свидетелстват, че

другаруването с Русия е опасно

Русия многократно е използвала външнополитическите си контакти за ограничаване на националната ни независимост и за налагане на имперските си цели на родна земя. Ако в Царство България Кремъл правеше това по конспиративен, по подривен, по терористичен път чрез директна (КГБ) и индиректна (Коминтерна) намеса във вътрешните ни работи, след Втората световна война Москва превърна страната ни в съставна част на Съветската империя и във функция на съветската политика. Докато днес чрез откровено финансирани от Кремъл (анти)български парламентарни и извънпарламентарни политически партии и партийки Русия ден след ден подкопава държавността ни. За тази деструктивна цел открито и не съвсем открито работят (наред с политическите формации) и милионите български русофили с президента ни воглаве.
Тази им работа започва с омаловажаване на заплахата, която руският империализъм крие за националната ни сигурност. И днес, повече от четвърт век след разпадането на Съветската империя, Кремъл многократно демонстрира завоевателните си териториални претенции – не само в Крим. Винаги когато и доколкото външнополитическите обстоятелства и националната ни политика са позволявали, Кремъл се е възползвал, за да стъпи на родна земя. Славата си на братска славянска и православна държава-освободителка Русия дължи на собствената си идеологическа пропаганда – от една страна – и на усилията на родните партийни и безпартийни русофили – от друга. Тази слава няма нищо общо с историческите дадености – тя е по-скоро в разрез с тях. Защото

Русия никога от никого не ни е освобождавала

Всичките ѝ претенции на освободителка са всъщност опити (къде успешни, къде полууспешни, къде неуспешни) за заробване. Пагубните следи от последното, продължило почти половин век тоталитарно робство разчитаме и днес в националното ни битие.
Дали и доколко руският империализъм ще се превърне от заплаха в реалност, зависи, слава Богу, не само от посегателствата на Кремъл, а и от нас самите, от съпротивата, която оказваме (респективно: не оказваме) на тези посегателства. За нас като икономически и военно слаба балканска държавица единственият надежден щит срещу руския империализъм е принадлежността ни към евроатлантическата общност. Всяко пропукване на тази ни принадлежност е шанс за завоевателната политика на Кремъл. На такова опасно пропукване станахме свидетели тези дни, когато, за разлика от редица други държави от демократичната общност, правителството ни отказа да санкционира руската дипломация и така да накаже Москва за терористичните ѝ акции на британска земя. За една слаба и беззащитна страна като България

подобен сепаратизъм е противопоказен

Външнополитическите несъответствия продължават и по друга, не по-малко опасна писта. Най-манипулативните ни русофили, които не са нищо друго, освен прикрити агенти на Кремъл, препоръчват сближаването ни с Русия (същото, за което и президент Радев се закани да работи) като защита срещу домогванията на Анкара срещу териториалната ни цялостност. Става дума за широката душа на Ердоган – толкова широка и необятна, че може да побере и Кърджали. Родният Кърджали няма, разбира се, място в сърцето на един съседен държавник – съгласен съм, че сериозната заплаха, която подобни изявления крият, не бива да бъде омаловажавана. Най-малко Русия обаче може да ни предпази от претенциите на южната ни съседка – Русия е не по-малко имперски настроена от Турция. Колкото и очевиден да е икономическият им упадък през последните години и десетилетия, и двете държави са несравнимо по-могъщи от нашата. Солидните лобита, с които и двете държави разполагат както сред политическата ни класа, така и сред широките маси, са сериозна база за осъществяване на империалистическите им помисли. При което

и Кремъл, и Анкара не крият апетитите си към България,

те дори парадират с тях.
Тези шовинистични помисли са възродени от дебрите на историята с намерението да бъдат пренесени в бъдещето. Едно бъдеще, което може да се състои и без наше национално участие. Ако поразхлабим съюза си с Америка и Западна Европа, Русия и Турция с лекота могат да си поделят орташки страната ни – така, както не толкова отдавна нацистка Германия и Съветския съюз си поделиха братски Полша. Тази престъпна подялба се оказа толкова безпроблемна за двете велики сили, само защото в края на 30-те години нямаше Нато и Европейски съюз, които да се противопоставят на синхронизираната между Сталин и Хитлер агресия. Да се съюзяваш с един деспот срещу друг деспот е опасно – умният държавник ще си потърси съюзници встрани от деспотизма, съюзници, които никога не са имали териториални претенции към страната ни, нямат и днес. За наша радост новото хилядолетие ни предложи подобни съюзници – безумие би било да не се възползваме от тази историческа оферта.
Повтарям: всяко дистанциране от евроатлантическата общност актуализира и зарежда с нова енергия заплахата както от север, така и от юг. И обратното: сплотеността ни с най-демократичните и цивилизовани държави на планетата е надежда за националната ни сигурност. Тази надежда би трябвало да ни е много скъпа – дори само поради обстоятелството, че тя носи в плътта си единствената реална политическа перспектива за себесъхранението ни като държава. А може би и като нация.