Николай Василев*, политолог

На 28 август се навършиха 73 години от мистериозната смърт на цар Борис III. Ако изключим някои анализатори, като Леа Коен и Вени Марковски, които в своята крайност цялостно осъждат делото на царя, повечето съвременни историци, анализатори и политици, се впускат в дитирамби за величието, мъдростта и държавническите умения на Цар Борис III, или най-малкото преповтарят тезата, че той нямал избор. 
България се нуждае от трезва 

преоценка на своята история

Какво ни завеща този единствен роден и отраснал в страната монарх на съвременна България? 
Цар Борис се възкачи на престола, когато България е в състояние на национална катастрофа. Едва 24 годишен той е станал свидетел на всички ужасии, които се случват по фронтовете и има искрено желание да избягва всякакви кръвопролития. Царството му скоро се оказва разположено буквално между владенията на Сталин и Мусолини, а след 1933 г. и на Хитлер.. За царя те не са нищо повече от провинциални самозванци. Но като победена в Първата световна война страна, България не е особен приоритет за големите „морски“ демокрации. Не те изкупуват основната част от българския износ, а и сред обществото вярата в демокрацията е силно разклатена. Макар царят да има родствени връзки с английския двор и за разлика от други балкански монарси да говори прекрасно английски, той не залага на политиката на дълго отстояване на тезата, че ако България получи така желаната „мирна ревизия“ ще се превърне в основната опора именно на морските сили на Балканите. Склонността му да лавира между диктаторите може да дава някои временни облаги, но не гарантира трайно място в демократичния свят. За мнозина българи демокрацията изглежда като система, която поражда само партизанщина и корупция. Мнозина търсят алтернативи, а и Цар Борис не е убеден, че многопартийната демокрация е най-доброто за страната. Концентрирайки все повече власт в ръцете си, той може би предотвратява изграждането на някаква тоталитарна диктатура, но след смъртта си, оставя България без функциониращи демократични институции, които да могат да я преведат 

през бурите на войната

Царят изиграва блестящо картите си, при връщането на Южна Добруджа. Когато Румъния е притисната до стената от ултиматума на Сталин, а традиционният ѝ съюзник - Франция е окупирана, Букурещ отчаяно търси закрилата на Хитлер. България убеждава фюрерът да включи като условие за даването на германски гаранции към Румъния помирението ѝ с България. Прави го без да обвърже България с Тристранния пакт. Царят и правителството поставят умерени и разумни искания и постигат чудото. Ревизията е призната не само от Берлин и Москва, но и от Лондон.
Но през следващият месец, когато Мусолини напада Гърция, царят няма смелостта да потърси посредничеството на Лондон за такава мирна ревизия с Гърция, която да направи България непрежалима за морските демокрации. Подложен на огромен натиск, царят скланя глава пред Хитлер. (Прави го в момент, когато фюрерът обещава Солун на Югославия.) Влизането на България в Пакта я прави 

лесна жертва на съветската агресия 

през септември 1944 г. 
След разполагането на сили на Вермахта на територията на България, царят трябва да избере между две възможни стратегии. Да изпълнява ентусиазирано волята на фюрера, с надежда, че ще бъде възнаграден за лоялността си, или да сътрудничи, но да се опитва да сведе сътрудничеството до възможния минимум. Трябва да му се признае като заслуга, че възприема втората стратегия. Отправя предизвикателство към Райха, като не му предава евреите, които са български поданици преди идването на германската армия. Не отправя едно по-голямо предизвикателство - да откаже да сътрудничи при депортацията на евреите, които Хитлер е завладял без българска помощ и е дал на България за "администриране". 
За разлика от Финландия, която воюва със СССР, но не обявява война на Америка и през 1944 успява да запази своята вътрешна независимост (макар да е принудена да се съобразява със Съветския съюз по време на Студената война), цар Борис III и неговото правителство 

обявяват война на Великобритания и САЩ, но не и на Съветския съюз

 Това не пречи на Сталин, който е поддържал легация в София докато България е съюзник на Хитлер да ни обяви война, когато правителство съставено от доказани противници на съюза с Германия вече са извели страната от Пакта. 
Политиката на цар Борис III: „Винаги с Германия, никога против Русия“ довежда до катастрофа. 
Цар Борис III не ни оставя в наследство нито ясен геополитиически ориентир, нито ясен завет да пазим конституционния ред, гражданските свободи, многопартийната система. А това са нещата, които днес ни липсват най-много! Стотици хиляди българи очакваха неговият син да отстоява тези ценности и останаха дълбоко разочаровани.
На какво основание тогава наричаме цар Борис III велик?
*Николай Василев е автор на книгите: "Триумфите и катастрофите на българската дипломация" ; "Битката за България - последното десетилетие на 20 век" и на романите: "Правилата на пантомимата" и "Токсикологично отделение". Член на националното ръководство на БЗНС.