Виолета Радева

Необходимо предварително уточнение

Преди вече немалко години, в края на 1991 г., написах този текст с очакването, че по повод годишнината от смъртта на Ленин – 21 януари, ще се повдигне въпросът за изваждането на трупа му от мавзолея на Червения площад в Москва, както и стана. Разбира се железни болшевици денонощно пазеха своя идол, заплашваха със сила, ако някой посмее да бутне мумията.

Предложих още на 5 януари 1992 год. статията във вестник „Демокрация“ и от заместник-главния редактор Л. Кольовски получих уверение, че тя ще излезе. След президентските избори той ме уведоми, че главният редактор Волен Сидеров бил против нейното публикуване. С надеждата, че в културните програми на радио „Свободна Европа“ в няколко предавания тя може да бъде излъчена, занесох текста на Румяна Узунова, но тя също го отклони с препоръката да го предложа другаде (не пожела да хвърли дори бегъл поглед върху някоя страница).

Водена от убеждението, че комунизмът се сгромолясва, обаче комунистическите поражения върху съзнанието и морала на милиони хора стоят все още непокътнати, и че излекуването е възможно единствено чрез опознаване на фактите и чрез размисъл върху тях, реших със свои собствени средства и сили да разпространя текста и раздадох десет ксерокопия на познати интелектуалци и приятели. Един от екземплярите попаднал в ръцете на юриста, дисидент, затворник през комунизма, а тогава вече политик Янко Янков. Дълбоко признателна и благодарна съм му, че той го публикува в своя вестник „Либерален конгрес“.

Тъй като тиражът на вестника бе слабо забележим сред пороя на булевардната продукция, която ни заливаше още тогава, и тъй като изминалите 25 години показаха, че делото на великия злодей Ленин, макар и под нова маскировка, е живо до днес, предлагам текста отново на вниманието на читателите.

В. Р.

„Бедният Ленин. Човек, лишен от упокоение. Едно от най-страшните във всички времена следсмъртнонаказание – да не предават тялото ти на земята.

Защо е наказан така?“

Виталий Коротич

В тази наглед състрадателна реплика на Виталий Коротич, подхвърлена през декември 1990 год. в „Огоньок“, се съдържа една безспорна констатация, която има не толкова и може би изобщо не политически, а морален характер. Тялото на Ленин все още не е погребано, въпреки сгромолясването на неговата партия и на болшевишката империя. Шейсет и девет години тази мумия зарежда с енергия милиони повярвали, че комунистическият „рай“ е възможен тук, на Земята. Според Коротич това е наказание. Най-тежкото, което съществува. „За какво е наказан?“ – пита той, но не отговаря.

ИДОЛЪТ

„Самото внимание към ленинската тема може

само да се приветства. Тя е неизчерпаема.“

Акад. Георги Смирнов

За комунистите Ленин все още е свещена крава. В Ленин търсят оправдание за днешния си ден. Като се кланят на идола си и на онова, което титулуват „ленинизъм”, те се мъчат след пълната разруха на комунистическия паноптикум на ужаса да намерят аргументи за своето съществуване. Това, че КПСС е забранена партия, все още не означава, че комунизмът е окончателно мъртъв. Освен това известна е и агресивността на българските комунисти, която те дори не прикриват особено. Така че един опит да се отговори на поставения от Коротич въпрос съвсем не е излишен. Не мълчанието ще ни помогне да се освободим окончателно, завинаги от връзките на нашия живот с Ленин и ленинизма.

Намериха се българи да плачат за възседналите охлузените хълбоци на България чудовищни паметници на Ленин. Има нещо перверзно и във факта, че с определения като „реформаторка“, „радикална“ се кичи авторката на една немерена ода за Ленин, на едно патологично, неистово обяснение в любов към най-големия болшевик на Земята – госпожица Велислава Дърева. Тя и нейните „реформирани“ съпартийци желаят все още да ни върнат към „истинския Ленин“, към „чистата социалистическа идея“.

Кой е истинският Ленин?

За какви грехове е наказан?

Наистина ли Сталин е изкривил, извратил делото на Ленин, или само го е развил и завършил?

Какво ни втълпяваха в продължение на 45 години комунистическите идеолози за Ленин?

Че той не е нищо по-малко от: „титан на делото и мисълта“, „най-човечният Човек“, „най-велик от великите“, обладава „гениална прозорливост“.

Какво ни убеждаваха само преди три години?

Че: „Ленин е жив. Може би по-жив от всеки друг път… Нравствено извисен, благороден и мъдър носител на идеи и вяра, на истина и революция, на светлина“ (Вътьо Раковски, 20.І.1989 г.).

А ето контурите на идола, очертани от Михаил Горбачов:

„Преустройството ни открива истинския Ленин… Ленин даде уникален принос в развитието и осъществяването на социалистическата идея… Светът на Ленин е необятен… Ленин остава за нас най-големият мислител на ХХ век… Ленин остава за нас пример на политик… Ленин остава за нас пример на революционер, готов на решителна и окончателна стъпка… Ленинизмът остава жива и действена теоретична, идейна и нравствена сила. Ние не можем да продължим без Лениновото наследство…“

ИСТИНСКИЯТ ОБРАЗ

„Расшумелись, разгулялись бесы

По Росии вдоль и поперек…“

М. Волошин

Узнахме старателно скривания факт, че „геният на гениите“ имал само едно мозъчно полукълбо – другото било спаружено, голямо колкото орехова ядка. Бил кривоглед. Мемоаристите пишат, че поради късогледство силно присвивал едното си око, а другото напрягал. Приличал на циклоп. Узнахме, че е сифилистик.

Наслушали сме се на сълзливи приказки колко обсебеният от властолюбието Ленин бил скромен в бита си, как нямал дори шест еднакви чинии, как ходел простичко облечен. Верни или неверни, тези приказки са без значение, безсмислени бръщолевения на фона на зловещото му дело. А че външната скромност парадоксално се е съчетавала с непомерна вътрешна суетност и сатанинско самолюбие и гордост, забелязва в своя „Руски дневник“ и Джон Стайнбек. Ленин е пазел всяка хартийка със случайна дума, част от някаква мисъл, битова проза. А снимките, които си е правил предаденият на пролетарското щастие революционер, надхвърлят няколкостотин.

Образът му сигурно ще ни преследва още дълго. Дори когато от земята бъдат премахнати всичките му мраморни, бронзови, каменни, гипсови паметници и бюстове, циклопското му око ще наднича в душите ни да види дали не възкръсва болшевишката ярост. Парализираната му ръка ще разсича като пика пространството на света, за да ни насъсква злобно едни срещу други. Злите азиатски очи, голото като речен камък теме, дребното уродливо тяло ще се привиждат на човечеството още десетилетия като сянка от ада.

Може и да го заровят в земята. Реката от езичници-идолопоклонници, която се излива десетилетия през червения мавзолей на Червения площад в Москва, ще секне. Но еманацията на Злото, кодирано в стотиците изписани от Ленин страници, едва ли ще спре, преди да сме го опознали чрез страданието си в цялата му дълбочина. Не бива да забравяме, че с тезиса: „Нравствено е всичко, което е от полза за революцията“, Ленин отваря кутията на Пандора. За кратко време той създава и затвърждава царството на терора и смила през болшевишката месомелачка милиони и милиони мужици, дворяни, чиновници, духовници, учени, философи, писатели, поети, художници. Въпреки това (а кой знае, може би именно поради това) склонното към екзалтации и месианистки бълнувания руско съзнание обожествява фигурата на Ленин и го превръща в последна инстанция на абсолютната истина.

Наричат го „политически колос на ХХ век“. Ако в това определение се влага само фактът, че неговата демонична енергия съумява да овладее руската безформена като втасващо тесто стихия и да осъществи октомврийския болшевишки преврат, той наистина е колос – колос на тиранията, разрушението, абсурда и злото. Но Плеханов сигурно е по-близо до истината, като подчертава, че на неговия „разпасан противник“ му е свойствена „варварска грубост“. Да запомним това: варварска грубост.

Като четем писанията му, се убеждаваме каква злоба и убийствена ирония притежава, как не се гнуси от никакви средства при постигане на целта си. През 1918 г. е разгонен създаденият Всероссийски комитет в помощ на гладуващите. Ленин дава следните наставления: „С все сила да се осмиват и тровят не по-малко от един път седмично в продължение на два месеца“. Поставя срокове, безцеремонно си присвоява монополното право върху истината. Ленин винаги успява да наложи своето мнение на опонентите си, като ги осмива, унижава, разобличава; като изкарва жертвите си невежи глупаци, самоуверени нищожества; като никога не отговаря с аргументи, а с ругатни; като прави вивисекция на самия човек, а не на идеите му. Така постъпва и с „легалните марксисти“, и с „икономистите“, така постъпва и с Плеханов, и с меншевиците, и с всички несъгласни с него сред болшевиците. В това отношение той напълно прилича на своя идол и учител Маркс – същата грубост, същият фанатизъм, същата безжалостност, същото властолюбие и интригантство, същата аморалност, същата сатанинска гордост.

ЕКСПЕРИМЕНТЪТ

„Как можа да се случи това?

Как стана възможно така чудовищно

да се изврати самата същност на

човешкото предназначение на Земята,

да се извратят, да се изкривят всички

понятия за добро, за съвест,

за справедливост, за чест,

за омраза и любов.

За всичко…“

Из перестроечната съветска мемоаристика

В своя дневник Лев Троцки отбелязва: „Ако в Петербург не бяхме Ленин и аз, Октомврийска революция нямаше да има“. Кратко, ясно. При това – вярно. Ако начело на обладаните от бесовете руски мужици-болшевици не беше застанал Антихристът Ленин, уникалният социален експеримент върху една шеста част от планетата нямаше да се състои. За съжаление на народите, участващи в абсурдното усилие да се построи раят на земята, бяха необходими седем десетилетия, за да стигнат чрез трагичния си опит до заключението на Збигнев Бжежински, че марксизмът е химера, а болшевиците са властолюбиви фанатици. За Ленин хората са само „насекоми“ (по сполучливия израз на Солженицин) и с тях могат да се правят всякакви безумни, без изключение всякакви експерименти. Единствено „мръсна, отвратителна, затлъстяла, самодоволна либерална свиня“ (Ленин) като физиолога И. П. Павлов може да въздиша през 1918 г.:

„Ако това, което правят болшевиците с Русия, е експеримент, за такъв експеримент аз бих пожалил дори жаба“.

Комунизмът се оказа не само негодна като структура и функциониране система. Тя е откровено престъпна система, в която бяха възможни масовите убийства без съд и присъда, организираният глад, пладнешкият грабеж, заличаването на цели народи от географската карта и от живота, политическите убийства, създаването на архипелага, наречен ГУЛАГ, организирането и поддържането на световния тероризъм.

Историческото безумие, наречено комунизъм, роди ужасяващи кръволоци и садисти по цял свят. За илюстрация е достатъчно да назовем някои от тях: Троцки, Сталин, Бухарин, Каменев, Зиновиев, Томски, Тухачевски, Дзерджински, Георги Димитров, Васил Коларов, Мао Дзедун, Ким Ир Сен, Пол Пот, Николае Чаушеску, Саддам Хюсеин, Фидел Кастро. Извика на живот мизерни последователи и слуги - тодорживковчета, хонекерчета, кадарчета, брежневчета и всякакъв род хунвейбинчета.

С октомврийския преврат кожената куртка, студеното сърце и железните ръце на чекиста се превърнаха в символ на нова цивилизация, отличителни черти на която станаха тоталното насилие и лъжата. През април 1917 год. Плеханов в статията си за Тезисите на Ленин, които той нарича „бълнуване“, предупреждава: „Твърдо вярвам, че в призивите на Ленин към побратимяване с немците, към сваляне на Временното правителство, към завземане на властта и т.н., и т.н., нашите работници ще видят точно това, което те представляват в действителност – т.е. безумен и крайно вреден опит да се посее анархическият бунт на руска земя. Руският пролетариат и руската революционна армия няма да забравят, че ако този безумен и крайно вреден опит не срещне незабавно енергичен и суров отпор от тяхна страна, то той ще изтръгне от корен младото и нежно дърво на нашата политическа свобода“. Но руският пролетариат остава глух за гласа на разума.

Не иначе, а „смъртен грях“ нарича В. Короленко социалистическия болшевишки преврат. „Социалистическите идеи – констатира писателят-хуманист – са обхванали само незначително малцинство от работническата класа, която сама представлява незначително малцинство от целия народ“. Две числа за размисъл: от 160 милиона население на Русия в 1917 г., повече от 130 милиона живеят в селата. Болшевиците по това време наброяват едва… 350 хиляди души. Колко струват приказките за „победа на пролетариата“, „историческа закономерност“, „социалистически избор на народа“?!

ЛЪЖАТА: „ВЛАСТ НА РАБОТНИЦИТЕ И СЕЛЯНИТЕ“

„С желязна ръка ще вкараме човечеството в щастието!“

Лозунг от 1918 год.

Веднага след заграбването на властта – на 7 ноември 1917 г. (н. ст.), на заседание на петербургския комитет на РСРДП (б.) Ленин заявява: „Когато ни казват, че „няма власт“, тогава е необходимо да се арестува – и ние ще арестуваме. И нека ни говорят за ужасите на диктатурата на пролетариата. Нека крещят за арестите…“

В началото на април 1918 г. той поставя още по-категорично и недвусмислено най-важната задача, стояща пред болшевиците: „Най-безпощадни мерки за борба с хаоса, безпорядъка и безделието, най-решителни и драконовски мерки за повишаване дисциплината и самодисциплината на работниците и селяните“.

Демагогските лозунги за власт на работниците и селяните от дните около октомврийския преврат са натикани под миндера. Идва време, когато „диктатурата над буржоазните слоеве трябва също така да бъде диктатура и над тези пролетарски и селски слоеве, които не действат в интерес на държавата“. Така за броени дни и месеци т.нар. „диктатура на пролетариата“ еволюира в диктатура НАД пролетариата. Твърде кратък е процесът на превръщане диктатурата на една партия в диктатура на една личност. Интересите на „пролетариата“ се принасят в жертва на интересите на „социализма“. А интересите на социализма изискват „безпрекословно подчинение на масите на едноличната воля на ръководителя на трудовия процес“, „безпрекословно подчинение на волята на съветския ръководител, на диктатора“ (Ленин). Не другиму, а пак на Ленин принадлежат думите, че диктатурата на пролетариата е „власт, която се опира непосредствено на насилието, несвързано с никакви закони“. Тази перла на откровено хищничество е изречена в същата 1918 година и това трябва добре да помнят всички „модерни леви“, които охулиха Сталин като кръволок, а Ленин величаят като демократ и теоретик на „демократичния социализъм“.

В списание „Факел“ бяха публикувани „Несвоевременни мисли“ на Максим Горки. За съжаление редакторите са се спънали в оценките, които дава изтрезнелият от кървавия смерч писател за вожда на революцията, затова са изхвърлили всички статии, където става дума за него персонално. Вероятно те не знаят, че статиите му от 1917 г., събрани в сборника „Революция и култура“, са преведени на български от Страшимир Славчев две години по-късно. На пръв поглед е странно, че набързо преустроилият се възпевач на комунизма Божидар Божилов даде думата във „Факел“ на Владимир Солоухин, Василий Гросман, Венедикт Ерофеев, Михаил Вайскопф, изрекли много по-злостни думи по адрес на Антихриста Ленин, а запуши устата на Горки. Но това е само повърхностно впечатление. Всъщност свидетелството на Горки е много по-страшно и има цената на доказателство за престъпление, защото принадлежи на съвременник и революционер, при това приятел на Ленин. „Сляп фанатик“, „хладнокръвен фокусник“, „деспот“, „догматик“, „социалистически Наполеон“, „руски барин“ – това са само част от определенията на Горки.

Ето каква му се представя революцията и „работническо-селската власт“: „Ленинците реват и фучат, довършвайки разрушението на Русия. И руският народ ще плати това с езера от кръв… Но Ленин, който е роб на догмите, и сътрудниците му, които са негови роби, не се смущават от тая неизбежна трагедия. Животът с цялата негова сложност е чужд на Ленин… За Ленин работническата класа е това, което е рудата за металурга. Може ли при дадени условия да се отлее от тая руда социалистическа държава? Разбира се – не може; но все пак, защо да не се опита? Какво ще рискува Ленин, ако опитът му не успее? Той работи като химик в лаборатория с тая разлика само, че химикът използва мъртвата материя, когато Ленин работи над жив материал и води революцията към гибел“.

На 5 януари 1918 год. работници излизат в защита на Учредителното събрание. Ленин обявява демонстрацията за „контрареволюционна“. Дадено е нареждане да бъдат убивани протестиращите пролетарии.

На 10 март 1919 г. на митинг в Астрахан десетки хиляди работници протестират срещу милитаризацията на труда, срещу глада и насилието. На място са избити над две хиляди души. Но на героите-болшевици това им се видяло малко, та затова наредили на войската да се „разправи безпощадно“ с недоволните. Конници настигали избягалите в степта хора и ги разстрелвали. Не ми се вдига ръката да напиша „без съд и присъда“. Във времето на масов, сатанински терор всеки съд и всяка присъда се обръщат в цинизъм. Десетилетната практика на руските болшевици и на източноевропейските им агенти доказва пълната несъстоятелност на самата идея за правосъдие и законност при комунистическите режими.

На 2 март 1921 г. избухва известният Кронщадски бунт под лозунга: „Цялата власт на съветите, а не на партията!“. На 17 март болшевиците превземат въстаналия град-крепост и избиват хиляди души.

През лятото на 1921 г. въстават селяните от Тамбовска област. Тухачевски получава нареждане да потуши с цялата възможна жестокост въстанието.

Комунистите влагат много енергия и усилия да защитят Ленин „от клевети, пошлости и вулгарни изкривявания“. Затова сега ще се позова на два документа: единият е приетата през 1918 г. Конституция на РСФР. С нея „чуждите обществени класи“, включително дребните търговци, занаятчиите и средните селяни, са лишени от право на глас, а местните съветски власти получават правомощия по своя преценка да разширяват редиците на лишените от това право. Другият е писаният от Ленин в началото на март 1918 г. проект за програма на болшевишката партия. Като основни Ленин поставя няколко принципа:

- унищожаване на парламентаризма;

- съединяване на законодателната и изпълнителната власт;

- принудително обединяване в продоволствено-производствени комуни на цялото население;

- задължително организирано съревнование между комуните;

- всеобща уравниловка;

- натурализация на стопанските отношения.

При такава тотална регламентация на обществения живот да се представя Ленин като носител на идеята за свобода е или съзнателна лъжа, или сляпо идолопоклонство. Непосредствено след създаването на този опус на „утвърждаващия се социализъм“, на 28 юни 1918 г. започва милитаризацията на труда и на целия обществен живот. Това става с декрета за национализацията на промишлеността.

ГРАБИ НАГРАБЕНОТО!

„По какъв признак можем да съдим за РЕАЛНИТЕ „мисли и чувства“ на РЕАЛНИТЕ личности? Ясно е, че такъв признак може да бъде само един: ДЕЙСТВИЯТА на тези личности.“

Ленин

На 20 ноември 1917 г. Държавната банка в Петроград е завзета внезапно от отряд червеноармейци начело със заместник-народния комисар по финансите. От кого ПРАВИТЕЛСТВОТО завладява ДЪРЖАВНАТА банка?

За ръководител на „специалната правителствена комисия по завладяването на банките“ е назначен Ленин. По негова заповед на 27 ноември въоръжени отряди завземат всички банки, включително кооперативните.

Декември 1917 г. са конфискувани редица големи заводи.

Януари 1918 г. е национализиран търговският флот.

Януари 1918 г. са анулирани всички акции.

Февруари 1918 г. са анулирани всички държавни заеми и на царското, и на Временното правителство.

На 28 юни 1918 г. излиза Лениновият декрет за безвъзмездно изземане на едрата промишленост и железопътните линии.

Окончателният удар върху частната собственост нанася декретът от 20 ноември 1920 година.

Разгромът на селото започва още през есента на 1918 г., когато се създават първите совхози. Задачата е за три години този процес да завърши. Това предизвиква селските бунтове и кървавото им потушаване, за които вече стана дума.

Излишно е да споменаваме пладнешките грабежи, които били нещо обикновено от първия ден на октомврийския преврат и които доказват само, че болшевишките идеи намират изключително благодатна почва преди всичко у алкохолизирани, криминални, лумпенизирани типове.

Лениновият лозунг „Граби награбеното!“ е от най-откровено подстрекателските лозунги на т.нар. социалистическа революция. Отчаяната съпротива на всички слоеве от населението срещу безсрамните узурпатори на властта, довежда до икономическа катастрофа, която поставя пред сериозна заплаха политическата власт на болшевиците. Неистовият революционер и откровен властолюбец Ленин тогава „сътворява“ новата икономическа политика (т.нар. НЕП). Тя е замислена като временно отстъпление. И още на ХІ конгрес на РКП (болшевици) през 1922 г. се констатира, че отстъплението е завършено и болшевишката политика спрямо селяните вече трябва да се приложи на практика.

Партийните историци славят Х конгрес на РКП (б.), състоял се от 8 до 16 март 1921 г., като конгрес, на който било взето гениалното решение за преминаване към НЕП-а. Това е само една от многото лъжи. Истинската задача на Ленин на Х-ия конгрес е да въведе обсадно положение в партията и да провъзгласи всеобща чистка. Приета е неговата резолюция „За единството на партията“, която се превръща в могъщо оръжие за безконтролна власт на партийния апарат.

Показателни са думите на Карл Радек след нейното гласуване: „…когато слушах на частното съвещание (организирано от Ленин в една от почивките на конгреса , по същество нелегално – бел.м.), когато другарите говореха за новото право, което се дава на ЧК, Контролната комисия и кандидатите – в определен момент да решават въпроса за изключване от ЧК и т.н., – обхвана ме чувство, като че ли тук се установява право, което още не е известно против кого може да се обърне…Гласувайки за тази резолюция, аз чувствам, че тя може да се обърне и против нас, и въпреки това аз съм за резолюцията“.

Антонов-Овсеенко в „Сталин и неговото време“ отбелязва, че тази резолюция става ефикасен, могъщ лост в ръцете на Диктатора. Може ли някой сериозно да оспори, че Ленин създава, наторява и обработва почвата, върху която израства сталинизмът? Заслугата на Сталин е само, че довежда до логически завършек принципите и началата на „пролетарската революция“.

Отблясъците на Сталиновата диктатура единствено осветяват ада, замислен и реализиран от Ленин и най-верните му сподвижници. Конструкцията му се състои от експроприация, тоест от поголовен, хищнически грабеж, самодържавие, безогледна имперска политика, бюрократизъм, социалистическо крепостничество, паспортен режим, несекващ терор. Творческият принос на Сталин е в гигантските мащаби на утвърденото вече зло, неговото свръхколичество, въвличането в масовите злодеяния на десетки милиони хора като съучастници и потърпевши едновременно. Но създателят на държавната система, проникната от господстващото във всяка фибра на обществения организъм тотално Зло, е Ленин.

Никакви словесни еквилибристики не са в състояние да оправдаят последиците от наложената в унисон с една догматична, чужда на реалността и здравия разум теория за „диктатура на пролетариата“. Всъщност това е тотална и неограничена диктатура на комунистическата партия, в крайна сметка диктатура на нейния апарат над всички и над всичко.

УБИТОТО СЛОВО

„… литература действително свободна,открито свързана с пролетариата литература.“

Ленин

През април 1917 г. болшевиците, които са в опозиция, издават 17 всекидневника с тираж 1,7 милиона екземпляра. Два дни след преврата – на 27 октомври 1917 г., излиза Декрет на Съвета на народните комисари за печата, с който се закриват почти всички неболшевишки вестници. Ленин определя този брутален акт като истински социалистически: „Ние и по-рано заявявахме, че ще закрием буржоазните вестници, ако вземем властта в свои ръце. Да търпим съществуването на тези вестници – значи да престанем да бъдем социалисти“. Възобновява се и отменената след Февруарската революция цензура. Още от първите дни из корен се отсичат всички и всякакви „несвоевременни мисли“. С оглед на следващите събития това е напълно закономерно, защото насилието над словото винаги е предшествало насилието над хората… Лишено от свободата на словото и печата, обществото бързо потъва в слепяща тъмнина, губи ориентири и е обречено в крайна сметка на идиотизъм и на гибел.

Убивайки свободата на словото и печата, Ленин и болшевиците развързват ръцете си за тотално насилие, чрез което удържат властта. Така става значително по-лесно отхвърлянето, осмиването и прекрачването на традиционните добродетели и нравствени ценности, които са фундаментът на човешката култура и съвременната цивилизация. За критерий на това що е добро и що е зло те провъзгласяват класовата ненавист, класовата омраза. Класовата борба, подклаждана и раздухвана без умора от Ленин, отрови, по думите на Николай Бердяев, „душите на хората с най-страшните отрови – завистта, ненавистта, злобата“.

„Детето принадлежи на обществото, в което се е родило, а не на родителите си“ – мъдрословства в „Азбука на комунизма“ Бухарин. Комунистите си поставят за цел да възпитат не граждани, свободни и нравствени личности, а воини за…световната комунистическа революция! Постигането на тази цел би било абсурдно, невъзможно при наличието на свобода на словото и на печата.

На 8 ноември 1923 г. Горки пише на В.Ходасевич, че го е зашеметил списъкът, съставен от другарката Надежда Крупская и М. Сперански за изземане от библиотеките на „антихудожествена и контрареволюционна литература“. Забранени за четене между другото били Платон, Кант, Шопенхауер, Ницше, Иполит Тен, Толстой, Лесков, Вл. Соловьов и много други общочовешки класици и руски автори.

През 1922 г. биват прогонени от Русия около 200 интелектуалци – философи, историци, социолози, математици, писатели. За Ленин всичко „буржоазно“ подлежи на унищожение. А руската либерална, демократична интелигенция в неговите зли очи е „буржоазна“. „Организационната задача – крещи обсебеният от крайна авантюристична „революционност“ вожд – се сплита в неразривно цяло със задачата за безпощадно военно унищожаване на вчерашните робовладелци (капиталистите) и тяхната шайка лакеи – господа буржоазните интелигенти“. Защото, както ясно и откровено заявява другият „теоретик“ – Бухарин, „в революцията побеждава този, който счупи черепа на другия“.

КЪРВАВАТА ЖЪТВА

„Инстинкта заменихте със заповед и очаквате по ваша заповед да се измени

човешката природа. За това посегателство върху свободата на самоопределение на народа ви чака разплата…Ще дойде време, когато изнуреният колос ще моли за помощ, без да пита за условията…“

Владимир Короленко

Ленин със съобщниците си завзема властта в страна, която не приема тази власт дотолкова, че се налага да бъде изтребена една трета от населението. За пет години, от 1917 до 1922 – началото на болестта на Ленин, по негови заповеди са избити не по-малко хора, отколкото през 30-те години на ХХ в. от неговия истински достоен ученик и продължител на делото му Йосиф Висарионович Сталин. Болшевиците и първият сред тях – Ленин, от кръв никога не са се плашили. Техният разум е помътен от Идеята. Те не мислят за последствията. Те искат власт, още власт, безгранична и безконтролна власт, при това я искат без оглед на цената! Смъртта, особено чуждата, за тях няма абсолютно никакво значение. Грях? Това е нравствена категория от морал, дълбоко чужд на „класовите борци“, затова и съвършено закономерно се самоизяждат, като плъховете.

На 31 януари 1918 г. болшевишкото правителство решава „да се вземат мерки за увеличаване местата за затваряне“. Вижда им се малко. Затова измислят още нещо, което ще се окаже направо гениално! А то е да бъдат изолирани „класовите врагове“ в концентрационни лагери. С въвеждането на червения терор всеки е можел да стане жертва дори само поради „непролетарския си външен вид“. В създадените от Ленин лагери ще намерят смъртта си милиони виновни - виновни в метафизичен смисъл, като негови съратници и участници в нечувания червен терор – ще намерят смъртта си и абсолютно невинни хора.

В „Несвоевременни мисли“ Горки пише, че за един месец след превземането на Смолни са извършени над 10 хиляди случая на „самосъд“. Революцията се изявява като демоничен шабаш в погроми, грабежи, насилие. „Масовото избиване на хора с други възгледи е стар, изпитан метод… – пише той, – защо Владимир Илич да се откаже от такъв съвсем лесен за прилагане метод? И той не се отказва, като откровено заявява, че не би се погнусил от нищо, за да изкорени враговете“.

Азиатската жестокост, азиатското абсолютно презрение към човешкия живот (накарали Короленко да констатира в писмо до Луначарски колко евтин е станал той) подтикват точно Азия горещо да приветства Ленин и извършения от него и подобните му изверги октомврийски преврат и масовите зверства, докато Европа гледа уплашена и отказва да тръгне след комунистическите си партии, за да прави всемирна социалистическа революция.

Комунистите неистово, но безуспешно се мъчат да прехвърлят изцяло върху Сталин отговорността за масовия терор, вилнял в СССР като смерч до неговата смърт. Те изпадат в ярост при всяко доказателство, че истинският вдъхновител и организатор на Железния Юмрук е безскрупулният прагматик Ленин, готов в името на властта да прекрачи през всичко. Показателно е, че без да е писал изрично за Нечаев, той живо се интересувал от него и го наричал „първия болшевик“. На Ленин е допадал катехизисът на безогледния терорист: „Нравствено за него (революционера – бел.м.) е всичко, което способства за тържеството на революцията. Безнравствено и престъпно е всичко, което му пречи. Той не е революционер, ако за нещо му е жал на този свят“.

Никога и нищо да не пожалиш, да създадеш желязна и безмозъчна партийна кохорта, да заграбиш властта като пладнешки разбойник, да не знаеш пощада, да сееш омраза и недоверие, да организираш масов глад и без да трепнеш да осъдиш на смърт милиони деца, жени и старци – това е „героят“ на комунистите, такъв е техният кумир, пред чиито мумифицирани останки потръпват в религиозен екстаз.

На 10 август 1918 г., почти месец преди обявяването на червения терор, Ленин предлага на Цюрупа (народен комисар по продоволствието) да взема като заложници по 25–30 души от богатите и те да отговарят с живота си за изпълнението на зърнените доставки. Подобни указания могат да се срещнат в телеграмите, писмата и статиите му не едно и две. Те не са останали само на книга. Създадена е била и инструкция за използването на войници в реквизицията на храни като екзекутори на заложниците. А в Украйна селяните – заложници са отговаряли с живота си още и за изправността на мостовете, железопътните линии, телеграфопощенските линии и всякакъв друг род комуникации. От „Червена книга на ВЧК“ – документи в два тома, узнаваме, че в Крим са били унищожени десетки хиляди офицери от Бялата гвардия, след като те сами са се предали. На Нюрнбергския процес, съдил германските националсоциалисти, подобни действия са квалифицирани като „престъпления срещу човечността“.

Червеният терор изобщо не е „извънредна мярка за самоотбрана“, а универсално средство за решаване на всякакви проблеми. Към края на втората година след октомврийския болшевишки преврат от 360 хиляди свещенослужители живи остават 40 хиляди. Това е само първата социална група, подложена на масово унищожение. Ще я последват аристокрацията, буржоазията, казачеството, селячеството…

Списание „Наш современник“, кн. 4 от 1990 г., публикува секретно писмо на Ленин до Политбюро на ЦК на РКП (б.) от 1922 година. От него е видно, че Ленин изпитва бесовско раздразнение и има пристъпи на ярост само при мисълта за Бога. За да се пребори с Христос, антихристът нарежда: „Ние трябва на всяка цена да проведем изземването на църковните ценности по най-решителен и бърз начин… изземването на ценностите, особено на най-богатите лаври, манастири и църкви, трябва да бъде осъществено с безпощадна решителност, като не се спира пред нищо и всичко стане в най-кратък срок. Колкото по-голям брой представители на реакционната буржоазия и реакционното духовенство разстреляме по този повод, толкова по-добре. Именно сега трябва да дадем на тая публика такъв урок, че и след няколко десетилетия да не смее да помисли за съпротива“.

Не някой друг, а Ленин издава заповедта за разстрела на царското семейство, както и на всички останали членове на фамилия Романови, включително монахинята – великата княгиня Елизавета Фьодоровна. Изследването на Едвард Радзински, както и публикуваните от него телеграми, разменени между Ленин и преките убийци, разсеяха грижливо поддържания 72 години мит, че решението за ликвидирането на Николай ІІ и царското семейство е взето „на своя глава“ в Екатеринбург.

Не някой друг, а сам Ленин изпраща на 9 август 1918 г. до пензенския губернски изпълнителен комитет следната телеграма: „Да се проведе безпощаден масов терор срещу кулаците, поповете и белогвардейците“, а за т.нар.„съмнителни“ вождът нарежда да бъдат затворени в концентрационен лагер извън града.

Не другиму, а на Ленин принадлежат следните бележити думи: „… необходима е терористична чистка: съд на място и безусловно разстрел“. Това е през април 1921 година.

Много показателно е мнението на Лев Троцки, изразено в статията му „Нашите разногласия“, писана в 1924 година. Той се удивлява, че един от критиците му го обвинявал в прехвърляне вината за червения терор върху Ленин, за да свалял от себе си отговорността за него. „Как и защо може да възникне такава потребност в пролетарски революционери?“ - възкликва Троцки. И за да няма каквото и да е недоразумение, за да няма недоразбрали, добавя: „…Ние не можем да изпитваме никаква потребност да се отречем от своето минало, да „отхвърлим“ отговорността за червения терор. Съвсем недостойна е мисълта за желание да се хвърли тази отговорност върху Ленин. Кой може да му „хвърли“ тази отговорност? Той я носи и без това. За октомври, за преврата, за революцията, за червения терор, за гражданската война – за всичко това той носи отговорност пред работническата класа и пред историята и ще я носи во веки веков“.

Да се разгроми врагът! И следват едни след други процеси: срещу меншевиките, срещу есерите, срещу духовенството, срещу интелектуалците. Някои политици се опитват да извинят авторитарния теоретик на нелегални болшевишки групи с „времето“ – било драматично, било историческо, на косъм висели „социалистическите завоевания“, други дърпали конците на терора. Ето какво се случва например около процеса срещу есерите – довчерашните съратници в революционната борба. Впрочем същото става и у нас след деветосептемврийския военен преврат, извършен с помощта на съветската армия. Едни от първите жертви на завзелите властта комунисти у нас са техните довчерашни съмишленици – земеделците и социалдемократите. Ако бяха по-интелигентни и прозорливи, партийните им лидери можеха да предвидят това далече преди 1944 г., имайки пред очите си утвърдената практика на руските болшевици – преките учители във всичко на българските комунисти.

Започналата в края на 1921 г. подготовка на процеса срещу есерите предизвиква силно вълнение в Европа, раздвижва руската емиграция. Горки пише писмо до Анатол Франс, като го моли да се намеси. Европейските социалисти протестират. Ромен Ролан, авторитетен европейски интелектуалец, забележителен писател, напуска през пролетта на 1922 г. комунистическата партия, като заявява, че марксизмът отхвърля висшите морални ценности на човечеството – свободата, истината, хуманизма. През април 1922 г. в Берлин се провежда конференция на трите интернационала, където Николай Бухарин и Карл Радек писмено уверяват европейската общественост, че есерите няма да получат смъртни присъди. Как обаче реагира Ленин на техните изявления? Отправя им забележителна „другарска критика”. На 11 април 1922 г. „Правда” и „Известия“ публикуват статията му „Ние заплатихме твърде скъпо“, където ги обвинява,че са допуснали вмешателство на чужденците в суверенните работи на Русия.

ОТРЕЗВЯВАНЕ

През втората половина на 1989 г. се случи нещо, което приличаше на истинско чудо. Берлинската стена падна, срутена от гласа на Йерихонската тръба – отчаяния вик на народите от Източна Европа. Подтискалата ни 45 години комунистическа диктатура беше погребана сякаш. Нашите, българските комунисти, още известно време усърдно ни хранеха с мита за своя велик учител Ленин, устроил кървав десетилетен пир в името на някакъв уж научно обоснован „златен век на човечеството”, когато щяло да изчезне разделението на труда (т.е. специализацията), щяла да бъде изкоренена „буржоазната“ демокрация, щяла изобщо да изчезне от света отживелицата държава –инструмент за потисничество, а парите щели да станат анахронизъм – щели сме да си разменяме кон за кокошка.

Неудържимият живот и неоспоримото превъзходство в научното, технологично и социално равнище на западните развити демократични държави доказаха срамната голота на комунистическата утопия, която рухна от собствените си пороци. Крахът на идеологията десакрализира всички болшевишки идоли - Маркс, Енгелс, Ленин. Но механизмът на идеологическите клишета още цъка в съзнанието на физически, духовно и морално смазаните, разтерзани от омраза, завист и страх човешки същества, изпитали тежестта и ужаса на желязната червена пета. Но и най-самоотверженото напъване и страстно усърдие на оредяващата орда от тъпи, но верни жреци-марксисти не е в състояние вече да предотврати низвергването на идолите в калта на историята, да ги спаси от водите на Лета. Защото, както отбелязва Ал. Ципко, за седем десетилетия комунистическата идеология е родила толкова чудовища, колкото не е успяла да създаде частнособственическата цивилизация за три века.

Защо не е погребан Ленин?

Греховете му са такива, че вероятно и самата земя не би се отворила, за да го приеме.

Декември 1991 – януари 1992 г.

Post scriptum:

Изминаха 23 години от написването и публикуването на този текст в издавания от г-н Янко Янков вестник „Либерален конгрес“, броеве 7, 8, 9, 10,11 и 12 , година ІІ, 1992 година. Но тъй като този единствен тогава антикомунистически вестник почти не се разпространяваше, защото всички платени перестройчици ненавиждаха Янко Янков – един истински и непримирим антикомунист, когото бяха съдили и държали редица години в затвора, над когото продължаваха да издевателстват, когото прогониха от Кръглата маса, защото им беше неудобен, а ми се струваше, че повече хора трябва да отворят очите си за истинския Ленин, след като съкратих текста, го предложих във в. „Литературен форум“. Главен редактор беше г-н Атанас Свиленов, а директор – г-н Марин Георгиев. Те не се поколебаха и пуснаха статията ми в брой 4 от 27 януари – 2 февруари 1993 година. В първоначалния текст добавих само следния необходим, по мое мнение, абзац: „Видимото повторно олевяване на народите от Източна Европа, новото надигане на комунистическите сили, проличало ясно от резултатите на изборите в Литва и Сърбия, а така също и от успешния заговор срещу първото от половин век некомунистическо правителство у нас, трябва да разтревожат всеки мислещ и почтен човек. От миналото ще се освободим не като се опитваме да забравим кошмарите му, а като го опознаем така, че самата мисъл за връщането му под някаква форма да ни изглежда чудовищна. Така че един опит да се отговори на поставения от В. Коротич въпрос не е излишен“.

Днес мога да добавя, че колкото и скептично да гледах на случващото се в Русия, на напъните руснаците да се сбогуват с мумията на Ленин, не вярвах, че това усилие ще се окаже така напразно, така безплодно повече от две десетилетия. Но което е още по-удивително, то ще остане също така напразно и безплодно и в следващите две десетилетия, може би.

Невъзможно?

Напълно възможно.

През 1989 г. писателят Юрий Карякин повдигна за първи път пред парламента на СССР въпроса за погребването на разложената мумия от червения мавзолей. Буря от неописуем, неистов гняв връхлетя и се стовари върху главата на бившия дисидент. След кървавото разпадане на съветската империя през 1991 г. бяха направени още няколко опита да бъдат извадени останките на Ленин, но нито един не се увенча с успех.

Западни наблюдатели предполагаха, че след третото идване на Путин на власт като президент на Русия през март 2012 г., гробницата-зикурат ще бъде опразнена, още повече, че допитване до руснаците през април 2012 г. показа, че 56 на сто подкрепят тази идея. През юни 2012 г. руският министър на културата Владимир Медински заяви, че не вижда никаква причина Ленин да не бъде погребан. Путин обаче вдигна пръст на своя министър и контрира, че този проблем не стои в дневния ред на това поколение!

Не липсват идолопоклонници и в нашата уж демократична, избрала европейския път на развитие злочеста родина. Тези са основанията ми да мисля, че този текст е все още актуален.