Петър Бояджиев, Франция

Toчно преди 25 години, на този ден, българските комунисти, по сценарий изготвен от мисията на съветското КГВ в София, запалиха символът на българския комунизъм – Партийния дом. Една сграда, която няма нищо общо с архитектурните традиции по българските земи. Сграда която символизираше най-мрачните времена от епохата на Сталин. И ако някой има желанието и куражът някога София да се върне към европейският си вид от началото на 40-те години то този някой трябва да потърси архитектурното решение за външността на тези няколко чудовища в центърът на София, плод на унизителното поклонничество пред Сталин и Русия. Но това е друга дълга тема и повече ориентирана към мисията на съвременните архитекти.

Няколко десетилетия руската имперска политика беше взела на въоръжение комунистическата доктрина, като най-подходяща за своята експанзионистична политика. Как се стига до това решение е обект на историците. Факт, е че тази външнополитическа доктрина даде шанса на руския шовинистичен експанзионизъм да стигне на запад до Берлин и дори в един момент да сложи ръка на най-многолюдната страна по планетата – Китай. Не случайно напомням това, защото включването на Китай навремето в съветската орбита, е изиграло сериозна деморализираща роля сред много български демократи, намиращи се в комунистическите затвори.

За съжаление на владетелите на Кремъл, идва момент, в който поддържането на империята във вида ѝ и в организацията, според комунистическата догма им носи 

повече загуби, отколкото ползи.

Всъщност, такава е историческата съдба на всички империи, независимо от опаковката, в която са се представяли. Властелините на Кремъл започват да търсят изход от тежкото финансово положение, в което се намират. И отговорът го знаем – Перестройка, Гласност и тем подобни маскировъчни одежди. Совалки, срещи и всичко това с една проста, а и прозрачна цел - да спасим колкото можем повече от империята на по-ниска цена. Този период трая все пак няколко години и завърши окончателно през август 1991 година,  с неуспешния карикатурен пуч в Москва, който доведе Елцин в Кремъл, а малко по-късно и юридическото разпускане на просъществувалия по-малко от век Съветски съюз.

През този преходен период Кремъл беше наясно, че комунистическата доктрина не му е нужна. Проблемите на обслужващия персонал, какъвто в случаят беше БКП, също не бяха приоритет на Кремъл. Но оставането на неговото влияние по българските земи беше безспорно част от политиката му.

Пожари от този, като с Партийния дом бяха организирани и в Румъния. В България за съжаление се знае много малко за 

задкулисното участие на съветските тайни служби 

в събитията през този период в сателитните страни.

По случайност, аз съм единственият свидетел с доказателства, че пожарът е дело на тази част от българските комунисти, която участваше активно в опитите за запазване влиянието на съветската империя в България. През 1993 година, след освобождаване на Андрей Луканов от следственият арест, с помощта на Желю Желев Луканов публично обвини мен като инспиратор на подпалването на партийният им дом. Не че съм имал някакви симпатии към домът им, но политическите последствия от този палеж бяха изцяло в полза на българските комунисти, които усилено търсеха да се мушнат под маскировъчните одежди на европейски социалисти. Като в приказка за вълка в овчата кожа, но се видя, че звярът не стана агне. При публичното ми обвинение за палежа аз поисках писмено да свидетелствам за един епизод, разиграл се малко преди да лумне огънят в центъра на София. Написах моите писма до главният прокурор и да началникът на следствения отдел и започнах да чакам (виж в галерия копие от оригиналното писмо, б.а.). Да, ама само чаках. Очевидно, че следствието се водеше под контролът на тези, които бяха организирали пожара и моето свидетелство просто застрашаваше сценарият. И така ни дума, ни стон. 

Това продължи докато ме потърси режисьорката Малина Петрова. Тя работела по филм за пожара с наименование „Приключено по давност“ и ровейки се из архивите попаднала на моето писмо. Открила, че всъщност са търсели формула, под какъв повод да не ме разпитат и правили някакви машинации да оформят приключването преди датата на писмото или нещо подобно. Филмът видя бял свят. Моето свидетелство е направено и пред камерата. Акцентът в киноразказа се оказа моето писмо. В него разкривах, че почетният лидер на „Подкрепа“ д-р Константин 

Тренчев е бил подведен от тогавашния премиер Андрей Луканов

за щурма на червения бастион. „Не помня“ - заявява синдикалистът във филма на Малина Томова. Заради високи обществен интерес към ключовото събитие, тогава „Труд“ реши да направи експеримент „очи в очи“ – Бояджиев срещу Тренчев. Срещата се проведе в профсъюзната централа на площад „Гарибалди“ в столицата. Тогава за първи път Тренчев призна за разговорите си с Луканов. Тази публикацията вече е в мрежата. Случаят е много показателен как е действала в началото на прехода нашата правосъдна система.

За съжаление, едва сега започват признания, че такова чудо като Българска правова държава, все още не съществува. Има разни шумотевици, че това ще се коригира след изтичането на мандата на сегашният главен прокурор. Който иска да вярва, че това може да се случи ей така -с приятелско убеждаване. Аз не вярвам в утопии. Но това вече е друга тема.